Милан Фющ

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | преводна художествена литература

 

Историята на жена ми. Записки на капитан Щьор

 

Милан Фющ

 

Превод от унгарски: Светла Кьосева

 

 

        Че жена ми ми изневерява, се досещах отдавна. Ама пък с този... Висок съм шест фута и един инч и тежа двеста и десет фунта, същински исполин, дето се вика, в плюнката си ще го удавя. Корица на книгата
        Така разсъждавах в началото за господин Дедин. Но не оттук трябваше да започна. Ама какво да се прави, и досега се вбесявам, помисля ли си за него.
        Всъщност, сгреших, че се ожених, знам. Още повече, че дотогава не бях имал много-много вземане-даване с жени, бях студен по характер. Връщайки се мислено в младите си години, не се сещам за друга, достойна за споменаване любовна история, освен следната: Трябва да съм бил тринадесет годишен, когато ми се случи в един парк на холандския град Снеек, близо до Фрисланд, където живеехме. В парка беше седнала гувернантка с малко дете, която му викаше:
        – Veux-tu obeir, veux-tu obeir?
        Много ми хареса. После му каза:
        – Vite, vite, depеche-toi donc.
        И това ми хареса много. Възможно е още тогава да съм решил да се оженя за французойка. Каквото и да говоря, приятно ми беше да слушам сладката мелодия, след което сякаш по божие внушение отидох в края на парка, откъснах страница от бележника си и написах на холандски (понеже още не умеех да пиша на френски, нито да говоря добре, само разбирах какво казват):
        Greppel, greppel – тези две думи написах. С една дума, да отидем за малко на канала. Наблизо преминаваше голям, обрасъл с трева канал. Отидох с листа от бележника при гувернантката и, както в детските ми години, когато ме пращаха в бакалията да взема нещо, кротко застанах пред нея и я загледах мило. Подадох й листчето.
        Гувернантката помисли, че нещо съм врътнал.
        Разбираше думата, но не разбираше цялата работа. Вярно, че бях едър юноша, можех да мина и за осемнадесетгодишен, но бях с къс панталон и къси чорапки, носех хубава синя матроска блузка, на която сутринта майка ми беше вързала връзката. По онова време и лицето ми бе червендалесто – вярно, че и ушите ми се бяха зачервили, бяха и големи отгоре на това, зъбите ми обаче бяха бели, а очите ми смели – бях момче с верни очи. Не бях и покварен, наистина не бях. А откъде ми беше дошла смелостта да напиша такова нещо и до днес не знам.
        Гувернантката направо щеше да ме погълне с очи.
        – Que c’est que tu veux? – попита.
        Но и тогава не се засрамих. Стоях мило, след което побягнах. Същото направих и на следващия, и на по-следващия ден.
        Гувернантката, само като ме забележеше как се приближавам с бележника в ръка, направо се скъсваше от смях. Слагаше ръце на тънкия си кръст и се смееше. Детето, което беше с нея, също се смееше. А аз стоях, погледът ми издаваше решимост и не отстъпвах нито на йота.
        – Mon pauvre garcon – въздишаше, все още смеейки се, обляна в ярка руменина. – Eh bien, tu ne sais pas ce qu’il te faut – казваше със съжаление. Трябва да беше жена с опит. Горкото момче – повтаряше, – нали не знаеш какво ти е? И потъваше в очите ми като нажежено слънце, веднъж дори ме щипна по бузата. А аз пак избягах.
        Най-накрая проумя. – Защо не? – се е запитала явно. – Няма да тръгне клюка, нито пък ще произлезе друга вреда. И измисли следното:
        Идеята за канала й беше харесала. Там имаше малък мост, под него храсталаци и други подобни, и когато разбра, че пазачът минава само два пъти дневно – в пет сутринта и вечер след седем, – иначе в голямата жега околността бе общо взето безлюдна, дойде задъхана рано сутринта под моста с някаква кошница или с кана за мляко, но толкова рошава и сънена, че направо се побърках по нея. Можете да си представите, бях младо момче, а от нея още струеше топлината на леглото.
        Вкъщи слъгах нещо за тези ранни ставания – бездруго избягвах майка си и по цял ден сядах и ставах в цялата тази жега като в сън. Така продължи цяло лято. Тогава ми омръзнаха жените.
        Година по-късно единият от чичовците ми, единственият обичен и покварен мой чичо, когото бях отишъл да посетя, ми измайстори стълба с куки, за да мога да се изкача от стаята си в съседската къща, един етаж по-горе, където всяка вечер се къпеше една прелестна дама. Пак беше лято, заради жегата прозорците на жилището й бяха отворени. И един ден, висейки между земя и небе, стъпих на перваза на нейния прозорец, и за да не се уплаши, тихо прошепнах:
        – Тук е момченцето.
        Не се уплаши, но стана много сериозна във ваната. Познаваше ме по лице. Махна ми безмълвно, прехвърлих се през перваза и тя ме притисна към себе си със замъглени очи.

 

        На младини имах всичко на всичко тези две достойни за споменаване, макар че – трябва да призная – доста нескопосни приключения с жените. За останалите не си заслужава да се говори. Не им обръщах внимание. Присмивах се на тези, които тичат подир фустите с изплезен език... Мислех си какви ли не гадости за тях, например: какво ми се кипрят по гостилниците с вирната глава, знам аз, каквото знам. И така нататък. Схващах отношенията си с тях доста опростено. (Както правят много от младите мъже.) Работата с тях е ясна – мислех си.
        Вместо тях много повече ме интересуваше храната – особено когато по време на пътуванията ми пред мене се разкриваха нови и нови светове. Мой познат, генерал Пит Менгс, веднъж натякна, така че да го чуя, че няма по-голяма свиня от човека, понеже е готов всичко да опита... моето схващане пък е точно обратното. Именно чрез яденето човек се докосва до всяка земна наслада и благодат, а, от друга страна, убеден съм, че който иска да опознае душата на един народ, трябва най-напред да опита храната му.
        Така и правех. Нямаше сушено овнешко – ако и да е подлютено с чер пипер, че да пари като пясъка на Сахара, – което да не изям. Да не говорим, когато човек минава през някой базар, където гозбите врят на открито, мръвките цвърчат, или в Персия, сред бухналите теста на майсторите на пастета – защото тестените изделия на мохамеданите са ненадминати. А и ги приготвят превъзходно, вкусно и при изрядна чистота, в искрящи от белота престилки и върху нажежен бронз – човек се засища от уханията и месеци не може да ги забрави. В състояние бях да кисна там по цял ден, стига да нямах друга работа. Това ми беше почивката. Не можех да си представя нещо по-хубаво от цялата тази гмеж, от чуждоземската шарения и движенията, езика и смеха им, които не разбирах. Ако все пак нещо ме смутеше, поръчвах си някакво ядене и продължавах да съзерцавам.
        Другарите ми ме наричаха див звяр, защото ядях всичко, но и заради още нещо. Нямаше работа, с която да не се наема. Наемах се с всичко.
        Нищо не ми струваше, можех да издаяня три-четири месеца на непосилен труд. Собствениците на корабите ме познаваха добре.
        – Бивол! – беше казал за мен един от другарите ми, едно хлапе на име Ебертсма-Лайнинген, доста се посмях над младия господин, понеже аз винаги имах работа, а той – никога.
        – Нека да съм бивол – мислех си, – много полезно животно. А знаех и неща, които биволът не знае: да не ям и да не спя, ако се наложи. С една дума – нищо не ми идваше в повече – било работа, било лишения, но и нищо не ми беше достатъчно, станеше ли въпрос най-сетне да се почувствам и аз добре, имаше ли граници за пресичане, пресичах ги, по-скоро от неудържимост, отколкото с усилие. Къде са тия героични времена! Сякаш не става въпрос за мене, така ми звучи сега тази приказка. С известна тъга, не мога да отрека.
        А за душата си мислех следното:
        – Болезнен придатък. – И толкоз.
        Затова пък рано станах капитан на кораб. Още не ми бяха наболи глигите и вече ми поверяваха товари – цели състояния, какво ли не. А и аз правех някой алъш-вериш и така нататък. То си има начини. Та започнах да понатрупвам това-онова. Още не бях навършил тридесет и вече имах зад гърба си сериозно състояние.
        Тогава обаче ми се случи лека неприятност, не дотам лека, сериозна си беше. Настигна ме проклятието на моряците: разстрои ми се стомахът. Имах усещането, че коремът ми е пристегнат с желязна броня – не можех да ям. Това се случи така:
        Бяхме спрели в Неапол и тъкмо бях напазарувал едно хубаво в магазина за деликатеси. В Италия много обичам да пазарувам, защото продавачите са засмени и магазините са заредени добре. А магазинът беше пълен с хубава стока: вкусна шунка, всевъзможни птичи меса, като се започне от чучулиги, косове, пъдпъдъци и се стигне до ей такива патици, препечени до златисто или сурови, когато са апетитно жълти и с пъхнатите под крилата глави, сякаш са били създадени, за да си подремват върху мрамора. Можех да ги наблюдавам с часове, както и разните козунаци, орехи, чепки грозде, натрупаните на пирамиди ябълки и кестени, та дори и бутилките с вино Асу, които кой знае защо напомняха весели старици.
        Захласнах се да избирам и това, и онова, банкнотите шумоляха в ръцете ми, нека да пошумолят и пакетчетата. Много ми харесваше. Вече съм излязъл на улицата и те започват да си шумолявят едно през друго от едната ми страна. Обичам такива неща. Но тогава реших друго. За какво да мъкна пакети? Да ми ги доставят у дома. Бездруго имам още една малка работа из града, а през това време ще поканя и разни хора на кораба си. Така и стана!
        – Ah, ah, Jacopo, carissimo amico mio – провикваха се шумно италианците, когато надникнех в някой дюкян, и разтваряха приятелски ръце... Италианците обичат собствената си врява, всеки го знае – но в същото време знаеха: поканя ли някого на вечеря, никак няма да му е лошо.
        Пътем обаче ми хрумна още нещо.
        – Я да си похапна нещо преди вечеря – помислих си – и понеже тъкмо минавах през Посилипо, седнах там. Точно на брега, на самата дига, имаше приятна кръчмичка, където по това време жив човек не се отбива, наоколо беше тихо и всичко беше много обещаващо. Хубавичко закусих с италианците. Ядяха някакви евтини миди с малко бял хляб и пиеха вино, и аз веднага се присъединих към тях. Приятно се разговорихме. Мидите се киснеха в пълни с вода кофи, за да ги изплакнем, всичко наоколо беше толкова чисто: каменната дига, където седяхме, морето и живота – а сърцата бяха тъй приятелски. След малко и слънцето се спусна алено в морето срещу Посилипо.
        – И приятно, и красиво – мислех си. И се протегнах едно хубаво. Понеже никога не ми е било чуждо известно позьорство, представих си, че това сега не съм аз, а някакъв отегчен пътешественик, който е тръгнал да лекува душата си, нещо такова. Платих питието и на момчетата, а те ми станаха на крака. (Италианците обичат сапунените мехури.)
        И все пак имам съмнението, че мидите бяха причина за моята беда. И до днес смятам въпросната следобедна закуска за предвестник на бедите ми. Защото вечерта вече нищо не ми се услади, колкото и превъзходна да беше вечерята. В стомаха ми се беше настанил някакъв хлад от всичките тези морски гадории.
        Дори приготовленията не ми доставиха никаква радост, а друг път те са голямата част от удоволствието. Най-напред проверих дали са доставили всичко точно, дали нещо не е сбъркано? Купувам най-доброто олио, с цвят като жълтия пламък на фенер. Точно такова беше – насочих го срещу светлината, беше чисто, безупречно, по-рано гледката на такива неща ми доставяше огромна радост. Постоях още малко в кухнята, наблюдавайки как се пекат охлювите, защото за всяка радост е нужно настроение – това вече го бях научил. Умно живеех! Гледах как момчето бърше чиниите в коридора, как завърта кърпата в чашите, после ги обръща към лампата – дали искрят, както то иска? В темпото понякога се крие голямо спокойствие, а аз много обичам това кротко темпо и кроткия блясък. С истинско смирение се готвя за вечерята. И този път, но уви. Не изпитвах никаква радост, сякаш вътрешностите ми бяха изгнили.
        Напразно наблюдавах приятелите си. Бяха шумни и излапаха всичко възможно, докато аз едва посягах. Пяха с цяло гърло, а аз мълчах. В онези щастливи времена купувахме на оки силния левантийски тютюн – по пристанищата търговците се втурваха с врява на корабите, – беше хубав дълголист тютюн, златист като косата на девица – донесох един голям пакет и го хвърлих пред тях. Пробвах и аз, цигара след цигара, но уви. Нищо не ми се услаждаше. Дори и животът ми се струваше безсмислен. Никога до този момент не бях боледувал, дори разстройство не съм имал, но сега усещах, че съм пипнал нещо. Веднага почувствах пръста на съдбата. Много се разстроих.
        Грамофонът свиреше.
        – Niente, niente – казвах им, – sono un poco ammalato cosi – и се престорих, че съм пиян от кехлибарените вина.
        Но те се чувстваха добре и без мене.
        – Vieni, vieni – извикаха на момчето, – изяж го вместо твоя господар. – И го натъпкаха с какви ли не деликатеси, макар че такива неща, да се яде по време на служба, бяха забранени при мене на корабите. Но сега и това не ме интересуваше, толкова зле се чувствах.
        Всичко, което остана, в яда си изхвърлих в морето.

 

        И това неразположение ме докара по-късно до женитбата, убеден съм. Отчасти защото по време на този пир намразих донякъде мъжете. Наплюскаха се и въобще не ми обърнаха внимание.

 

 

 

 

 

---

 

© Fust Milan orokose 2010
Fekete Sas Kiado Budapest 2000

 

 

 

Публикацията е предоставена от Издателство „Ерго“.

 

 

Електронна публикация на 09. април 2010 г.
Публикация в кн. „Историята на жена ми. Записки на капитан Щьор“, Милан Фющ, Изд. „Ерго“, С., 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]