На Висенте Алейсандре

Присъстваща в надвисналата яснота, тази градина
е селението на времето.
                                         Никне от мрака
основата на необитаемото небе,
могъщества, пулсации, които кълнят и избухват
във флората на въздуха.
                                         Невидимо е времето
подобно светлината на градината: видима е градината
зад стъклата, не образът на градината
в прииждащата мирска светлина.
Но друга градина е видима: не място реално,
което го е имало, не и място, съществуващо в ума,
не последователността на времената в едно само място,
а постоянството на безвремево време.
Издигната върху невидим фон, градината
прави светлината видима.
                                         Ако гласът назовава
яснотата на това дърво, ако ръце върху прозоречната решетка
проникват в светлината на левитационно място,
ако стъпваме в центъра на мигновен вихър,
ние сме, без светлина и време, в невидимостта.
Думата на човек прави съществуващото реално:
в светлината, ще можем да видим като градина градината.