Пере Химферер

поезия

Литературен клуб | преводна художествена литература | страницата на автора

 

ОДА ЗА ВЕНЕЦИЯ ПРЕД МОРЕТО НА ТЕАТРИТЕ

 

Пере Химферер

 

От испански: Рада Панчовска

 

 

Фалшивите чаши, отровата и черепа на театрите.
Гарсия Лорка

 

Има си морето своята механика, както любовта своите символи.
С какво суетене се вдига червена завеса
или в това устие на пуста сцена
звучи шепот на статуи, листа на лилия, криви саби,
гълъби, които се снижават и полека кацат.
Да съставиш с шалчета зеленикав шах.
Плесента по бузата ми спомня времето отминало
и капка олово кипи в сърцето ми.
Вдигнах ръка към гърдите и часовникът подкрепя
правото на облаците и застиналите им платна.
Приижда прилив, еквилибристките рози
над волтовата дъга на нощта във Венеция
през онази година на изгубеното ми юношество,
мрамор на Митницата както отбелязваше Паунд
и масивът на ковчег в наблъсканите канали.
Иди по-нататък, още по-далече, дълбоко в нощта,
върху килима на Дукс, преплетени сенки,
принцове и нимфи, които времето разпиля.
Каква чистота някой гол или мъртъв юноша
в огромните зали на спомена в полумрак.
Бил ли съм тук? Ще трябва ли да повярвам, че то е било
и то е страданието, което пробождаше кожата ми?
Как крехък тогава съм бил, и защо. По истински ли е,
снежинки, които се различавате в снежния парк,
този, който днес така приема вашата любов в лицето
или онзи, който там във Венеция умря от красота?
Живите камъни говорят за присъстващ спомен.
Както вената упорства в каналите си от кръв,
идва, отива си и се връща отдалеч отново на планетата
и така живота разпростира в мълчлива тепавица,
миналото в мен се утвърждава в този неуверен час.
Толкова съм писал, и тогава толкова написах. Не зная
струваше ли си или си струва. Ти, заради която
е по-сигурен моят живот, и вие, които чувате
в моя стих друга сфера, ще знаете знака или изкуството му.
Кажи го, впрочем, или кажете го, и нежно навярно
ще заблудите тъгата ми. Нощ, нощ във Венеция,
върви за пет години, защо така напред? Аз съм
този, който бях тогава, мога да се стегна и да бъда наранен
от чистата красота като тогава, цигулка,
която дели на две въздуха на една лятна нощ,
когато светът не може да понася безпокойството си
да е красив. Плачех, облакътил се на балкона,
като в лошо романтично стихотворение, и въздухът
причиняваше безредия от син дим и камфор.
Гребеше в спалните, под влажния гранит,
един архангел или лебед или кон бегач или върба,
които върховите сили пращаха в съня ми.
                               Плаках, плаках, плаках.
И как можах да бъда тъй красив и тъжен?
Вода и хладен рубин, дяволска прозрачност
гравираха в плътта ми татуировка от светлина.
Вледена нощ, пламтяща нощ, нощ моя,
сякаш днес я живеех! Болезнено и сладко е
назад Венеция да си оставил, в която всички
за наше наказание били сме юноши
и днес из пустите зали да се преследваме
в обход на конници, който разтваря огледало,
отричащо, с двойника си, реалността на това стихотворение.

 

Електронна публикация на 22. октомври 2003 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]