Гюнтер Грас

проза, есеистика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нобелисти

 

„СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...“ (2)

 

Гюнтер Грас

 

Превод от немски: Георги П. Маринов

 

 

         Тогава негативен герой ли би бил неговият противовес или неговият опонент? Не на всяка цена. Аз принадлежа, както навярно сте разбрали, докато четете, на мавританско-испанската школа на пикаресковия роман. В нея борбата срещу вятърните мелници си е останала модел на поведение, пренасян през столетията. Пикаро живее от комизма на неуспеха. Неговият хумор плюе на устоите на властта, реже с трион краката на трона, но в същото време знае, че няма да разруши храма, нито ще събори трона. Само дето възвишеното е доста поочукано, след като моят пикаро е минал покрай него, а тронът малко се клати. Неговият хумор е изтръгнат от отчаянието. Докато в Байройт пред изискана публика се проточва "Залезът на боговете", можете да го чуете как се киска, защото в неговия театър комедия и трагедия вървят ръка за ръка. Той се присмива на съдбовно приближаващите победители и ги препъва. Неговият неуспех уж ни разсмива, но предизвиканият от него смях е от особено естество: засяда в гърлото; дори и най-комично подправените му цинизми са от трагично естество. При това в очите на червените или черни дребнави критикари той е формалист. Да, първокачествен маниерист: той държи обратно далекогледа. При него времето маневрира като на гара-разпределителна. Навсякъде той поставя огледала. Никога не се знае чий вентролог е той в момента. Заради съблазнителни перспективи понякога на манежа на пикаро се появяват джуджета и гиганти. Така например Рабле е бягал от невежата полиция и светата инквизиция, защото неговите големи юначаги Гаргантюа и Пантагрюел обърнаха надолу с главата подредения по схоластичните правила свят. Какъв сатанински смях отприщваха двамата! А когато Гаргантюа клечеше с дебелия си задник върху кулите на "Парижката света Богородица" и оттам, пикаейки, наводни цял Париж, народът се смееше, ако не беше поркан. Или още веднъж да призовем Суифт като свидетел: неговото кулинарно предложение за намаляване на глада в Ирландия би могло да бъде актуализирано като при следващата икономическа среща на върха, когато се сервира масата за държавните глави, да не се предлагат вкусно приготвените деца на гладуващи ирландци, а бразилски бездомни деца или такива от южен Судан. Тази художествена форма се нарича сатира. Както е известно на нея й е позволено да гъделичка нерва на света дори с ужасното.
         Когато на 2 май 1973 година Хайнрих Бьол произнесе тук своето слово като нобелист, в което той доведе до конфронтация във все по-тясна орбита схващаните като противоречиви полюси, разум и поезия, в последното изречение на словото си, се оплака, че е направил пропуск поради липса на време: "Трябваше да пренебрегна хумора, който не е класова привилегия и въпреки това се игнорира в неговата поезия /на хумора - б.пр./ и като маскировка на съпротивата." Защото Хайнрих Бьол знаеше как едва ли все още четеният Жан Пол има своето място в паноптикума на немските духовни величия, колко много литературното дело на Томас Ман бе заподозряно тогава както отдясно, така и отляво, в ирония. А аз ще добавя: това се прави и днес. Бьол не е имал предвид обикновения хумор, а нечутия смях между редовете, хроничната склонност към тъга на неговия клоун, отчаяната комичност на онзи колекционер, който педантично събира мълчанието. Впрочем дейност, която в често цитираните медии намери много последователи в духа на "следва продължение ... " и е удобно прикритие на цензурата като "доброволен самоконтрол" на свободния Запад.
         В началото на петдесетте години, когато започнах съзнателно да пиша, Хайнрих Бьол вече беше известен, макар и непризнат автор. Заедно с Волфганг Кьопен, Гюнтер Айх и Арно Шмит той стоеше встрани от реставраторския културен живот. Тогава още младата следвоенна литература имаше затруднения с немския език, който беше корумпиран при господството на националсоциализма. При това пред поколението на Бьол, но и пред по-младото поколение, към което се числя и аз, като забранителен знак стоеше едно изречение на Tеодор Адорно. Цитирам: "Да напишеш стихотворение след Аусшвиц е варварско, а това разяжда мисълта, защо би било невъзможно днес да се пишат стихове ... "
         Значи никакво "следва продължение" повече. И все пак ние пишехме. Естествено, след като - както Адорно в своята книга от 1951 год.: "Минима моралиа. Размишления за разрушения живот" трябваше да схващаме Аушвиц като цезура и нелечим разрив в историята на цивилизацията. Само така този забранителен знак можеше да се заобиколи. И все пак поставеното от Адорно тайнствено застрашително предупреждение остана валидно до днес. Авторите от моето поколение се конфронтираха с него в открита съпротива. Искаха да мълчат, но никой не можеше. Защото ставаше въпрос да се изтръгне немския език от маршировката, от идилиите и меланхоличната умозрителност! За нас, дамгосаните деца, ставаше въпрос да се отречем от абсолютните величия, от идеологическото черно и бяло. Съмнението и скептицизмът ни бяха кръстници; те ни подариха многобройните тъжни ценности. Аз във всеки случай си наложих този аскетизъм, за да мога тогава да открия богатството на моя твърде повърхностно обявен за виновен език, неговата съблазнителна мекота, неговата умозрителна склонност към дълбокомислие, неговата гъвкава суровост, неговата смесица от диалекти, неговата простота и многозначие, неговите чудатости и разцъфтяващата в условни наклонения красота. С това отново добито богатство трябваше да се действа внимателно въпреки Адорно и предупреждението от неговата присъда. Само така можеше да бъде продължено писането след Аушвиц - било то поезия или проза. Но само след като то се превърна в памет и не позволи да се сложи край на миналото, само тогава немскоезичната следвоенна литература можеше да оправдае пред себе си и пред поколенията общовалидното писателско правило: "Следва продължение ... " и само така беше възможно да се запазят незарастналите рани и желаното забвение да бъде анулирано чрез едно упорито "Имало едно време...".
         Колкото и често поради един или друг интерес искаха да се сложи черта, изискваха връщане към нормалното, и искаха позорното минало да бъде захвърлено в историята, литературата се противопоставяше на това толкова понятно, колкото и глупаво искане. И с право! Защото всеки път когато в Германия се обявяваше ново начало, оповестяваше се края на следвоенния период - за последен път преди десет години, когато беше съборена стената и на хартия се създаде единството на Германия - миналото отново ни връхлетяваше.
         По онова време, през февруари 1990, изнесох във Франкфурт на Майн пред студенти лекция на тема: "Писането след Аушвиц". Направих равносметка и дадох отчет книга по книга. Така стигнах до издадения в 1972 г. "Дневникът на един охлюв", в който минало и настояще многократно се пресичат, но и се движат паралелно,а понякога и се сблъскват. Тъй като моите синове ми бяха поискали дефиниция на професията ми, в тази книга аз отговорих: един писател деца, е човек, който пише срещу отминаващото време, а на студентите казах: един така възприет начин на писане предполага, че авторът не се смята за изолиран или затворен в черупката си, а като съвременник, е нещо повече, изправя се срещу превратностите на отминаващото време, намесва се и взема страна. Опасностите от такава намеса и вземане на страна са известни: присъщата на писателя дистанция заплашва да се загуби; езикът да обслужва само злободневното, ограничеността на съществуващите отношения може да ограничи и него, както и тренираното му за свободен полет въображение; той е застрашен от опасността да се задъха."
         С течение на годините не се отказах да поемам риск. Какво би била професията на писателя без риска. Със сигурност той би могъл да се смята за литературен чиновник. Но що се отнася до настоящето той би бил пленник на страховете си да се допре до него. От страх да не загуби дистанцията той би се разпилял в далечни исторически мотиви. Където витаят митове и възвишеното само се величае. Не, настоящето което постоянно се превръща в минало ще го изпревари и подложи на разпит. Защото всеки писател е роден в своето време. Колкото и гръмко да уверява, че е дошъл на този свят твърде рано или твърде късно. Не той сам избира темата си, а по-скоро тя му се дава. Аз поне не можах да направя свободен избор. Защото ако се бях отдал единствено на стремежа си към игра, бих пробвал чисто естетически закони и така необезпокоявано и невинно, бих намерил ролята си в гротеската /причудливото/.
         Но това не ставаше. Имаше съпротива. От историческото време на Германия бяха останали купища развалини и трупове. Тази маса, която аз започнах да разчиствам, растеше, не можеше да се разкара. Освен това аз произхождах от семейство на бежанци. Поради това показах към всичко, което би могло да тласка един писател от книга към книга - обичайната амбиция, страх от скука, движещата сила на егоцентрика, увереността в необратимата загуба на отечеството като вдъхновяваща сила. Чрез разкази, разрушеният, изгубен град Данциг трябваше да бъде ако не върнат, то поне извикан в съзнанието. Тази травма ме импулсираше в писането. Аз исках не на инат да покажа ясно на себе си и на читателите, че изгубеното не трябва или не бива да потъне безследно в забвение, а по-скоро чрез изкуството на литературата може отново да добие очертания: с цялото си величие и плачевна незначителност, с неговите черкви и гробища, със шумовете, идващи от корабостроителниците, и миризмата на вяло плискащото се Балтийско море, с отдавна остарял език, това безсилно вайкане, с грехове които можеха да бъдат опростени, и търпените и причинени престъпления, на които не можеше да се даде желаното опрощение.
         Загуби от този род са представлявали продължително време торна леха за писателски терзания. Във всеки случай в разговор със Салман Рушди двамата се съгласихме, че за него, както за мен, моя изгубен Данциг, неговият изгубен Бомбай е извор и яма за смет, притегателен пункт и център на света. Тази дързост, тази самонадеяност, са присъщи на литературата. Тя остава предпоставка за фабулиране, което е способно да натисне всички регистри. С ювелирни малки произведения с тънък усет за психологизиране или с реализъм, който сам погрешно се схваща като вярно копие на действителността не можем да се справим с такива чудовищни количества материал. Колкото и да сме обвързани с просветителската традиция на разума, абсурдният ход на историята се надсмива над всяко разумно обяснение.
         Както Нобеловата награда, ако я освободим от цялата тържественост подобно на откриването на динамита, което както и други човешки умотворения, било то разпадането на атома или също получилото Нобелова награда декодиране на гените - донесе на света щастие и нещастие, така литературата показва голяма взривна сила, макар и предизвиканите от нея експлозии бавно, така да се каже под лупата на времето, се превръщат в събития и променят света: едновременно като благодеяние и повод за плач от болка за човешкия род. Колко време беше нужен на процеса на европейското Просвещение, като се започне от Монтен и през Волтер, Дидро, Кант до Лихтенберг, за да донесе искрицатата на разума в най-тъмния ъгъл на схоластичния мрак. Много често светлинката биваше загасявана. Цензурата забавяше илюминирането по пътя на разума. Но когато това илюминиране се разкриваше в цялата си светлина, то беше изстудено, редуцирано до технически възможното и изпълнимото, приписвано единствено на икономическия и социален прогрес разум, което се представяше за просвещение и противопоставените от самото начало деца, капитализма и социализма, се втълпяваше един псевдонаучен жаргон и винаги правилния път към прогреса на всяка цена.
         Днес виждаме докъде гениалните непрокопсани деца доведоха Просвещението. Днес можем да измерим в какво погрешно положение ни запокити предизвиканата с думи и бавно действаща експлозия. Да, разбира се, ние ще се опитаме със средствата на просвещението - защото други нямаме - да отстраним щетите. С ужас виждаме, че капитализмът, откакто неговият брат социализмът беше обявен за мъртъв, е обхванат от мания за величие и се развихри необезпокоявано. Той повтаря грешките на своя обявен за мъртъв брат като се догматизира, обявява свободната пазарна икономика за единствена истина, опиянен от своите едва ли не неограничени възможности и играе като луд, т.е. извършва сливания на концерни в цял свят които единствено максимализират печалбата.

 

         Нищо чудно, че капитализмът, подобно на самозадушилия се комунизъм се оказва неспособен за реформи. Неговият диктат гласи - глобализация. И отново със самонадеяността на непогрешимост се твърди, че няма друга алтернатива.

 

         Така историята завършва. Вече не може да се очаква с напрежение "следва продължение...". Или да се надяваме, че ако не на политиката, която и без това предостави на икономиката всички възможности да взема решения, поне на литературата ще хрумне нещо, което ще разклати новия догматизъм?

 

         Как обаче едно такова превратаджийско фабулиране може да се окаже литературен динамит? Ще има ли достатъчно време да се изчака действието на една бомба със закъснител. Може ли да се измисли книга, на която дефицитната стока бъдеще би предложила алтернатива. Не е ли положението днес по-скоро такова, че литературата е ориентирана към възрастните, а на младите автори във всеки случай се предоставя Интернет като поле на действие?
         Шири се активно затишие на което измамната дума комуникация придава известна аура. Всякакъв запас от време е погрешно планиран до възможния за хората колапс. Една долина на смъртта в културната дейност държи западния свят в плен. А сега какво да се прави?
         При моя атеизъм ми остава само да коленича пред онзи светец, който досега винаги е помагал и е тикал най-тежкия камък. Така аз ще се помоля: светецо Сизифе, нобелов лауреат по благоволението на Камю, моля те погрижи се камъкът да не остане горе, да можем да продължим да го тикаме, така че ние, както и ти, да бъдем щастливи с нашия камък и разказваната история за теглото на нашето съществуване да няма край.
         Дали моят вопъл ще бъде чут? Или, по най-нови слухове, едва развъдения човек като клонирано творение ще бъде способен да се погрижи за продължаването на човешката история?
         С това отново се връщам към началото на моята реч и разлиствам романа "Плъхката". В петата глава се обмисля присъждането на Нобелова награда на лабораторната мишка като представител на милионите други опитни животни в служба на изследователската наука. И веднага ми става ясно колко малко досега наградени постижения бяха в състояние да заличат от света бича на човечеството - глада. Наистина всеки, който може да плати, успява да се снабди с нови бъбреци. Присаждат се и сърца, ние поддържаме безжична телефонна връзка с цял свят. Грижливо кръжат около нас сателити и космически станции. В резултат на наградени изследователски успехи бяха измислени и осъществени системи от оръжия, с помощта на които техните собственици могат да се защитават до смърт. Всичко, което е измислил човешкият мозък, е намерило своето удивително приложение. Само с глада не можем да се справим. Той дори се увеличава. Там където бедността беше като предавана по наследство, тя се превръща в мизерия. Отвсякъде се стичат потоци бежанци; с тях върви и гладът. И няма политическа воля, съчетана с научни възможности, която да е решена да сложи край на избуяващата нищета.
         През 1973 г., когато в Чили, опирайки се на активното благоволение на САЩ, настъпи терорът, Вили Бранд държа като пръв федерален канцлер своята встъпителна реч пред ООН. Той отвори дума за ширещото се по цял свят обедняване. Неговият призив "Гладът също е война!" подейства така убедително, че веднага бе посрещнат с аплодисменти.
         Аз бях там, когато тази реч беше произнесена. По онова време пишех своя роман "Калканът", в който ставаше дума за основата на човешкото съществуване, за прехранването, т.е. за оскъдица и излишество, за големи лакомници и безброй гладуващи, за радостта на небцето и за коричките хляб от трапезата на богатите.
         За нас тази тема остана. На трупащото се богатство бедността отвръща с увеличен прираст. Колкото и усърдно богатият Север и богатият Запад да се стремят да се защитават и подсигуряват като крепост срещу бедния Юг - потоците от бежанци все пак ще го застигат, напъните на гладуващите не ще ги удържи никаква ключалка.
         За тези неща ще се разказва в бъдеще. В края на краищата нашият общ роман трябва да бъде продължен. И дори ако един ден вече няма или не е позволено да се пише и да се печата, и ако книгите, като средство за преживяване и оцеляване, вече няма да ги има, ще има разказвачи, които ще ни шепнат на ухо старите истории и ще ни ги плетат и преплитат наново тихо или на висок глас, задъхано и бавно, понякога близо до смях, понякога до плач.

 

 

---

 

прочети първата част

 

 

 

Електронна публикация на 29. ноември 2006 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]