Лафкадио Хърн

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература

 

ПЕПЕРУДИТЕ

 

Лафкадио Хърн

 

Превод от английски: Мария Демот

 

 

I.

 

         Не бих могъл н да се надявам на щастието, което е имал онзи китайски учен, известен в японската литература като Росан. Защото той бил обичан от две призрачни девойки, небесни сестри, които го навестявали всеки десет дни и му разказвали истории за пеперуди. Има удивителни китайски легенди за пеперуди - фантастични истории, които много бих искал да науча. Но никога няма да мога да чета на китайски, нито дори на японски, а няколкото японски стиха, които съм успял с огромни усилия да преведа съдържат толкова малко алюзии за китайските истории и легенди за пеперуди, че мъките ми са сравними с тези на Тантал... И, разбира се, никакви призрачни девойки не биха удостоили с посещението си скептик като мен.
         Искам да узная например цялата легенда за китайската девойка, която пеперудите взели за цвете и я следвали на рояци - тъй уханна и възхитителна била тя.
         Бих искал да узная нещо повече и за пеперудите на император Генсо1, Или Мин Хан, който ги карал да избират неговите възлюблени... Той често устройвал в прекрасната си градина празненства, на които присъствали ослепително красиви дами. В разгара на пира отваряли клетките, пускали пеперудите сред гостите и те кацвали върху най-красивата дама, която и ставала избраница на императора. Но след като Генсо котей, тоест император Генсо, видял Йокихи (която китайците наричат Ян Гуйфей), той престанал да разчита на избора на своите пеперуди, което не било за добро, тъй като Йокихи му докара сериозни неприятности.
         И още бих искал да узная повече за случилото се с онзи китайски философ, известен в Япония под името Сошу2, който сънувал, че е пеперуда, и в съня си усетил и видял света със сетивата на пеперуда. Защото духът му наистина пърхал наоколо в нежния облик на пеперуда; и когато се събудил, спомените и усещанията от съня били тъй живи в. съзнанието му, че той вече не можел да се държи като човешко същество.
         И накрая бих искал да се запозная с текста на някоя официална китайска версия, признаваща съществуването на душите на някой император и приближените му като пеперуди.
         По всичко изглежда, че повечето от японските писания за пеперуди, с изключение на част от поезията, имат китайски първоизточници и дори древният японски естетически вкус към тази тема, която намира такъв чудесен израз в японското изкуство, в песните и обичаите, може би се е развил под китайско влияние. Китайските първоизточници несъмнено обясняват защо японските художници и поети избират толкова често за свои артистични псевдоними - геймьо, имена като Чому (Пеперуда-блян), Ичо (Самотна пеперуда) и други. Дори днес псевдоними като Чохана (Пеперуда-цвят), Чокичи (Пеперуда-щастие), Чоносуке (Пеперуда-дружка) са предпочитани от танцьорките. Освен артистични имена като изброените все още се срещат и подобни лични имена - йобина. Такива са например Кочо, или просто Чо, което означава Пеперуда. Като правило това са женски имена, въпреки че има и странни изключения... И тук бих споменал, че в провинция Муцу все още съществува любопитният обичай най-малката дъщеря в семейството да се кръщава Текона - странна дума, непозната другаде, която на диалекта на тази част на страната означава, разбира се, Пеперуда. В древни времена тя се е използувала и със значението «красавица».
         Възможно е някои необикновени японски поверия за пеперуди да са също от китайски произход, но нищо чудно те да са по-стари и от самия Китай. Най-интригуващото според мен е, че душата на човек може да се отлети от тялото му и да пърха в пространството като пеперуда. Някои красиви фантазии са плод именно на това поверие. Като например представата, че ако в гостната долети пеперуда и кацне зад бамбуковия параван, човекът, когото обичате, идва да ви навести. Това, че пеперудата би могла да е нечия душа, не е повод да се боите. Но има времена, когато и пеперудите внушават страх, като се появяват например на рояци. Историята на Япония познава такъв случай. Когато Тайра-но Масакадо3 подготвял тайно известния си бунт, в Киото се появили толкова много пеперуди, че хората се уплашили, смятайки, че това е знамение за надвисваща беда... Вероятно са предположили, че това са душите на хилядите, обречени да загинат с битка и възбудени в навечерието й от някакво необяснимо предчувствие за смърт.
         Ала според японските поверия пеперудата може да е както душата на жив човек, така и на покойник. Всъщност душата има обичая да приемя облика на пеперуда, за да извести, че напуска завинаги тялото. Ето защо трябва да се отнасяме с впимание към всяка влетяла в дома ни пеперуда.
         Това поверие и чудноватите измислици, свързани с него, намират художествен израз в много образци на японската драма. Известна е например пиесата «Тонде-деру Кочо-но Кандза-ши», или «Летящият фуркет на Кочо». Кочо е красавица, която се самоубива заради несправедливите обвинения и безжалостното отношение на околните към нея. Онзи, който силно жадува да отмъсти за смъртта й, дълго и напразно търси злодея, омърсил честта на тази почтена девойка. Но ето че накрая фуркетът на покойната се превръща в пеперуда и го повежда към отмъщението, като започва да кръжи над мястото, където се крие злосторникът.
         Не бива да се смята обаче, че онези големи книжни пеперуди (о-чо и ме-чо), които украсяват сватбите, имат нещо общо с призраци и тям подобни. Те просто символизират радостта от любовния съюз и надеждата, че младоженците ще преживеят живота си заедно, както двойка пеперуди прелитат леко над някоя красива градина, пърхат и ту се издигат, ту се спускат, но нито за миг не се разделят по за дълго.

 

 

II.

 

         Както вече споменах, повечето японски легенди за пеперуди са дошли от Китай. Ала научих една, която по всяка вероятност е тукашна и според мен си струва да бъде разказана заради онези, които твърдят, че в Далечния изток не съществувала «романтична любов».
         Зад гробището на храма Содзанджи, в покрайнините на столицата, дълго стояла самотна колиба, в която живеел старец на име Такахама. Съседите го обичали заради доброто му сърце, но почти всички го смятали за леко побъркан. Защото редно е всеки мъж, освен онзи, който е дал пост на Буда, да се ожени и да си създаде семейство. А Такахама не се бил посветил на вярата, но и не скланял да се ожени. Никой не знаел да е имал някога любовна връзка с жена. Тъй че повече от петдесет години той живял съвсем сам.
         Едно лято Такахама се разболял и разбрал, че не му остава много да живее. Тогава той изпратил да извикат вдовицата на брат му и единствения й син - момче на около двадесет години, към което бил силно привързан. Те веднага дошли и направили всичко каквото могли, за да облекчат последните часове на стария човек.
         Един мрачен следобед, докато вдовицата и синът й бдели край постелята му, Такахама заспал. Точно тогава в стаята влетяла голяма бяла пеперуда и кацнала на възглавницата на болния. Племенникът я отпъдил с ветрило, но тя веднага се върнала. После пак я отпъдили, за да кацне тя за трети път. Тогава момъкът я изгонил навън и я гонил, докато минала през градината, а после и през една отворена порта и влязла в гробището на близкия храм. Само че пеперудата продължила да пърха над главата му, сякаш не искала да си иде, и се държала тъй необикновено, че момъкът се зачудил дали това е наистина пеперуда или ма - зъл дух. Той пак я погнал и я последвал навътре в гробището, докато видял, че тя лети към един гроб - гроб на жена. Там пеперудата внезапно и неочаквано изчезнала и той напразно я търсил. Сетне разгледал надгробната плоча. На нея било издълбано името «Акико» и непозната фамилия, както и надпис, според които Акико починала на осемнадесет години. Очевидно надгробието било поставено преди около петдесет години, защото било почти изцяло обрасло с мъх. Но и друго било очевидно - че някой се грижел добре за гроба: на него имало свежи цветя, а водата във вазичката била наскоро сменена.
         Още щом младежът се върнал в стаята на болния, майка му го посрещнала с печалната вест, че чичо му е издъхнал. Смъртта била настъпила безболезнено, докато спял, и лицето на покойника било усмихнато.
         Младежът разказал на майка си какво е видял в гробището.
         - Ах! - възкликнала вдовицата. - Та това трябва да е Акико!
         Но коя е тази Акико?
         Майката отвърнала:
         - На младини добрият ти чичо бе сгоден за едно очарователно момиче на име Акико - дъщеря на негов съсед. Акико почина от туберкулоза малко преди сватбения ден и отреденият за нея съпруг страдаше безмерно. След погребението й той се закле никога да не се жени и си построи тази къщурка край гробището, за да е близо до гроба на своята любима... Това беше преди повече от петдесет години. И всеки божи ден през тези петдесет години, и зиме, и лете, чичо ти ходеше на гроба на Акико, молеше се, почистваше го и принасяше на него дарове. Но не обичаше да се споменава за това, а и самият не отваряше дума... Ала ето че най-сетне Акико дойде при него: бялата пеперуда е била душата й.

 

 

III.

 

         Едва не забравих да спомена един старинен японски танц, наречен Кочо-май - Танцът на пеперудите, която се е изпълнявал в императорския дворец от танцьори, костюмирани като пеперуди. Не зная дали и днес не го играят понякога. Казват, че е изключително труден за научаване. За да бъде изпълнен както трябва, са нужни шестима танцьори, които да се движат, като правят определени фигури; да се подчиняват на традиционните изисквания за всяка стъпка, поза или жест, като се въртят един около друг много бавно под ударите на малки и големи барабани, под звуците на малки и големи флейти и свирки, непознати по форма на западния бог Пан.

 

 

 

 

 

 

 

Бележки на преводача:

 

1 Генсо - китайски император от династията Тан Сюандзан (712-756), чиято любима наложница е Ян Гуйфей, почитана в японската литература като символ на женската красота. [горе]

2 Авторът има предвид Джуан Джоу (около 368-290 г. пр. Хр.), автор на труда "Джуан Дзъ", станал впоследствие негов творчески псевдоним. [горе]

3 Тайра-но Масакадо (? - 940 г.) - служи при регента Фудживара тадахира (880-949 г.), но когато му отказват поста кебиши - върховен съдия и изпълнител на всички наказания в империята, той се оттегля в Канто, източната част на остров Хоншу, вдига бунт и води в продължение на няколко години (докато не бива убит) партизанска война със съседните провинции. [горе]

 

 

 

Въвел в мрежата: Емил Кацаров

 

 

Електронна публикация на 05. септември 2003 г.
Публикация в сб. "Погребаната тайна", Лафкадио Хърн, С., 1990, Изд. "Народна култура"

г1998-2004 г. Литературен клуб. Всички права запазени!