Раул Ереро

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | преводна художествена литература

 

UNE FEMME DE MANHATTAN1

 

Раул Ереро

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

На Алисия Силвестре2

 

 

          В деня, когато се запознахме, ме прегърна, без да съм я предизвиквал. Имах в онзи момент възможността да се доближа до очите й и да проследя в тях микроскопични глави на Девата. В ириса й никнеше не физическа непорочност, а чистотата, невинността, чарът на чистата зловредност.
         Бяха дните от края на войната и цял Манхатън го празнуваше. Улиците и заведенията посрещаха вълни от цивилни, моряци, актьори, танцьори, проститутки, вдовици и алпинисти, обречени на най-шеметното и разюздано забавление.
         Случихме се на едно и също място за втори път в един клуб в града, където оркестър на мода изпълняваше Miss Annabelle Lee, някогашния успех на Джак Смит3. Придружаваха ме поетът Теодоракис и Анселмо, творец на сенки. По онова време всички пиехме в излишък. Не ни интересуваше броят на литрите, нито качеството на погълнатото. Първостепенното очарование се състоеше в това да понасяме постоянната ферментация на течности. Заведението, обзаведено в старомодния стил арт-нуво, излъчваше среда на границата между оригиналността и упадъка.
         Тя пушеше тютюн, свит в розова хартия, детайл, който ме подведе да се проявя. Започнахме разговор според това, което всеки един знаеше за другия. Добре ли съм разбрала, че си публикувал няколко стихотворения? Да, и какво? Имаш ли нещо против? Любопитна съм да ги прочета. Тогава, потърси ги. Носиш много интересна рокля. Нима? Ако ти харесва, ще ти я подаря. Сега веднага ли ще ми я връчиш? Разбира се.
         Тя ме хвана за ръката и благодарение на закрилата й, можах да прекося входа на тоалетната за жени. Там си отвори ципа на роклята и я остави да се смъкне до краката. Видях й за първи път глезените, леко скрити от гънките на плата. Сториха ми се толкова ослепителни като окото на циклоп албинос. Точно в тази част на тялото естествената й бледност се превръщаше в прекалена, поради това, в неотразима за мене. Често, дори днес, като затворя очи, си представям двете бели точки. Двете половинки от яйчена черупка кръстосват без състрадание из паметта ми, с хазартното поклащане на пламъка на свещ.
         Ще ме оставиш ли да изляза така навън!, ме попита тя, гледайки ме с благосклонни очи. Предпочитам да не споделям откритието си с никого, й отговорих.
         Тя вдигна завесата над кожата и ме върна в света. Сложи в ръката ми син на цвят коктейл, който изпих спешно, докато ми четеше бъдещето на дланта на ръката.
         Теодоракис се възползва от онези минути, за да си спретне едно напиване. Тоест, посвещаваше се да се хвали пред момичетата, да търси извинения, за да насърчава шеги, да рецитира неразбираеми стихотворения благодарение на дарбата на речитатива и други майстории. Насред онази безреда до нас се приближи Анселмо, придружен от мъж на средна възраст, облечен в безспорна елегантност.
         Скъпи приятелю, ще те представя на този господин, казва се Карлос Салдивар и се посвещава на търговията... търговията на... на какво ми беше казал?, го попита Анселмо. На кафе, внос на кафе, отговори Салдивар. Ще ме отведе в страната си с моя спектакъл на китайски сенки, не е ли така? Забелязах, че гласът на Анселмо се плъзгаше на някои срички и се побоях от най-лошото. Между впрочем, продължи моят приятел, дали нямаш някоя дребна сума да ми заемеш? Ще ми дойде добре да получа малък аванс за непредвидени разноски. Разбира се.
         Салдивар извади портфейла си и му протегна няколко банкноти. По глуповатата усмивка на Анселмо предположих, че количеството му се стори подходящо. Незабавно се завъртя върху токовете си и произнесе прокобната фраза: Следващата почерпка плащам аз. Което послужи на Теодоракис да изостави диалектическия спор и да се приближи да прибере своята порция ракия.
         Тя отпусна дясната си ръка на рамото ми. Когато я гледах, легион от малки процепи се отваряха в стомаха ми; язва ли беше или ефектите на алкохола? Една сюрия мравки ми нахапваше гръбначния стълб; рояк мънички фарове ми указваше пътя от всички отдалечени и близки за погледа ми точки; едно яйце, поддържано от най-фина нишка, се люшкаше над главата й. Клетата ни проза, когато чувствата, които не подозираме, триумфират и реват като алчни животни. С един подскок ме скри зад фигурата си в затулен кът на помещението. Приближи устните си до ухото ми и започна да ми говори за исландските Еди.
         Знаеш ли, че в някой род класическа скандинавска поезия има по-голямо значение алитерацията, отколкото римата? В някои архаични поеми се жертват граматиката и синтаксисът, пренебрегвайки разбирането, в полза на музикалността на поемата. Като говореше, натъртваше прекалено р-тата и с-тата.
         Теодоракис, не знам как, разбра за нашия разговор, така че начена обичайната реч. Прокълнатите поети, прокълнатите поети! Ще ви рецитирам няколко стиха от Бодлер. Опиянете се, горяни и горянки, / опиянете се от добродетел, / от умереност или от мизантропия! Мисля, че беше така.
         Като бях свикнал да слушам до отегчение онази галимация, се разсеях с перото на ангел, паднало от нейното рамо. Какъв смях!

 

         Бях си уговорил среща с възможен купувач в салона за руски чай. Макар да направих невъзможното, за да отида сам, Анселмо настоя да ме придружи. Представихме се на мястото един час преди срещата, което ни оставяше широка възможност да се забавляваме. Трябва да сме били на четири чаши чай и още толкова парчета шоколадова торта, когато през вратата мина Карлос Салдивар. Седна при нас.
         Добре, ще ми покажеш ли онези рисунки? Отворих папката си и започнаха да летят пламтящи хартии с рисунки с диамантен въглен за рисуване. Купувачът изглеждаше искрено заинтересован от тях. След няколко минути Анселмо се извини и отиде в тоалетната. Карлос се колебаеше между три ескиза, които крепеше с ръка. Беше готов да брои за един от тях значима сума, когато сянка падна върху щастието ми. Напълно естествено Анселмо се върна от тоалетната и зае мястото си. Цялото заведение го гледаше, което, от друга страна, не ме изненадваше, тъй като се бе облякъл като клоун. Въпреки грима, натрупан в излишък, панталоните шалвари и шапката с форма на фуния, моят приятел оставаше със строго лице. Бляскавият търговец погледна двама ни. Не съм дошъл тук, за да ми се подиграват, ни предупреди. Непосредствено след това творецът на сенки, с прекалено драматичен глас, изфъфли: Ако съм Ви обидил с нещо, моля да ме извините; но не разбирам странното Ви поведение. Салдивар се изправи съвсем спонтанно и излезе. Благодарих на палячото за неоценимото му сътрудничество и тръгнах след клиента.

 

         Онази нощ отваряха тържествено нов джаз клуб. Едно семейство стари познати ме покани да ги придружа. Металите вибрираха така усилно, че ме накараха да си спомня треската на туземните ритми.
         Видях я да седи на една маса. Макар да се стремях да се включа в разговора на двойката, непрекъснато мисълта ми и погледът ми ме отвеждаха към нея. Палеше си розовите цигари без мяра. Придружаваха я гъста група от приятелки и две млади момчета. Оркестърът изпълняваше Where or When4, когато помолих моите компаньони да ме извинят. Приближих се до нея, докоснах я по рамото. Като не знаех какво да кажа, я помолих да танцува с мене. Тя се съгласи, без лицето й да разкрие неудоволствие. През началните тактове ми се удаде лесно, посвещавах се упорито да изяснявам кръгове със стъпките си. Тя се възползваше да ми нашепва житието на Стравински5. Веднага откри неумението ми в танца, а аз се уверих, че тромавостта ми е по-голяма, отколкото очаквах.
         Следващия път се научи да танцуваш, преди да ме поканиш, предупреди тя. Хващайки ме за ръката, ме отведе до друга маса. Там започнахме разговор за смъртта, тема, която всяка двойка би трябвало да засегне, преди да започне връзка. И двамата си съвпадахме в две определящи точки, няма живот, само литература и изкуство; съществуването е сгодно извинение, за да се отдадеш на най-голямото удоволствие, тоест, да се отдадеш на четенето и съзерцаването на артистичното творчество. Ясно, че тя не знаеше тогава, че мислено я включвах във втората категория.

 

         Виждахме се в Сентрал Парк, тъй като се намираше точно по средата на пътя от домовете ни. В любовните процеси, също както при гриповите, организмът гори в странни трески, люшка се като махало между яснотата и халюцинирането... В моя случай, меланхолията се сменяше постоянно с еуфорията.
         По време на една от нашите екскурзии, напреднала вече нощта, чувахме около нас усилно кръжене. Тя протегна ръка с неподозирана ловкост и улови един прилеп. На мене то ми се стори невъзможно и я помолих да ми обясни трика, който бе използвала, което я огорчи дълбоко.
         Дни по-късно ме покани на вечеря в своя дом. Второто ястие се състоеше от яхния с месо, поръсено със сос от боровинки. Жилището излъхваше изненадващ аромат на праскова. Точно когато се хранех, тя се оттегли, добавяйки, че се кани да се изкъпе. Когато се върна, след няколко минути, сияеща с чай в ръка, ми призна, че току-що съм изял прилепа.

 

         Веднъж месечно наминавахме в Музея за модерно изкуство. И двамата ни укрепваше вдишването на мириса на картини, излъхването на живописта, сякаш поемахме цвят през носа. В една зала, посветена на кубизма, тя изведнъж застина парализирана. Погледна ме втренчено, до такава крайност, че се изплаших за разума й, и ми разкри, че желае да ме изяде. После погали леко едно от очите ми с език. Това ми предизвика странно усещане. И си помислих, че беше необходимо да ядеш или да бъдеш изяден, и че целият естетически делириум води до канибализма и до триумфа, до двуполовото и до превръщането на низкото в злато, тоест, до възвеличаването на посредствеността. Най-накрая, вложих гласа си в ухото й и рецитирах древната молитва:

 

    Ти си пламъкът, който се самозапалва,
    материята, която се самопоражда,
    хляба, замесен с духа.
    Който обожава твоите крака,
    който в твоите крака се втренчва,
    опознава непостигнатата истина,
    прелива с озарение и мъдрост.

 

         В края на годината една вечер Теодоракис и аз се срещнахме случайно с нея в кафене на четиринадесета улица. Четеше жадно някаква книга, за която я попитахме. Показа ни корицата. Ставаше въпрос за Тайният живот на Салвадор Дали6. Коментира, че през 1941 година е присъствала на ретроспективна изложба на артиста, която Музеят на модерното изкуство му е посветил заедно с Жоан Миро7. Дори не се насилих да прикрия ентусиазма си към творчеството му.
         Като се обърнах към Теодоракис го видях разсърден, с почервеняло лице, отнесен от странен гняв. Незабавно приятелят ми започна един от монолозите си: Този артист е едно копеле. Живописта му не е в служба на пролетариата. Единствено служи на собствената му индивидуалност; какво може да разбере народът от онези екстравагантности? Светът на сънищата, психоанализата, мистиката и всички ония свинщини! С това не се хранят децата на работниците. Отговорих му, че би предизвикал масова отравяне, ако опита да нахрани нуждаещите се от живопис, тъй като само подобно предположение оправдава войнствената му позиция.
         Тя се разсмя и другарят ми си тръгна сърдит, не преди да бутне масата. Подир тов продължихме да четем божествената автобиография.

 

         Един добър – или лош – ден стигнахме до заключението, или може би беше мой извод, че се оказва неминуемо да се виждаме всекидневно. Може би моят ум, толкова отдаден на идеализацията, ни считаше и двамата въоръжени с даровете на неопетнената любов, на триумфиращата и легендарна любов, свойствена на боговете и героите. Бедните ние. Често се срещахме в един индийски ресторант, в спирала от огледала, на пейка в парка или пред замислената глава на телефон.
         Притежанието съживява и възобновява. Усещането да назоваваш като собствено едно тяло, без да става въпрос материално за нашето, събужда в душата най-големите удоволствия, най-заплетените грехове и грешки. Тя, обвита в пурпурен дим, ме призоваваше до себе си със силата на религиозна океанска иконография, с категоричността на образ от страшния съд, замислен, за да разубеди от греха.
         Теодоракис дойде да ме види една сутрин, в която тя ме чакаше в дома си, за да предприемем заедно едно малко пътуване. Той настояваше, че трябва да предприемем високопарна спирка във всички клубове на града, та, според както каза, да прекараме една от най-големите веселби, които вековете са видели. Както изглежда, маестрото на сенките ни очакваше вече в клуба на ъгъла. Пред непрестанното ми противопоставяне другарят ми изобразяваше знаците на ужаса. За първи път бях способен да го видя без усуквания, да се поставя в центъра на малкото му жизнено пространство и да подредя съзнанието му.
         Челюстите му провисваха като старо палто, без сила, което виси неохотно на закачалката. Косите му хвърчаха в разбунено смущение. Тялото му можеше да се прониже с полъх. Външността му се силеше да постигне ексцентрична гениалност, каквато му липсваше. Така външният му вид оставаше наполовина облечен, като палячо със само едната страна на лицето гримирана, като броня, която оставя на голо половината фигура, като симфония, която започва с обнадеждена фраза, но подновява до пресита. Теодоракис си тръгна проклинайки, пръскайки озлобление през носа и устата. Оставаше ми само утехата да не го видя повече.

 

         Тя, в дома си, се настани до един прозорец, за да си прочете кореспонденцията. Един от онези слънчеви лъчи, които, по средата на есента, бликват, за да ни поканят да повярваме във възкресението, я озари. Сцената ми напомни платното Жена в синьо, четяща писмо на Вермер8, което толкова пъти съм виждал възпроизведено в хиляди книги. В картината блясъкът изглежда излъчва миг на концентрация, близък до изкуплението, един момент на интимна топлота, където няма място за болката. Жената, която чете с ведростта, свойствена на душа, прекосяваща лъкатушна кухина от страсти, би могло да е бременна; по тази тема не целият свят е съгласен, но невъзмутимостта нараства, ако се приеме такава възможност. За нещастие, сцената, която виждах пред себе си, насочваше към погасване, към довършване, извикваше последния миг наслада пред упадъка и смъртта. Но тя, в онзи миг, пред онази по-съвършена от естествената светлина, защото изглеждаше нарисувана от Вермер, се издигаше с красотата, която само подлежащото на развала може да достигне, с пречистената автентичност, която оставят утайките на мъртвата любов.

 

         Циркът беше оповестяван из града няколко седмици. Анселмо и аз отидохме една вечер на спектакъла. По време на номера на акробатите, докато рисувах някакви наброски на тела в празното на бележника си, се загледах в едно момиче, което се движеше на трапеца като крилата риба. Приятелят ми, присвоил поза, характерна за разгонена горила, посочи поривисто трапецистката, нададе вой, застена и си задърпа косата с пълно незачитане на болката. На края на изпълнението настоя да я потърсим сред ремаркетата и цирковите принадлежности. Макар да не се чувствах в настроение да попадна в някоя от обичайните заплетености, в които той ме забъркваше, накрая приех. Първото, което направихме, беше да се натъкнем на палатката на слоновете, но това не обезкуражи Анселмо. След като минахме край лъвовете, се сблъскахме с мъж, когото разпознах като хвърляча на ножове. Приятелят ми сигурно също не го беше забравил, и ми се стори, че се разтревожи, когато се отправи към нас да ни пита какво търсим. Обяснихме се както можем, опитвайки се да запазим спокойствие. Хвърлячът на ножове ни изслуша със строги очи. Анселмо използва едно хрумване: Вижте, приятелят ми е художник и иска да портретува една трапецистка. Господинът се оказа чичо на момичето и любител на рисуването. Учуди ме доста; никога не бях познавал някой толкова приличащ на Бъфало Бил9 и, разбира се, външността известяваше друг тип страсти у него, като, представях си аз, да забива ножове в очите на претендентите за племенницата му.

 

         Тя дойде да ме потърси в ателието. В един ъгъл трапецистката гледаше недовършеното платно. На нея й се стори ужасна картина, несвойствена за мене; казваше, че й напомня синия период на Пикасо10, но без очарование и с тъжно цирково момиче. Внезапно прекъсна подробната си критика и ме попита за модела. Постара се да не му отдава значение, ясен знак за нейното огорчение.

 

         Запали една от розовите си цигари. Пламъкът започна да поглъща тютюна, докато свиреше като гладна змия. Тъй като за нея разривът се състоеше във формалност, която трябваше да се извърши, разговорът бе лишен от каквито и да е излияния. Със същата церемониалност, която би приложил един свещеник при Богоявлението, със същата прецизност, с която би се отворил коремът на агне при жертвоприношение на най-отмъстителния Бог, с цялата грижа, която природата влага да защити нероденото, така се затвърди нашето раздалечаване.
         В заведението димът едва ми позволяваше да дишам, така че не добавих никаква епитафия. Аз, отдалечен от всяка земна сфера, слушах удрянето на чук по главата на пирон. В дъното на помещението, върху малък подиум, една девойка с лице на френска подрастваща пееше Just one of things11. Винаги ми беше харесвал Коул Портър, включително тогава музиката му ме отдалечаваше от действителността.
         Елате в цирка на Оклахома!, призоваваха. И се отзовахме. Аз привлечен от трапецистката, и Анселмо, грейнал пред възможността за ползва живота в едно скитащо занимание. Отначало се посвещавахме на задачи без значение като метене, помагане да се опъне шапитото, хранене на животните... Но за по-малко от две седмици останалите от трупата се увериха, че сме напълно безполезни дори за такива работи. Така че пожелаха да ни включат в някой номер; въпреки това, предвид мизерните ни надарености за какъвто и да е тип упражняване, накрая ни настаниха на удобната длъжност на разпоредители. Нашето присъствие не добавяше нищо на трупата, но наистина придаваше прекрасно впечатление на публиката. Ще мислят, че влизат в Рим, ми казваше Анселмо.
         Ниночка, млаката трапецистка, изглежда ме обичаше. Чичо й, който се грижеше за нея след смъртта на баща й, изразяваше към мене най-добри чувства. Макар онова състояние на блаженство да продължи няколко месеца, както обикновено се случва, се противеше да продължи.
         Бяха различни причините, които ме накараха да напусна цирка. Основно, съжалявах, че съм прекъснал траекторията си на художник. За да се присъединя отново към света на изкуството, трябваше да се върна в Ню Йорк. През онези дни пропътувах с цирка цялата страна и опознах места, които после щяха да послужат да подтикнат въображението ми.
         Тъй като не можах да придобия пак ателието си, наех друго наблизо. Понякога сънувах, че Бъфало Бил наминава в спалнята ми нощем и се опитва да ми вкара четки в ануса. Запазих портрета на трапецистката, увит в стар чаршаф под леглото. За няколко седмици организирах изложба, която да предполага новата ми среща със старите другари.
         Точно в деня на откриването се появи тя в галерията под ръка с Карлос Салдивар. Мислех, че живееш в цирка?, ми каза. Не го ли виждаш? Не, ми отговори, но открих нов автор, който може да те заинтересува.
         Салвадор се усмихваше по време на нашия разговор с властен вид, макар да не знаех причината. Погледнах зениците й. Помислих, че е изгубила способността за чистота, но незабавно се уверих, че я запазваше; още стоеше в ириса й дарбата за ненарушима невинност. Тогава изпитах носталгия по блясъка, който изживях с нея. Изплаших се, че съм изгубил времето, както и личността, която провидението ми беше отредило. Разбрах, че ми оставаше само да бродя с един труп, натоварен на гърба. Безнадеждната увереност нарастваше колкото повече я наблюдавах. Съдбата обикновено разкрива дълбочината на деянията ни, когато ни остава единствено възможността да съжаляваме. Необяснимо, Miserere на Алегри12 започна да отеква в главата ми. Пред мен преминаваха издължени сиви облаци, свързани помежду си, безкрайни, потвърждаващи присъствието на едно непоносимо одобрение.

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 Една жена от Манхатън (фр.) - Б. пр. [горе]
2 Алисия Силвестре Миралес (Сарагоса, 1974), испанска поетеса, преводачка, университетска преподавателка, лектор в Университета в Бразилия. - Б. пр. [горе]
3 Джак Смит (Бронкс, Ню Йорк, 1898 - Ню Йорк, 1950), по рождение Джейкъб Шмид, „Шепнещият Баритон“ е популярен певец от 20-ти и 30-те. Песента „Мис Анабел Лий“ (на англ.) е от вписания в Залата на славата на авторите на песни Сидни Клеър (1892-1972) - Б. пр. [горе]
4 „Къде или никога“ (на англ.) е прочута песен от бродуейския музикален филм „Babes In Arms“ на Ричард Роджърс и Лоренц Харт, филмиран отново от Метро Голдуин Майер през 1939 г. с Мики Руни и Джуди Гарланд. Песента е записвана от над 100 световноизвестни изпълнители. - Б. пр. [горе]
5 Игор Фьодорович Стравински (Ораниенбаум, днес Ломоносов, Русия, 1882 - Ню Йорк,САЩ, 1971), руски композитор, пианист и диригент. От 1913 г. живее във Франция и Швейцария, от 1939 г. в САЩ. Един от най-значимите композитори на 20 век. - Б. пр. [горе]
6 Салвадор Фелипе Хасинто Дали и Доменек, първи маркиз Де Дали де Пубол (Фигерас, 1904 - Фигерас, 1989), испански каталански художник сюрреалист. От 1940 г. живее 8 години в САЩ със съпругата си Гала, публикува автобиографията си през 1942 г. - Б. пр. [горе]
7 Жоан Миро и Фера (Барселона, 1893 - Палма де Майорка, 1983), испански каталански художник сюрреалист, духовен баща на съвременния авангард. - Б. пр. [горе]
8 Йоханес Вермер ван Делфт (Делфт, 1632-1675), един от най-великите нидерландски художници от Златния им век, редом с Рембранд ван Рейн и Франс Халс. - Б. пр. [горе]
9 Уйлям Фредерик „Бъфало Бил“ Коуди (Ле Клер, Айова, 1846 - Денвър, 1917), прочут американски ловец на бизони и шоумен. Създава цирковото „Шоу на Бъфало Бил от Дивия Запад“ през 1883 г. Обявява се в защита на индианците и жените, за въвеждане на ловен сезон за бизоните. Много от представите за Дивия Запад в киното и литературата идват от шоуто му, на него е наречен град Коуди в щат Уайоминг и отборът по американски футбол от Националната футболна лига, Бъфало Билс от град Бъфало, щат Ню Йорк - Б. пр. [горе]
10 Пабло Пикасо (Малага, Испания, 1881 - Мужен, Франция, 1973), по рождение Пабло Диего Хосе Франсиско де Паула Хуан Непомусено Мария де лос Ремедиос Криспиниано де ла Сантисима Тринидад Мартир Патрисио и Пикасо. Испански живописец, скулптор, керамик, признат за най-добрия художник на миналото столетие. Създава кубизма заедно с френския художник Жорж Брак, преминава и през сюрреализма през многото етапи на творчеството си. Синият период (1901-1904), наситен с меланхолия и тъга, изобилстващ с хора от народа, просяци и акробати, е последван от розов (1905-1907), с пътуващи циркови артисти и с преобладаване на по-живи розови и червени цветове. - Б. пр. [горе]
11 Коул Албърт Портър (Перу, Индиана, 1891 - Санта Моника, Калифорния, 1964), един от най-изтъкнатите композитори и текстописец от лекия жанр в САЩ, автор на повече от 1000 песни за музикални комедии, оперети, филми. - Б. пр. [горе]
12 Грегорио Алегри (Рим, 1582 - ibidemq 1652), испански свещеник, певец от Хора на Папската капела и композитор. Най-познатата му творба „El Miserere“ или „Miserere mei, Deus“, „Мизерере“ (1638) е музикализация на псалм 51 от Вехтия Завет. - Б. пр. [горе]

 

 

 

Раул Ереро, „Une femme de Manhattan“, Така съзрява един мъж. Сарагоса: Либрос дел Инномбрабле, 2001

 

Електронна публикация на 14. май 2015 г.
Публикация в кн. „Антология на съвременния арагонски разказ“, Съст. и превод: Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2014 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]