Виктор Хорват

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература

 

Турско огледало

 

(откъс от романа)

 

Виктор Хорват

 

Превод от унгарски: Светла Кьосева

 

 

         „Турско огледало” (2009) е първият роман на унгарския писател Виктор Хорват. Той разказва от името на турски младеж събитията на унгарския ХVІ век, т.е. напълно се идентифицира с „другия”. Авторът се преборва с учебникарски щампи, заигравайки се с класическия роман на Геза Гардони „Звездите на Егер”. Битката при Мохач (1526) е действително историческо събитие, станало синоним на най-горямото поражение в унгарската история, след което турците завладяват голяма част от Унгария за близо 150 г. (Светла Кьосева)

 

 

 

         Сражението край Мохач

 

         И докато моят мил слуга, правоверният Сейфи, в пиянството си сънувал чудовища в къщата на секчьойския енорийски свещеник на половин конак път северно от Мохач, злощастният унгарски крал Лайош никак не можел да заспи.
         Когато взело да се развиделява, чул в далечината песента на мюезина, която подканяла за молитва, облякъл се, повикал свещеника, изповядал се, присъствал на службата заедно с приближените си, сред които имало и такива, които потропвали от нетърпение, и други, които мълчали, потънали в дълбока меланхолия. Лайош похапнал малко печено месо с хляб, пийнал и малко вино, след което още преди изгрев слънце се заел заедно с Паули Тумор да подреди в боен ред своите изтерзани от лоши предчувствия воини. Разказвали са ми го стари унгарци, които са били там.
         Дотогава мохамеданите приключили с утринната молитва, два намаза, нарамили оръжие, опитали се да застанат в боен ред по гъсто обраслата, неравна от едрите буци земя и забързано се отправили на север. А унгарците ги чакали, както набрашнен мелничар чака дъжд. Яхйя пашаоглу Бали бег и дядо ми Мехмед бег идвали от запад по билото на възвишенията, за да обходят варварските орди, точно зад тях била конницата на Белградския санджак, пак откъм същата страна се редял и Косрев бег с босненската лека кавалерия, ала Ибрахим сердар, великият везир, бил още на път, а и Падишахът със страховитите си придворни наемници бил все още далеч, много надалеч, в тези труднопроходими места то си е четвърт конак разстояние, значи на още четвърт ден път. Анатолийската конница пък била още по-надалеч, на половин-един конак път и премесена със стада от изостанали камили. Аллах, който вижда всичко, знае, че славната ислямска армия никога не е тръгвала на бой в такова позорно безредие! А това са ми го разказвали старите османлии, дето са били там.
         На хвърлей и половина с топ от гяурите се издигал нисък хълм, льосово плато, точно срещу него била застанала смахнатата армия на идолопоклонниците. Топчиите и арабаджиите изкачили оръдията на малката терасовидна прощадка и завързали топовете и каруците здраво със синджири. Отстрани и помежду тях се наредили еничари, най-храбрите и най-дисциплинирани пехотинци на ислямската войска. Половината нощ се мъчили да подравняват пътя пред теглещия оръдията добитък, да дърпат и измъкват заседналите в дупки, в трънливи храсти оръдия и каруци с амуниции. Стигнали до върха и тъкмо понечили да си починат на льосовото плато, когато погледнали надолу и се вцепенили от изненада. Защото като врани, накацали зимно време по посевите, долу в равнината се чернеели множеството страховити френги. Така са ми разказвали! Стоели гъсто един до друг, оковани до зъби в черно желязо и тишината на големия летен предобед сякаш свистяла от нетърпението им, което било насочено към нищо неподозиращите правоверни, дето се задавали из далечината. Гледали надясно еничарите, гледали наляво, напред и назад, ала Ибрахим везир никакъв не се виждал, само по западните склонове чакала османската лека кавалерия, ама какво можела да направи една лека кавалерия, ако обезумялата бронирана рат внезапно се втурне натам?!
         Но не се втурнала. Ала когато войводата Курд се спуснал с една стотна акинджии по западния склон, гяурските конници ги погнали с яростта, с която крокодилът удря с опашка по брега на Нил, искат ли да му отмъкнат водния бивол, който е уловил за плячка. Пръснала се четата на войводата Курд, а гяурите се разколебали и отново зачакали.
         Подир следобедната молитва се появили конниците на сердаря. Яздели спокойно, а по петите им се тътрел няколкохиляден башибозук. Вода се леела от тях и били окаляни до кръста. Великият везир Ибрахим спрял навръх хълма, поразговарял малко с агите си, пратил до Падишаха един чауш с новините и да му каже, че ще е по-добре него ден да не захващат битка, и тръгнал на оглед. Откъм желязната маса на гяурите се дочуло заглъхващо, недоволно проскърцване. А основната войска я нямало никаква. Какъв срам! Нийде нищо не шаввало, някъде явно се движела войската на Падишаха (Аллах да го благослови, него и цялото му семейство), но на всички им се струвало, че докато да дойде, ще мръкне. На льосовото плато, сред португалските артилерийци, които седели край димящите фитили, се молели дуаги. Откъм лявото крило се привижила войската на бошняците, но после спряла и се върнала, а белградчани едва що се появили в далечината. Понякога в огромния сънен безкрай блесвал връх на копие. Даже и музика нямало, понеже мехтерите се залутали из храсталаците. Конете скучаели, опитвали се да пасат, а хората наизвадили разни ечемичени пити със стафиди от дисагите, отгризвали си и след това дълго гледали отпечатъците на зъбите си.
         Дунав прехвърлил ярката топка на Слънцето към възвишенията на запад. Поука: Годеницата напразно се готви за венчавка, ако го няма годеникът.

 

 

         Истинското сражение край Мохач

 

         Не се знае какво си е мислил Ибрахим паша (райски вятър да облъхне челото му!), на който му било омръзнало, че каквото и да прави, все е опасно, а и нищо да не прави, пак е опасно, та в натежалата тишина издал заповед, цялата румелийска войска да се спусне по въпросното льосово плато, та дано нещо се случи. Конете напрегнато се опитвали да се задържат на крака по ронливия склон, хлъзгали се надолу, някои се преметнали заедно с ездача, а когато всички слезли долу, откъм френгите се засилило оптимистичното подрънкване, но пак нищо не се случило. Ибрахим смятал, че ще е по-добре да се върнат на хълма и там да се установят на лагер за през нощта, но въпреки това наредил да се окопаят долу в ниското, а отзад да набият остри колове, все ще послужат в утрешния бой, и после тръгнал да оглежда терена.
         Башибозукът се заел да копае, конниците наскачали от конете, ала точно тогава от отсрещната страна, някъде откъм центъра на черната армия врани избухнало облаче дим, някакво оръдие изгърмяло с все сила и избълвало едно гюлле на около двайсет крачки от спахиите, и напълнило очите и устата им с пръст и снопчета трева.
         Като дете, в Печката крепост съм слушал от пенсионираните, задомени еничари, какво се случило след това. От дупката, която издълбало гюллето, се издигнала тънка струйка дим, после пушекът се увеличил, чуло се скърцане, после глас, все едно някой се оригва, ама толкова силно, че конете се разпръснали пръхтейки, най-насетне просвистяла жълтеникавобяла пара и от кратера се появила разкривена глава – при нейния вид и в двете войски пробягал ужасен шепот. Главата попремигала с очи, за да ги отърси от пръстта, запсувала грозно на унгарски, после разгънала цялото си туловище и се възправила като същински Иблис, Дяволът, когото наричат и Белзебуб. Единият му крак бил кози, на мястото на другия имало колело на каруца, с козия крак се придвижвал напред и по този начин се търкалял между двете войски, а от ноздрите му излизал вонлив серен дим. Спрял, завъртял глава, виждало се, че не знае къде е попаднал, нищо не разбира, после пръднал на застояла тиня и се втурнал да бяга като изтърван от касапница бик, по чиито срамотии висят на гроздове касапските кучета.
         От едното рамо на Белзебуб били прораснали четири безформени ръце и (милостив е Аллах!) тези ръце не завършвали с длани, а на едната имало мушкет, на другата – извит ятаган, на третата – дълга сабя френгия, а на четвъртата по погрешка – механизъм за пълнене на кървавици, с който френгите приготвят отвратителните си ястия. С ръмжене се изтърколил към християнската войска, махал страховито ръце, гърмял с пушка и с невероятна бързина я пълнел, тъй като и от другото му рамо се въртели четири ръце с бързината на воденични камъни, когато се скъса дигата на мелницата, и те (Аллах акбар!) не завършвали с длани, а на едната имало рог за барут, на втората – запален фитил, на третата – четка за чистене на цевта, а на четвъртата – кожена торбичка, в която дрънчали куршуми.
         Обърнал се и на зигзаг се втурнал към еничарите, а ръцете му се въртели с такава бързина, че погледът не можел да проследи кога пълни пушката, кога чисти цевта след гърмежа, само пръхтял, куршуми свистели насам-натам, едва успявали да сведат глави, и тюфекчиите, и еничарите огнестрелци много се уплашили и взели да стрелят, но все не успявали да улучат Белзебуб, а куршумите им попадали право в жалката армия на френгите, както жито в орна земя по време на сеитба. От тази стрелба Белзебуб още повече обезумял и се изтърколил сред войската на Ибрахим паша, конниците се разбягали, опитал се да се покачи на льосовото плато, ала двукрилата му опашка, която завършвала с железни куки и се завъртяла самоволно в посока, съвсем различна от тази, в която Дяволът искал да иде, закачил се о нещо, успял да се измъкне, отново се обърнал и нагазил сред бандата езически бунтовници, тогава и португалските топчии взели да стрелят с всички оръдия, ала пак не успели да улучат Белзебуб, толкова бързо и непредвидено препускал на колелото си, а куршумите направо валяли върху френгите.
         Мъжественият член на Белзебуб ту се натопорчвал и тогава бълвал смола, ту клюмвал и тогава от него пръскала ракия, докато накрая ракията не се запалила от фитила на едната му ръка и движението на крайниците се объркало, вместо пушката, напълнили с барут и куршуми пълнителя за кървавици, пълнителят за кървавици избухнал, християните изгорели от ракията, а Белзебуб, оставяйки след себе си серен дим, се изтърколил на една страна през горичката. Настъпила тишина, не след дълго свистящата пара, която се издигнала в далечината била знак, че е стигнал до Дунав.
         Едно е сигурно, от неверниците не оцелял дори и хронист. А който оцелял в целия този ужас, му се опърлил мустакът.
         Всичкият барут на еничарите свършил, Ибрахим паша (Аллах да го пази!) седял вцепенен на коня си, цялата османска армия наблюдавала изстинала как остатъците от унгарци, чехи, поляци, хървати и немци се оттеглят целите в сажди. Не след дълго пристигнал и падишаха с хиляда улуфеджии под червени и зелени байраци, крещейки отдалече:
         – Какво стана? Какво стана, Ибрахим? Къде е врагът?
         Сердарят слязъл от коня, целунал земята пред своя висок господар и разтреперан казал:
         – Няма друга сила и власт, освен милостивия и благ Аллах.

 

 

         Сражението край Мохач, както го разказва Сейфи

 

         Сейфи, който много се интересуваше от битки, ала още повече от книгите, беше изчел всичко по случая. Знаеше какво е писал гяурският молла на име Бродарич, епископ някакъв, който уж бил там и – чудо на чудесата – успял да се спаси. Беше чел и турските историци; написаното от Джелал-заде Мустафа и от учения Кемал паша-заде, че даже и дневника на великия султан Сюлейман Великолепни.
         Тия никъде не споменават Белзебуб и до един твърдят, че след първия голям топовен изстрел, даден от унгарците, обкованата в брони армия на идолопоклонниците се втурнала в галоп срещу румелийските части и смаяните спахии не успели дори да избягат, тъй като отзад се възправяло льосовото плато, а сред тях се мотаели продавачи и други безделници и суматохата била пълна. Пръснали се в две посоки под напора на свинеедците и пратили вестоносец до Ибрахим паша да идва, защото са в беда.
         След конниците на неверниците тичали пеши неверници, на уста с името на пророк Исус (благословен да е край трона на Аллах!), ала се объркали сред собствените си конници, тюфекчиите продължили да стрелят, а откъм дясното крило връхлетял и Косрев бег с войската на Босненския санджак.
         Вероятно са се отправили към еничарите и топчиите, ала не успели да изкачат платото. Еничарите взели да стрелят по тях, оръдията гърмели, макар и напразно, понеже били на високото и гюллетата падали далеч зад френгите, повечето вреда била от дима, понеже бил непоносимо задушлив и гъст, не се виждало и на десет крачки.
         Най-сетне анатолските части пристигнали на запенените си и грохнали от умора коне. Бехрам паша отначало не знаел какво да прави, понеже не можел да обозре бойното поле, ала после забелязал, че откъм лявото крило, между османската артилерия и гората, пътят за Виена е пуст, обиколил оттам и пресрещнал унгарската конница, която се оттегляла под напора на оръдията и на огнестрелните части. Стелела се в черна маса и анатолийците я отблъснали, понеже били много по-многобройни.
         По това време викачът на смъртта вече разпродавал на безценица душите на търга на сражението. Разбунтувалите се гяури видели своя живот, отразен в огледалото на ятаганите, бойното поле им отесняло и хукнали да бягат, а правоверните след тях. Обградили храбро бранещите се чешки и алемански пехотинци и полека-лека ги изпозастреляли и изпозаклали до един, догонили натруфените с брони конни свини, тъй като бронираните коне били добри само при нападение, ала наложело ли се да бягат, ездачите им ръсели житото на живота си над прокълнат огън.
         Леката кавалерия се измъкнала лесно, ала по-късно била пресрещната от Бали бег, неговите акинджии я запратили при кръчмарите на смъртта, които я напоили с виното на Геената огнена.
         Та така. Такива неща разказваше добрият Сейфи в Истанбул, когато бях още малко дете, ала го виждах, как току се подсмихва, като човек, дето си знае неговото. Подозрителен ми се стори още тогава.
         Казваше, че всичко е прочел в книгите. Да, ама историците нищо не са видели, дори не са били там, самият Сюлейман Великолепни също закъснял, а Бродарич е бил неверник и езичник. Аз обаче разговарях със сериозни, почтени и правоверни еничари и на Печката крепост, и по базара, които са стреляли по Белзебуб от упор и мнозина от тях единодушно се кълняха в името на Пророка и в меча на Аллах, че всичко е било точно така.
         А освен това Сейфи нищо не бе видял, тъй като по онова време икономката и любовницата на секчьойския енорийски свещеник Келемен бършела челото му с влажни кърпи. На кого да вярваме тогава?
         Един Аллах знае, той всичко вижда и всичко чува. Той е свидетел на всяко нещо.

 

 

         Смъртта на разбунтуваните свине

 

         До вечерта в Секчьо пристигнали крал Лайош, Паули Тумор и Джурдж Сапояи с неколцина унгарски рицари. Дъжд валял като из ведро, били целите в сажди и окървавени, трябвало да свалят Лайош от коня, понеже кървял от две места, куршумите за малко да го убият, ако не била бронята.
         Влезли с къщата на енорийския свещеник, където бил и Сейфи, внесли краля, Паули Тумор свалил разсечения си на две шлем и заедно с него паднала и косата му, срязана от нечия сабя. Кой знае къде се е бил, тъй като на бойното поле нямало как да срещне турски меч; най-вероятно Белзебуб да му е строшил главата с железните куки на опашката си. Джурдж Сапояи, на унгарски – Дьорд, не бил ранен. Той бил помощник-пълководец на Паули Тумор и по-малък брат на трансилванския войвода Янош Сапояи. Въпросният Янош Сапояи заклел брат си:
         – Мили ми, братко Дьорд, и да победите, и да загубите, след битката на всяка цена да убиеш Лайош, защото тогава короната ще стане моя и всичките свини френги ще ми се кланят!
         А освен това и Фердинанд, султанът на алеманските свине, също умолявал Джурдж Сапояи:
         – Драги ми, Джурдж, погуби непременно Лайош по някакъв начин и тогава аз ще стана унгарски султан, имаме си договор, умре ли Лайош, по шуробаджанашка линия страната се пада на мене, гадния Фердинанд. А тебе, Дьорд, стига да ме слушаш и видиш сметката на краля, ще те направя велик везир на Унгария и ще ти даря голямо имение.
         Толкова некадърен и глупав бил този цар Фердинанд.
         В село Секчьо пък летният дъжд се леел като из ведро, било нощно време и от тръстиковите покриви водата се стичала в калните локви между къщите, демони пищели в черното небе.
         – Наклади бързо огън, сине Сейфи – рекъл Паули Тумор и Сейфи се втурнал към огнището, тъй като съжалил младия крал, а когато видял измъчения и изтерзан епископ, очите му направо се просълзили. Цял ден все това му било в главата, дали ще се наложи да си изтърпи наказанието, ако епископът умре или Аллах ще се смили и ще го спаси в битката.
         Разтичала се и стопанката да стопли някакво ядене, а свещеникът помогнал да измъкнат краля от надупчената броня, след което внимателно взел да промива раните с вино. Навън се вдигала гюрюлтия, все повече ставали бежанците в калното и непрогледно село Секчьо. Господарите и който успял се настанили по къщята, мнозина се сушели по таваните или потъвали в сън из оборите, или кръвта им изтичала из дворовете.
         Паули Тумор и коварният Дьорд седели и гледали уморения Лайош, и си говорели на унгарски. Грубоватата реч се търкаляла необуздана насам-натам, понякога квичала гневно, но глухо, друг път топло се виела и затягала душата в обръча си, Сейфи не разбирал думите, ала чувствал кога подканят да им се донесе яденето, понеже бързат да тръгват, и кога Дьорд, другият господар, лъже.
         Гърмяло и трещяло, ала в стаята било топло, дрехите съхнели, главата на краля току клюмвала от загубата на кръв, Паули Тумор рекъл нещо, началото се разлюляло със замах, а краят му заплувал бавно, навел се над крал Лайош и излязъл вън на дъжда, отправил се към къщата на съдията. Сейфи изтичал след него, за да го спре, защото Аллах, за когото няма минало и бъдеще, му позволил да усети надвисналото в стаята зло, ала Паули Тумор само стиснал кротко рамото му и продължил нататък, така че Сейфи се върнал в къщата, седнал и тогава господарят Дьорд три пъти си поел въздух, три пъти просъскал нещо на езика на падналите ангели, на унгарски, кралят учудено вдигнал глава и дори отговорил, и тогава господарят Дьорд измъкнал правата си триостра сабя и три пъти промушил краля в ребрата, тъй като за тази услуга го били помолили двамина, които при това били врагове помежду си.
         Свещеникът и жената побегнали, а Сейфи се втурнал разплакан към къщата на съдията.
         – Господарю, господин епископ, кралят умря!
         Паули Тумор се втурнал към къщата на енорийския свещеник и още по пътя извадил огромната си сабя, почерняла от кръв и с нащърбено острие, връхлетял в къщата, господарят Дьорд отблъснал десния удар и тогава Паули Тумор с един обратен ляв отрязъл ръката му и го промушил в гръкляна над бронята. Двама от хората на господаря Дьорд нахълтали в къщата, но епископът ги сразил един след друг още докато влизали, ала третият опънал арбалета през отворената врата и го прострелял от десет крачки през бронята в гърдите, а епископът паднал възнак.
         Сълзите на Сейфи се смесили с дъжда, хората на Дьорд и на Паули Тумор се стекли с викове от вси страни, заразмахвали саби, селяните мушели с вили и удряли с юмруци, хващали се за гушите в дъжда и под светлината на мълниите, търкаляли се в локвите и калта, в един от оборите пламнало сено, селянките се разбягали с разпуснати коси, а на другия ден сутринта препускащи из околностите акинджии намерили Сейфи, който горял в треска.

 

 

 

Електронна публикация на 24. ноември 2010 г.

г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]