Тед Хюз

поезия

Литературен клуб | преводна литература | страницата на автора

 

ВЪН

 

Тед Хюз

 

Превод: Владимир Трендафилов

 

 

І. Времето на мечтите

 

Баща ми се съвземаше бавно на стола си,
след като четири години беше дъвкан от картеч и кал -
с онемяло облъскано тяло, съвсем отчуждено
след дългото си киснене в боите на бездвижието.
                                         Надробената му кожа
бе доблестно зашита, ала той, камината и кървавите й отблясъци
върху пианото, крака на масата и купата с бисквитите
все повече и повече насищаха с присъствието си
отцъкнатите от часовника минути,
зъбците го затеглиха за влакънцето на слуха
и го извлякоха изпод споилите се
за четири години пластове на мъртви англичани,
където се числеше. Крайниците му
се оживяваха със всяко леко
и неуверено помръдване. Пък аз бях дребен, четиригодишен,
лежах в краката му като несретен негов двойник,
непоклатима котва на летливата му памет,
сред челюсти, откъснати крака, изкоренени дънери, шрапнели, ями,
под трополящите тояги на дъжда, в чието гъсто царство,
напуснато от слънцето, не може вече никой
да изпълзи отдето се е скрил.

 

 

ІІ.

 

Пот избива по мъртвеца в пещерата.
Топящото се бронзово забрало
от плът на майката в пещта за бебета -
никой не вярва, би
могло и да го няма, всички
изтръгват усмивки при
бълбукането на кръвта във
ушите им, ушите им, ушите им, очите им
са само капки вода и дори мъртвецът внезапно
се надига икихва - "апчхи!".
Завчас сестрата го повива усмихната,
и майката, макар и слабо, се усмихва,
и ей го поредното бебе.

 

Доскоро сякаш пръснат на парчета,
сглобеният наново пехотинец
треперливо потътря към прага крака,
                                         озъртайки се с поглед
на уморен чиновник.

 

 

ІІІ. Денят на падналите

 

Макът е рана, макът е устата
на гроба или пък на търсещата плът утроба -

 

панаирджийска кукла с жици. Проститутка.
Отдавна не желая да се кича с макове.

 

А още по-отдавна
шрапнелът, пръснал чековата книжка на баща ми,

 

ме сграбчи, всичките му мъртъвци
го сграбчиха във клещите на времето си

 

и там останаха - и той, и те - в една отливка,
по-тежка от набръчканите скръбни бездни,

 

висящи под зениците на майка ми -
това бе котва,

 

привела детския ми врат към атлантическите плисъци.

 

Така че, сбогом, кръвожадно цвете.

 

Вий, мъртъвци, зарийте свойте мъртъвци.
Сбогом, надгробни плочи върху гърдите на майка ми.

 

Сбогом, обезценени талисмани на баща ми.

 

Да се затвори Англия. Да се затвори морската зелена анемона.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 10. януари 2006 г.
г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]