Гилермо Кабрера Инфанте

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

Из „Три тъжни тигъра“

 

Гилермо Кабрера Инфанте

 

Превод от испански: Румен Стоянов

 

 

И опита да си представи как ли ще се вижда
светлината на една свещ, когато е угасена.

Луис Карол

 

 

Из „Къщата с огледалата”*

 

I

 

          Корица на книгата
         Спускахме се двамата, Силвестре и аз, с моята кола, по улица „О”, идвайки от хотел „Насионал”, пресякохме „23-та” улица и минахме като пръдня през „Марака” и Силвестре ми каза Светлините и аз му казах Какво? И той ми каза Светлините, Арсен, ще ти лепнат глоба, защото вече минаваше седем и щом само слязохме по хълмчето на „О” и пресякохме „23-та”, бе мръкнало, а в кабриолет не е лесно да си дадеш сметка дали е денем, или е нощем (вече знам, че някой ще каже как е възможно, та знам ли какво казвам, та не виждам ли, че кола с гюрук и прочие е кола отворена и всичко се вижда по-добре: на този човек или човеци или множество мога да им кажа, че аз само казах, че в „кабриолет не е лесно да се дадеш сметка дали е денем, или нощем”, виж по-горе, и че все още не съм казал дали гюрукът е свален, или вдигнат, понеже не съм Пру, приятел мой, Марсел Пру, производител на питието от провинция Ориенте, което носи името му, който по харесва изпипаното, отколкото изобилното, заради тия безконечни изброявания каквото исках да кажа и не казах, е онова, което щастливите собственици на кабриолети споделят с мен без аз да им го казвам, тъй че го казвам само за ония, които никога не са се разхождали с кабриолет по „Малекон” между пет и седем вечерта на 11 август 1958-а със сто или сто и двайсет: тази екстра, тоя хубав живот, това ликуване на деня, който е в най-добрия свой час, при лятно слънце, ставащо червено над индигово море, сред облаци, които понякога го развалят, превръщайки го във финален залез от култов филм на „Техниколор”, нещо, което не се случи него ден, макар че понякога градът е кремав, кехлибарен, розов горе, докато морскосиньото долу тъмнее, става пурпурно, мораво и се качва по „Малекон” и започва да прониква по улиците и в къщите, и остават само бетонните небостъргачи, порозовели, кремави като целувките, печени от майка ми почти до изгоряло, и това аз гледах, и чувствах следобедния въздух в лицето и скоростта между гръд и гръб, когато тоя Силвестре ми излиза с онуй за Светлините) и запалих светлините. Бях включил, не знам защо, дългите за извънградско и светлината избликна като водоравна брашняна струя, димна, захарнопамучна, към дъното на улицата и Силвестре ми каза Русите, но пак разбрах Късите и му казах Не ги ли виждаш, мамка му? и той ми каза Как да не ги виждам и очите му станаха колкото чинии, като две чинии с по едно яйце (защото очите му са жълто-жълти) във всяка чиния и малкият врат изхвръкна от ризата и цялата глава се притисна о предното стъкло, та помислих, че бяхме се блъснали и все още не бях усетил ни шума, ни дръпването на инерцията, защото гледах него, неговата глава, така, лепната о предното стъкло: стъкло о стъкло си триеха, а колата, междувременно, продължаваше да се ускорява по улица „О” и кога погледнах (аз знаех, че улицата е празна, защото не току-така карам от пет години), ги видях, натиснах крак до тенекията и спрях рязко с едно изскърцване, което ехото, дето го има почти на пристигане до „Хумболдт”, превърна във вопъла на някой, комуто са изстискали (оживотворена туба с паста) тъкмо там душата през устата. Улицата се изпълни с хора и трябваше да се изправя в колата, сякаш политик на трибуна (почти намислих да почна, казвайки „Народе на Куба, още веднъж се събираме и така нататък”), и да викна с все гърло Господа, тук не се е случило нищо. Но хората не бяха там заради нас.
         Те гледаха двете русокоски, идващи по улицата, и взеха изскърцването на спирачките като предлог (при все че малко им беше нужно, защото русокоските бяха истински предлог: особено пък в тая върволица от кьойлии, льохмани и простолюдие, дето пресича улицата от „Марака” до „Кимбо” или гъмжи по плочника от „Санйон” до „Пигал”, струпани до стълба досами продавача на миди, в ъгъла на павилиона за кафе, в будката за вестници и в другото кафене отсреща, или даже застаналите до вратата на „Марака” и на „Кимбо”) и закрещяха и задюдюкаха и завикаха работи като „Не се бутай”, „Навлеци”, „Оставете нещо и за нас”, „Давай бе, давай” и някой извика „Всички в Двореца!”, ала най-добър от всички бе един, който си тури ръцете на устата (и не се съмнявам, че беше Бустрофедон, който винаги се навърта там, защото гласът му имаше същото Бустрафедоново студено хъркане: но имаше толкова много хора, че не мога да кажа), та оня тип, оня чешит от Санкти Спиритус каза из все гърло: „Нека само лесбийките галят моето лице”, и целият целият целият западен свят трябваше да се разсмее, дори Силвестре, чието лице сега наистина бе лепнато о предното стъкло (русокоските вече ги нямаше в тая посока, а почти бяха върху колата, защото продължаваха да крачат по улицата, та узнах, че не бяха американки, ни туристки, а баш кубинки, макар да го узнах не само защото крачеха посред улицата, разбира се: узнах го по това, по което го е узнал маестро Инасио преди тридесет години в друг иноземен град като Хавана, Ню Йорк: „които не са с изящна талия при сластен вървеж с безподобно изящество, тия не са кубинки”) поради внезапното спиране и се оплакваше от удара, който бил отнесъл, и аз му казах Гледай, момче, какво си ми направил стъклото, на шега, разбира се, но той не чу нито началото, ни края: изцапано с мазнотия от челото. И аз не бих чул ако не бе един глас от тия, които трябва да си Одисей и да си вързан о предната мачта, за да чуваш без да се хвърлиш във водата с акулите или в течния огън или в калта с баровския бял костюм, който ми казва Арсен, каза гласът и поглеждам и виждам двете русокоски, застанали до нас, и което виждам, разбира се, са две роби от тюл или органдин (органза, потвърждава ми една от русокоските после, когато робата беше повяхнала) или от някакъв много нежен плат, обвил четири обли вързопа над колата, това ми е пред очите, и когато свършват двете морави пазви (защото двете са облечени в светлолилаво и с еднакви модели), виждам края или началото на две бели, млечнобели гърди, почти посинели от тунгстеновата светлина, която е там горе до „Пигал”, и едни дълги шии не лебедови, а като на бели кобили, изящни и възпитани, виенски, тъй де, и после едни надменни брадички (онадменели), понеже знаят, че отдолу носят дългата нежна и бяла шия и белия и виолетов бюст, който спира всички погледи (нашите, моите поне, почти не излизат оттам), преди да гледат сигурните чудеса, които сега крие тая тъпашка кола, и после (трябва да продължа да гледам нагоре) едни дебели и дълги червени усти (дълги в усмивка, която все още не показва зъбите, понеже знае, че Джокондата пак е на мода) и нежните (съжалявам: нямам други прилагателно... за момента) носове и, Боже мой, ония четири очи! Две от очите се смеят доверчиво, сини са и имат дълги мигли, които изглеждат изкуствени (както устите изглеждат морави, пък и червени), но които след няколко секунди ще разбера, че не са изкуствени, и после едно високо чело, открито, където започва една руса буйна коса, с една от тия модни бухнали прически (тогава те едва бяха дошли на мода и трябваше да бъде жена много уверена в своята хубост и много в крак с деня и много горда, че е модерна хубост, за да рискува по улиците на Хавана с тия прически, въпреки че досега теренът на приключението се свеждаше до улиците на Ведадо, до Рампата само) и преди да продължи прическата, една лента от някакво кадифе, леко лаванда. Какво страшилище!
         На другата русокоска не трябва да й описвам ни устата, ни усмивката на Мона Лиза, ни прическата – даже не и лентата с цвят на лавандула. Разликата е само (ако някой иска да ги различава), че нейните очи са зелени, миглите й са по-къси и челото по-ниско – макар тя самата да е по-висока. Не гони толкова, доизказва русокоската вдясно, която познавам: сега, когато се отмята назад и оставя моравата светлина да направи фосфоресциращи нейните бели и гладки и блестящи скули (има масло по лицето, че да покаже японския си тен), я разпознавам, Ливия, казвам й, момиче, ако те позная, по-скоро ще те сгазя и докато те караме в Бърза помощ, ще се възползваме. Тя се смее с гърлен смях, отметнала назад треперлива глава, като да прави гаргара с моята смешка, и казва тъй лъжовна като своя смях: Ох, Арсен, ти все същият, ти не се променяш. Ливия е от тоя вид жени, който иска винаги човек да сменя своя начин да е, както тя сменя цвета на косата. Много добре ти стои русо, й казвам. Това не се казва никога на една жена (а на кого тогава?, на Либерачи?), казва и става сериозна със същата лъжовност, с която се смееше: с устни на муцка: затворени и издадени и едновременно влажни, и с ръка прави движение пред мен, като да ми удари с ветрило главата: Лош. (Ако тая сцена, защото е сцена, беше се разиграла по хълма Анхел преди сто години, Сирило Виляверде би видял ветрилото действително.) Ви сте много лош казва другата русолявка, която има, разбира се, глас отзвук. Кои сте вие, пита Силвестре, Ана и Ливия Плурабели? Ливия го гледа с късогледния си поглед и сетне с нахалния си поглед и после с погледа си на съдбовна русокоска и после с признателния си поглед и после с очарователния си поглед: Ливия има погреб от погледи, които, заменени с ръчни гранати, да речем, биха превърнали нейните очи в барутника на една Батистова казарма. Ви казва и му вади иглата поглед за представяне на знатни непознати и го стрелва като боксово броене до седем в Силвестре, комуто взривява в лицето сте положително един от интелектуалните приятели на Арсен, нали? Да, казвам аз, той е Силвестре Исла, авторът на „За кого пие компанията”. Ливината приятелка е нахалница, за свое нещастие: Ай, казва, не е ли бие камбаната? Да, казвам аз, също написа тая, която е първата част. Казва приятелката Ма вярно?, говорейки по-скоро със Силвестре. Ми вярно, казва Силвестре безочливецът. Точно тъй, казвам аз, той ги написа с лъжеиме. Ливия смята, че вече стига, че трябва да се намеси като приятелска сила и мята към съюзническия окоп осколочен поглед, последван от няколко мини в моя посока: Детко избухва не виждаш ли, че това момче те занася? Казвам аз: Занасям не, а се приподнасям към нейната ръка и бих искал да уловя и самата госпожица, наричана как? Вярно е: от някое време Ливината приятелка държи ръка върху гърба на вратата и от някое време аз държа ръка върху ръката й: от някое време държим ръце върху ръба на вратата, при все че образът на Ливия май не си дава сметка. Сега като казвам, поглежда моята ръка като да поглежда своята ръка – и vicevera. Усмихва се и казва Ай, мчи вярно. Маха ръка, настанява я два инча по` към Ливия и казва Ай господине, то ви сте нахал, без да ме гледа, не гледа и Ливия, а някаква средна точка между нас и Чистилището. Аз се казвам Мирча Елиаде. Силвестре и аз подскачаме едновременно: Как? Мирта Секадес, повтаря тя: чули бяхме зле, разбира се, но моето професионално име е Миртила. Избрах й го аз, казва Ливия. Нали вярно, че е хубаво, Арсен? Чудесно, казвам аз с най-хубавата интонация на актьора, който бях до неотдавна. Ти винаги си била много добра да избираш имената й казвам. Освен моето казва тя което е естествено. Добре казвам аз тогава няма как да не се представя. Не е нужно казва Мартила мче ви сте Арсенио Куе. И ти откъде го знаеш казва Силвестре сладуранеста Миртила Малва? Ай нали смътен жест на всеобщ прием на култура с поглед все още към Чистилището аз гледам телевизия. Казва Силвестре на мен и на Ливия А, тя гледа телевизия и към нея И на кино ли ходиш?
         Да и на кино ходя казва Миртила кога нямам работа вечерта.
         Самичка ли ходите, Миртила? казва Силвестре.
         Кога не ходя придружена, да отговаря Миртила с една усмивка, която почти си позволява да е смях и Ливия се смее подкрепящо: това й е името, Ливия Подкрепата.
         Хитроумно създание казвам аз не знам защо ми напомня играчка на шах на Мелцел но Силвестре вече не го интересува моята хитроумност, която става толкова частна колкото лъскането на бастун.
         Би ли отишла с мен, Миртила? казва Силвестре.
         Ай не казва Миртила.
         (Помислих за доктор Джонсън, за неговите словоизлияния, започващи винаги с думата сър.)
         Защо? настоява Силвестре.
         (Прекалено културно глаголно време обяснявам аз, нахалост, понеже го казвам на себе си.)
         Не харесвам мъже с очила бе казва Миртила.
         Очите ми са жълти казва Силвестре и аз го поглеждам и на кино съм почти красив.
         На кой филм? казва Ливия Злодейката.
         Съмнявам се казва Миртила без да гледа Силвестре
         Тя не вярва в чудеса момче казва Ливия Вероломната.
         Силвестре ще направи движение да си махне очилата, но това е вече прекалено (даже за Ливия, която никак не харесва повече от десет секунди без да е средоточие на всеобщото привличане) и чувам изведнъж милозлив вопъл зад нас, който не знам как не се е чул преди: от опашката с коли, които стоят отзад и чакат да се махнем от средата или да продължим, между сменяне на светлини (и Ливия за момент изглежда е на световната премиера на филма, който никога не е правила, и корабокрушира сред народни ръкомахания из светлинните вълни от прожекторите на славата) и свирения чувам глас, може би познат, който извиква съвсем ясно В почасовия хотел, Ливия прави лице на усещаща смрад някъде из своята Дания от мечти за величие и казва, връщайки се в махалата, както някой се завръща в мира сего от диалог на обути кармелитки: Ква простащина ква дивотия ква прослюдщина, и Миртила, която не е чула нищо, се смята задължена да каже Ай да мила ква простащина, дръпвайки отново своята ръка изпод моята. Ливия ми казва Арсен, имаме скъпи един апартамен (мисля, че ми говори за цената, но си давам сметка, че ми казва мили, понеже знам, че винаги казва апартамен и никога апартамент, както всичко живо) точно там на ъгъла и има времеда вдигне съвършена мъртвешки бледа ръка. Това е сградата маджента. Почти потеглям пред новия трясък на колите Ела да ни видиш някой ден и вече карам бързо, когато над шума от двигатели, изпускателни тръби, гуми, които изтриват сиво-белите дири на скоростта по черния асфалт, чувам как Ливия губи своя прочут тон на тропически контраалт, за да извика с почти улично сопрано пети етаж до сетен вик, който се превръща в дума, която се качва от само себе си така

 

                                                                                                                                                                                      р

 

                                                                                                                                                                                   р

 

                                                                                                                                                                                 р

 

                                                                                                                                                                               ьо

 

                                                                                                                                                                             ьо

 

                                                                                                                                                                           ьо

 

                                                                                                                                                                         с

 

                                                                                                                                                                       н

 

                                                                                                                                                                     а

 

                                                                                                                                                                   а

 

                                                                                                                                                                 а

 

                                                                                                                                                             с

 

                                                                                                                                                      ааа

 

 

         и все още продължаваше, когато завихме по улица „25-а” нагоре. Как ти се струва, казва Силвестре. Кое, казвам аз, привидно на друга вълна. Миртила, казва Силвестре и оставя въпроса си, който не е въпрос, да увисне връз нас като истински покрив на колата или като бледия венец на нощта, и под него, натежал върху ни, прекосяваме тъмния отрязък на „25-а” и „Н” до „Л” и „25-а”, който никога не съм харесвал, и вече в оживлението край ъгъла на хотела, кафетерията и страноприемниците, с момичетата, които слизат до Радиоцентъра и студентите, които идват да пият кафе, казвам: Мартила? Като жена? Бива я. Висока, хубава, не буди погнуса, изискана и светофарът на зелено (хамелеоне на прехода, милосърдие е твоят цвят, не надежда) не ме оставя да продължа да говоря, щото се качвам все още по „25-а” и напопържвам гласно битието мое, защото от малко приказване и много мислене да приказвам малко продължих по тая улица, която ще пресече Медицинския факултет и при мисълта за толкова мъртъвци, складирани до желязната решетка, запазени в страховитата вечност на формалина, давам газ. Как ти се струва, отново пита Силвестре, вече на пристигане до „Авенюто на президентите”, действително?, където се чувствам по-добре не с въпроса, а като карам помежду градините на една от предпочитаните ми улици. Трябва да му отговоря или ще продължи да пита цялата проклета вечер, докато гледаме да минават последните леки жени към леглата си, а не, уви, към нашите, преди да го оставя у дома му и аз да отида да спя или чета до сутринта или да викна по телефона, който ще излезе да говори с мен по моята тема за днешното предутро, Куентовата Теория – сиреч, ще трябва да се чувствам уловен в клещите на неговия разпит цяла нощ. Така че по-добре да му отговоря сега и после Елия Казан в „На изток от рая” с обществено-метафизическите си тревоги в славен цвят „Делукс” да го развлича и разчувства и тревожи с друг свят, който е по-действителен за него, отколкото тоя къс от джунглата, който пресякохме току-що без очевидна драскотина. Лековерник си му казвам кълна се в светата ми майка, че си лековерник.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

---

 

 

* Из романа на Гилермо Кабрера Инфанте „Три тъжни тигъра“, който е на книжния пазар с марката на Издателство „Жанет-45“!

 

 

Електронна публикация на 15. януари 2016 г.
Публикация в кн. „Три тъжни тигъра“, Гилермо Кабрера Инфанте, пр. Румен Стоянов, Изд. „Жанет-45“, Пловдив, 2015 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]