Да, започнах да пиша за театъра по най-естествения начин. Не знам точно какво ме насочи към него, но аз нямах намерение нито да пледирам за някаква кауза, нито да посочвам на съвременниците си спасителен път. Да, в един Божи ден почувствах силната нужда да творя. Бях написал вече една пиеса за театъра, когато бях на двадесет години. После се посветих на други занимания. Мисля, че нуждата ни да измисляме, да сътворяваме, е вродена. Всеки от нас (дори и подпрефекта на Алфонс Доде!) се е опитвал някога да съчини стихотворение, да напише роман или пиеса, да нарисува картина, да прави театър, да композира музика или да майстори къщички за зайци, ползата от които е само претекст за момента, също както вярата е претекст за въздигането на църкви, катедрали и дворци. Вярата изчезва, постройките остават. А онези, които не ги строят и които не композират симфонии, нито „Нощта на кралете“, създават като мен, по-маловажни произведения или нищо, задоволявайки се да играят театър пред самите себе си. Ако, разбира се, не са готови да станат нещо повече от трагици и клоуни - да лъжат или да мечтаят.
         Всъщност всичко се свежда до това да оставиш въображението да се разгръща спокойно. Едно произведение на изкуството съществува като такова само ако намерението на създателя му и границите, определени в началото от него /посланието, идеологията, желанието да демонстрираш или да убедиш!/ са преодолени или вече надхвърлени. Свободата на въображението не е онова, което мрачните духове наричат бягство, тя е инвенция, творчество. Тя е сътворена, за да изгражда друг свят - ето една потребност на духа, на която ако попречиш, може да умре от задушаване. Човекът е животно, което се смее, би казал някой. Където няма хумор, или свободата да се изразиш, се живее като в концлагер. Човекът е преди всичко животно, което фантазира, което твори. Мисля, че ние фантазираме, така както дишаме. Що се отнася до мен, аз винаги съм считал, че театърът е висше изкуство, което ни позволява да материализираме по най-завършен начин нуждата си от пресъздаване на света.
         Там, където пред изкуството се поставят прегради, където няма свобода за въображението, се издигат високите стени на затворите...
         Бях поставен на сцена за първи път благодарение на Моника Ловинеску от радио „Свободна Европа“. Тази моя скъпа приятелка даде първата ми пиеса на Никола Батай и неговата актьорска трупа, която направи тази велика глупост да я изиграе.
         Да, тогава се появиха немалко проблеми - да намерим зала, пари за декори и костюми. Имах шанса да бъда игран от някои от най-добрите актьори в Париж - Силвен Дом, Серо, Робер Постек, Ивон Кле, Полет Франс, Содри, Розет Зюкели, Клод Нико, Флоранс Бло и други, които проявиха великодушието да материализират и да одухотворят моите фантазии. Да, колко щастливи, тъжни и екзалтирани бяха отношенията ми с тези прекрасни актьори. Днес трудно бих могъл да си представя други лица на моите герои, освен техните. Те първи вдъхнаха живот на моите пиеси...
         Публиката постепенно свикна с мен и започна да идва в театъра като на любовна среща. Тогава аз просто не си давах сметка за това. А всъщност, може би си давах, но по-скоро се борех срещу нея. И при все че не я ухажвах, тя не ме отминаваше. Да, публиката скоро се почувства задължена да се разпознае в моя измислен свят. Творбите на изкуството се налагат със сила, чрез своето съществуване. Да, дори да нямах успех, все едно - аз щях да продължа да пиша!
         Това се превърна в жизнена потребност за мен. Всъщност „успехът“ при мен никога не беше истински. За щастие! Иначе щях да правя компромиси. Театърът, при все че се променя, в общи линии си остава един и същ. Знаем добре, че историята на изкуството е всъщност история на изразността, на художествения език. Затова когато чета "Едип цар" на Софокъл или "Краят на играта" на Бекет, аз откривам в еднаква степен, че това са пиеси за театъра. Ние се разпознаваме в Шекспир, макар той да е от друга епоха, твърде далечна от нашата. Но нали все пак е показал неизменната човешка същност. Затова аз казвам някои очевидни истини, които неколцина мислители - тъпоумни във висша степен! - искат да превърнат в двусмислици.
         Театърът е може би огледало. Но той е и провокация, фермент и тъкмо затова иска да се превърне в инструмент. Ние не можем да бъдем други, освен такива, каквито сме. Е колкото сме по-свободни и по-далече от всяко отчуждение, от всяко отстранение, толкова по-богати и по-разнообразни стават и нашето творчество и неговите внушения. Казваме за някого, че принадлежи на своето време, а всъщност той е застанал само на едната страна на барикадата и частично принадлежи на своята епоха.
         Ангажираността към някого или към нещо е равносилно на катастрофа. Разбира се, човек трябва да воюва за нещо, за някаква кауза, да вземе участие и в обществения живот. Но не и да се задушава, а да твори в свобода. Когато искаш да останеш изцяло в твоята епоха, може да стане така, че да не се окажеш в никоя, да попаднеш в безвремието. Ако не си в състояние да изразиш цялото многообразие на всички възможни посоки и идеи, няма да постигнеш нищо. Аз съм от онези писатели, които носейки у себе си „тежненията на епохата“, ги оставят да излязат на бял свят и сами да приемат своята форма. Чрез техния начин на изразяване - противоречив и свободен - тези произведения ни откриват най- големите и сложни истини.
         Моите пиеси са преведени и играни почти навсякъде - дори и в най- неочакваните за мен страни. Някои се дразнят много от този факт, но той показва, че повечето хора все пак са на моя страна...