Йожен Йонеско

драматургия, поезия, проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

Хоругвата

 

Йожен Йонеско

 

Превод от френски: Огнян Стамболиев

 

 

         - Защо, - попита ме Мадлен, - защо не съобщи навреме за смъртта му? Защо не се отърва от този проклет труп преди, когато беше възможно?
          Ах! А пък аз съм ленив, апатичен, неорганизиран и вече толкова уморен, че вече нищо не мога да направя. Никога не мога да си спомня къде съм оставил нещо. Винаги губя ценно време да ровя из чекмеджета и шкафове, из разни кутии и кашони, да лазя под кревати, да се пъхам в килери, чиито врати се затварят зад мен… Започвам всичко отначало и никога не довършвам нищо, вечно изоставям проектите си по средата, с лекота зарязвам плановете си. А след като няма истинска цел, не проявявам никаква воля! И ако не беше зестрата на жена ми, ако не бяха тези малки доходи от време на време…
          - Вече минаха десет години!... У дома вече взе да понамирисва. А и съседите се вълнуват - все питат откъде идвала тази миризма. Рано или късно ще разберат. И всичко това е заради твоето безхаберие. Ще се наложи да разкажа всичко на полицията. Да, ще се разчуе!... Ако можехме да докажем, че оня действително умря преди десет години: десет години - нали това е срокът за давност!... Ах, ако ти беше съобщил навреме за неговата смърт, сега нямаше да бъдем застрашени!... Нямаше да се тревожим толкова! Да се крием от съседите, щяхме да можем като всички нормални хора да посрещаме гости!...
          - Но, Мадлен, разбери, скъпи, тогава пък щяха да ни арестуват, срокът за давност нямаше да е изтекъл, преди десет години щяха да ни натикат в затвора или да ни изпратят на бесилката, това не ти ли идва на ума?! - опитах се да й отвърна аз.
         Но я се опитайте да обясните на една жена, какво е това логика!...Не, не се мъчех да я прекъсна, стараех се просто да не я слушам.
          - Заради него у нас е толкова неприятно! И нищо не става! - продължи да се ядосва Мадлен.
          - Но това са само твои предположения.
          - Освен, че той заема нашата най-хубава стая - нашата спалня, в която успяхме да спим само през медения си месец!
         Може би за хиляден път се престорих, че отивам до тоалетната, а всъщност завих по коридора вляво, за да видя мъртвеца в неговата стая.
         Отворих вратата, но надеждата ми се оказа напразна: сам той,разбира се, никога не можеше да се махне оттук. Беше пораснал повече.
         Мисля, че съвсем скоро ще се нуждае от още един диван. Брадата му вече стигаше до коленете. С ноктите работата е по-лесна - тях ще ги подреже Мадлен…
         Дочух нейните стъпки. Никога не ми се случи да остана насаме с този труп. Въпреки безбройните ми предпазни мерки, тя всеки път ме сварваше при него. Подозира ме, шпионира ме, не ми дава никаква свобода, проверява ме, стои неотлъчно до мен…
         Аз страдам от хронично безсъние, а Мадлен - не. Въпреки нещастието, което ни споходи, нощем спи като пън.
         Понякога, посред нощ, с надеждата да се възползвам от тъмнината и съня на Мадлен, аз, съвсем внимателно, ослушвайки се да не проскърцват пружините, ставам от леглото, и затаил дъх, стигам до вратата. Но едва докоснал бравата, нощната лампа светва. Мадлен вече е спуснала крак на пода, и ме стряска: "Къде? При него ли? Почакай и аз…"
         Друг път, решил, че е заета в кухнята, хуквам към стаята на мъртвеца с безумната надежда да остана сам с него поне за няколко минути. Но госпожата вече е там - седнала на дивана, сложила ръка на рамото на покойника, очакваща моята поява!
         Така, че и този път не се удивих когато видях как Мадлен върви по петите ми, готова, както винаги, да ме засипе с упреците си. А когато й обърнах внимание колко красиво блестят в полумрака на стаята очите на мъртвеца, тя - напълно безчувствена към очакването на това, все пак, необичайно зрелище - възкликна:
          - За десет години ти не се постара дори да му склопиш очите и те са все така, отворени!
          - Наистина, - отвърнах й аз.
          - Как е възможно, - продължи тя, - да си толкова лекомислен? Не можеш да твърдиш, че не си имал време за това, след като по цели дни нищичко не правиш!
          - Не мога да мисля за всичко!
          - Та ти за нищо не мислиш!
          - Добре, знам твоето мнение, казвала си ми го хиляда пъти!
          - След като го знаеш, защо тогава не се оправиш?
          - Ами, ти също можеше да му склопиш очите.
          - Не, аз си имам друга работа, и освен това, както винаги, трябва през цялото време да тичам след тебе и да довършвам твоите неща или да започвам, онова което не си започнал, и постоянно да въдворявам ред тук.
          Цялата къща е на главата ми - аз готвя, пера, чистя, гладя, търкам паркета, сменям бельото, бърша праха, мия чинии и тенджери, пиша стихове, които после продавам, за да допълня нашите малки доходи, пея на отворен прозорец, за да не се досетят съседите, че у нас нещо не е наред - ти прекрасно знаеш, че нямаме слугиня... А с това, което ти печелиш, извинявай, но ако не бях аз...
          - Добре, добре, стига, стига, - прекъснах я аз и понечих да изляза от стаята.
          - Ти къде? Пак ли забрави да му склопиш очите?
         Върнах се, приближих се до покойника. Господи, колко беше остарял! Изглежда, че мъртвите остаряват по-бързо от нас, живите. И кой би могъл сега да предположи, че това е онова красиво младо момче, което една вечер, преди десет години, ни дойде на гости и веднага се влюби в моята жена, и като се възползва, че бях излязъл от стаята за пет минути, реши да й стане любовник?
          - Виждаш ли, - отново започна Мадлен, - ако още на следващия ден, след убийството, ти беше отишъл сам в участъка, и беше признал, че си го застрелял в пристъп на ревност - а това си беше самата истина! - да, от ревност, дори нямаше да има следствие, щеше да се приеме просто като престъпление от страст. Щяха да ти връчат едно малко заявление за подпис и веднага щяха да те освободят. Заявлението щяха просто да го сложат в една папка и случаят щеше да приключи и вече отдавна да е забравен. Десет години са това! Но поради твоят мързел ние сега сме в това ужасно положение. Всеки път когато ти казвах: "Върви и признай!", ти ми отвръщаше: "Утре, утре, утре!". Цели десет години все това "утре"! Ето ти сега "утре"! И всичко е заради тебе!
          - Добре, ще отида утре! - отвърнах й аз с надеждата, че ще ме остави намира.
          - Ох, знам те аз, ти никъде няма да отидеш. А и защо вече трябва да ходиш? Вече е много късно. Никой няма да ти повярва сега, че си го убил в пристъп на ревност! След като си чакал цели десет години да си признаеш. Това може да се приеме само като предумишлено убийство. Не знам какво трябва да им кажеш сега, ако отидеш... А пък и той, виж го, съвсем е остарял, може да се каже, че това е твоят баща и че ти си го убил вчера. Но все пак, това не може да се приеме нормално...
          - Няма да ни повярват, - измънках аз.
         По природа съм реалист, може и да нямам силна воля, но затова пък мога да разсъждавам. Винаги се дразня от липсата на логика у Мадлен, от голословните й твърдения.
          - Да видим, може ли нещо да се измисли, - казах аз и направих няколко крачки.
          - Ти сега пак ще забравиш да му склопиш очите! Слушай поне малко, когато ти говорят! - отново ме скастри Мадлен.

 

         +

 

         Минаха две седмици. Той съвсем остаря и растеше с всеки изминат ден. Това ни плашеше. По всяка вероятност, някаква нелечима мъртвешка болест се развиваше твърде бързо в тялото му, в нещо като геометрична прогресия. Чудехме се как е могъл да се зарази от подобно нещо у дома?
         Вече не лежеше на дивана. Наложи се да го свалим на пода. Затова пък си взехме дивана и го преместихме в столовата. За първи път след десет години можех да си полегна след закуска и да поспя, но виковете на Мадлен ме разбудиха.
         - Ти какво, оглуша ли? Толкова ли се преуморяваш от работа, та по цели дни спиш?
         - Това е защото не мога да спя нощем!
         - ...сякаш в къщата нищо не се случва. Я слушай сега!
         От стаята на мъртвеца се разнесе силен трясък. Сякаш от тавана се сипеха огромни парчета мазилка. Стените се тресяха с необуздана сила. Подът в цялата къща, дори и в столовата, трепереше и се люлееше като палуба на кораб в бурно море. Някакъв прозорец се разтвори и се счупи. Стъклото се разлетя на малки късчета. За щастие, този прозорец гледаше към вътрешния двор.
         - Боже, какво ли ще си помислят съседите? - закърши ръце Мадлен.
         - Да отидем да видим!
         Едва успяхме да направим и две крачки към стаята, и вратата не издържа - откърти се от пантите с много силен грохот и падна . Тогава се показа огромната глава на легналия върху пода старец! Погледът му бе устремен право към тавана.
         - Ах, очите му са отворени, - прошепна Мадлен.
         Наистина, очите му бяха отворени. Грамадни, кръгли като автомобилни фарове, те осветяваха целия коридор с ледена , бяла светлина.
         - Добре е, че счупи вратата, - опитах се да успокоя Мадлен. - Сега ще има повече място за него. За щастие, този коридор е дълъг.
         Зрелището бе наистина тревожно. Мъртвецът се издължаваше направо пред очите ни. Взех парче тебешир и изтеглих линия върху пода само на два-три сантиметра от главата му. Но съвсем скоро тя достигна до чертата и пропълзя напред.
         - Трябва да действаме, не бива да чакаме повече.
         - Най-сетне, - въздъхна Мадлен, - все пак, ти се събуди, скъпи приятелю! Отдавна трябваше да се раздвижиш.
         - Може би не е късно!
         Знаех, че не съм прав. Разтреперах се. Опитах се да се извиня.
         - Идиот! - кресна ми Мадлен, сякаш искаше по този начин да ми вдъхне малко смелост.
         На тъмно не можех да предприема нищо. Беше юни, трябваше да почакам още няколко часа. Но няколко часа бяха доста много: бих могъл да си почина, да помечтая или просто да поспя, ако, разбира се, до мене не беше моята любима Мадлен, развълнувана повече от всякога.
         Помислете само минута покой, без нейните непрестанни проповеди, без това: "Аз нали ти казах"... Ех, тази нейна мания винаги да е права!
         Но главата на мъртвеца постоянно се приближаваше. Ето че стигна чак до хола - все по-близо и близо до столовата, чиято врата се наложи да отворя. Звездите вече проблясваха на небосклона, а неговата глава стигна вече до прага. Трябваше да се изчака докато на улицата останат по-малко хора.
         Дойде време за вечеря, но съвсем не чувствахме глад. Но бяхме много жадни. За да стигнем до кухнята за чаша вода, трябваше да прескочим трупа. Но и това малко усилие сега не можехме да направим. Не запалихме лампата. Очите на мъртвеца осветяваха достатъчно силно цялата стая.
         - Сега затвори капаците на прозорците, - каза Мадлен. После посочи главата на мъртвеца и добави:
         - Всичко вече тръгна съвсем наопаки.
         Главата му бе стигнала края на килима. Събрах го и го подгънах под нея. Така поне нямаше да го изцапа.
         Почувствах се ужасно потиснат. Тази нелепа история продължи толкова години... А и днес не се чувствах добре - принудиха ме да "действам".
         - Всъщност това е направо ужасно, - отчаяно въздъхна Мадлен. Подобно нещо само с нас може да се случи.
         Погледнах бледото й, измъчено лице. Дожаля ми за нея. Приближих я и нежно й казах:
         - Ако ние с тебе наистина се обичахме, всичко това нямаше да има значение. - Прегърнах я. - Хайде да се обичаме , Мадлен, моля те. Знам, че любовта може да промени всичко. Да промени изцяло нашия живот. Разбираше ли ме?
         Опитах се да я целуна. Но тя се извърна, отдръпна се, погледът й беше сух, а устните здраво стиснати.
         - Убеден съм в това - промърморих аз. - Спомни си. Някога всеки нов изгрев беше за нас нещо като знамение, като предсказание за нова победа! Ние стояхме пред вратите на света. Помниш ли? Помниш ли, мила?
         Вселената беше с нас - и в същото време я нямаше, беше се превърнала в прозрачна материя, през която от всички страни сияеше една необикновена, ослепителна светлина, една невиждана светлина, да, да, светлина, излъчвана от няколко слънца! И тази невероятна светлина проникваше в нас с цялата си нежна топлина. И в този безтегловен свят ние се чувствахме толкова леки, безплътни, изумени от факта на собственото си съществуване на този свят, радвахме се на живота. Да, това беше любов, това беше и младост. И ако пожелаехме нещо, го пожелавахме с цялата си душа, и всичко бе в нашата възраст, и бяхме готови да запеем радостни химни!
         - Не говори глупости, - пресече ме Мадлен. - Любовта няма да ни помогне сега да се отървем от този гаден труп. И омразата също няма да ни помогне. Работата не е в чувствата.
         - Аз ще те избавя от него, - казах аз и отпуснах безсилно ръце.
         Отидох до своя ъгъл и се забих в креслото си. Замълчах... Мадлен се намръщи и се залови да шие нещо.
         Погледнах към главата на мъртвеца, която беше вече на около половин метър до отсрещната стена. Странно, но ние вече бяхме свикнали с него, и изведнъж разбрах, че наистина ще ми е много мъчно ако се разделя с него.
         Да, ако той си лежеше спокойно в спалнята, без да се движи и расте, сигурно щяхме още дълго да го държим у нас, а може би и завинаги. Все пак, той израсна и дори остаря в нашия дом, до нас.
         Да, на този свят човек привиква с всичко. Човешко е! Къщата ни ще се окаже някак празна без него... И само колко спомени събужда той у нас! Беше ням свидетел на почти целия ни съпружески живот досега, който, разбира се, не беше през цялото това време приятен, но... Може да се каже, че и заради самия него! Но нали, все пак, животът е такъв - не може да бъде само безгрижен и весел!... Вече едвам си спомням, че го убих, именно аз, или по-меко казано: наказах го в минута на гняв и ревност... или на негодувание...Всъщност, ние отдавна се простихме, ако трябва да бъда точен, вината беше у двама ни. Но дали той е успял да забрави всичко?
         Мадлен прекъсна хода на мислите ми.
         - Виж, скъпи, той вече стигна стената. Време е да действаме.
         - Да, - реших се аз.
         Станах. Отворих капаците на прозореца. Погледнах навън. Господи, каква красива лятна нощ! Беше два след полунощ. На улицата нямаше никого. Всички прозорци бяха тъмни. На небето, над главата ми, блестеше сияйната луна. Млечният път. Мъглявини, да, безброй мъглявини, небесни пътища, ручеи, течно сребро, зима светлина, кадифен сняг, бели цветя и букети, небесни градини, блещукащи гори, прерии... И пространства, огромни, безкрайни пространства!...
         - За какво си мислиш? - стресна ме Мадлен. - Не бива да ни видят. Ще отида да проверя улицата.
         Изтича до края на улицата, огледа се наляво, надясно, сетне ми махна с ръка: "Хайде!"
         Реката беше на триста метра от дома. За да стигнем до нея, трябваше да пресечем две улици и малкия площад "Т", където ни грозеше опасността да се натъкнем на американски войници-отпускари, които излизат от бара и публичния дом над него, собственост на нашия хазяин. Да не налетим в тъмното на някоя лодка, изтеглена на брега, и това да усложни още повече целия ни план. Но вече нямахме избор.Без да рискуваме нямаше да успеем.
         Погледнах за последен път улицата, хванах мъртвеца за косите и с усилие го повдигнах - положих главата му на перваза на прозореца и скочих на тротоара. / "Само да не строши саксиите!", помислих си в този миг./ Изтеглих го навън. Стори ми се, че влека цялата спалня с коридора, дори със столовата, останалите стаи, целия апартамент, цялата сграда. И още, че съм изтеглил през устата си своите собствени вътрешности: белите дробове, сърцето, стомаха, неясните си чувства, неосъществените желания, зловонните мисли, мухлясалите, загниващи образи, развратената идеология, разложения морал, отровените метафори, вредните газове, прилепили се към органите ми като растения- паразити. Мъчих се страшно, но не можех повече да издържа, изтичах във вид на сълзи и на кръв. Но трябваше да изтърпя всичко, колкото и да беше тежко! Да, още и страха, че някой може да ме види! Аз изтеглих главата от прозореца му - с дългата брада, врата му, туловището, и се оказа, че съм стигнал до вратата на отсрещната сграда, а краката му още си лежаха в коридора. Мадлен се приближи до мен, цялата трепереща от страх. Аз се напънах да да издърпам още от него - с всичките си сили, с огромно, нечовешко напрежение, едва сдържайки се да не изкрещя от болка и ужас. Продължих да се напрягам / "На улицата няма никого, - успокояваше ме Мадлен, - всички прозорци са още тъмни".../ и накрая се добрах до края на улицата, обърнах се. Най-сетне! Най-сетне цялото тяло излезе от прозореца.
         Оказахме се в центъра на малкия площад "Т", осветен като през деня. Спрях. Отдалече се дочу шум от камион. Виеше куче. Мадлен не издържа: "Ах, остави го и да се прибираме!"
         - Ще бъде много непредпазливо то наша страна. Ако искаш ти се прибери. Ще се справя и сам.
         Останах сам. Удивително: трупът съвсем олекна. Пораснал толкова много, но изведнъж съвсем олекнал, отслабнал прекалено много. Всъщност, да, всъщност за тези десет години той нищичко не беше ял. Как тогава да не отслабне?
         Започнах да се въртя на място, а трупът се заувива около мен, около тялото ми като някаква лента. "Ах, така по. Лесно ще го занеса до реката и ще се освободя най- сетне от него!", зарадвах се аз.
         Но, уви! Когато главата му се оказа до моето бедро, тя изведнъж издаде дългото, пронизително свистене на мъртвеца. Да, с нещо не можех да го сбъркам...
         На този звук - от всички страни към площадчето "Т" - се дочуха полицейски свирки. Залаяха кучета, светнаха прозорци, а от тях се показаха американци в униформи с момичетата от бара.
         От края на улицата дойдоха двама полицаи. Затичаха се към мен и спряха на две крачки. Разбрах, че това е краят ми!
         И в този миг, брадата на мъртвеца се разтвори като парашут и ме повдигна и понесе нагоре. Единият от полицаите подскочи с всички сили да ме хване, но беше късно - успя да издърпа само лявата ми обувка.
         Тогава аз му подхвърлих дясната. Американските войници защракаха с фотоапаратите си в луд възторг. Аз се издигнах много бързо, ая полицаите ми се заканваха с пръст и крещяха: "Мошеник!" Ах, мошеник!" "Слизай долу!" От всички прозорци шумно ме аплодираха. Само Мадлен ме наблюдаваше, изпълнена с презрение: "Ти не можеш да бъдеш сериозен! Може и да си полетял, но това съвсем не значи, че си се издигнал в моите очи!"
         Летях и се издигах все по- високо, но успях да чуя как американците ме приветстват: "Хелоу, бой!" - те мислеха, че са станали свидетели на някакво спортно постижение. Аз пуснах долу своите дрехи, а също и кутията с цигарите на полицаите да си ги поделят.
         После с тази гигантска хоругва - трупа от нашата спалня - полетях направо към Млечния път, с пълна скорост, с пълна скорост...

 

 

Електронна публикация на 20. май 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]