Йожен Йонеско

драматургия, поезия

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

Йонеско като поет

 

Йожен Йонеско

 

Подбор и превод от румънски: Огнян Стамболиев

 

         За поезията на Йожен Йонеско знаем твърде малко. Роденият през 1912 г. в град Слатина, Румъния, драматург създаде почти цялото си сценично творчество на френски език. До появата на сборника "Аз"/изд. "Ехинонкс", Клуж, 1991/ неговите стихове бяха познати на малцина литературни изследователи на предвоенните течения на издания като "Днес", "Време", "Ос" и "Литературна Румъния". Още като ученик в букурещкия лицей "Свети Лазар" Йонеско решава, че ще стане "един от големите световни писатели". Заедно със своите съученици от класа, Серджо и Михаил, той се чувства "равен на Платон, Шекспир и Толстой". "Моето страдание - пише тогава 16-годишният поет - не е нито дребно, нито банално, то е безсмъртно. Особено за мен, Поета, това състояние е Творческо..." Това е типично йонесковска декларация - първата от многото, с които ще се срещнем по-късно в знаменития му "Дневник". Прочетена днес, почти седем десетилетия от публикуването й, тя свидетелства за неговия непреодолим стремеж да се изяви, да привлече вниманието към себе си... Стиховете му се публикуват за първи път на български. (О. Ст.)

 

 

 

СТРАНА ОТ КАРТОН И ПАМУК

 

 

В тази страна не можеш да различиш камъка,
нито от птицата, нито от душата -
всичко е от картон и памук.

 

Който поиска да си изважда душата:
просто я слага пред себе си.
Гледа я като нещо чуждо.
Виждал съм такива души на дървета и птици,
                                                   дори на хора.

 

Хората-кукли се молят без слова:
техният бог си има бяла брада.
Хора-кукли с души от памук!
Усмивки от паста за зъби!
Ябълчици от каучук!
Очички невинни, пронизващи!
Бледите им цветове не крещят...
Пространството е само два квадрата.
Огънят е червена кърпа - грабни я!

 

Тази страна е надраскала върху картона
образа на детето.
А сега то сънува.
Моля те, не го събуждай!

 

1930

 

 

 

ЕЛЕГИЯ ЗА ЕДНА ПАРЦАЛЕНА КУКЛА

 

 

Скъса се,
Куклата, която вдигаше дясната си ръка,
Когато я дръпнеш отляво,
и левия си крак,
щом я бутнеш отдясно.

 

Сега не се движи.
И никой не може да й направи нищо.
Да, никой нищо.
Повредена е!

 

Има око, уморено и плачливо,
Криви устни,
а от лакета й, от главата, от вратлето,
падат стърготини, стърготини, стърготини...

 

Но в куклата има не само стърготини.
Кръвта й изтече и вече не се вижда.
Живота й е изгубен,
Разпиля се сред талаша,
между парцалите
и дъсчиците.

 

И все пак,
това не е беда.
Куклата беше смешна
и дори ожулена по носа!

 

1931

 

 

 

МОМИЧЕТО ВИЖДАШЕ АНГЕЛИ

 

 

Момичето, когато беше при нас, виждаше ангели.
Но ангели няма!
Кой вижда ангели...

 

О, восъчна кукло!

 

Попа клати глава,
малкото черно куче лае, лае,
жената в траур крещи,
един солиден господин плаче -
като гледа восъчната кукла,
хванала главата си с ръце.

 

Бяло, бяло и отново бяло!

Аз пък не вярвам в ангели.
А ти?
И ти ли...

 

Момичето, когато беше при нас, виждаше ангели.

 

1932

 

 

Електронна публикация на 03. януари 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]