На Изет Сарайлич

Виждам ден, който възхожда като тамян
от предлагащата се земя
сред вълнистите рози на зората;
виждам сивокафеникави коне с накъдрени гриви
и изкусното кичене с бялата топла пара
от муцуните им;
виждам крепки и любовни планини,
води тъй отдадени,
че близостта им е плодородна като насладата
и чието лоно обитава
звездата на моята гръд;
и когато накрая розите
отново се свият,
виждам сладката гугутка да размахва криле сред дървета
и чувам глас, който запява строфа на Пушкин:
разпръсва се в очистителните ы ноти завинаги
неистовият спомен,
който градът извиква.

върни се | съдържание | продължи