Пол Джонсън

история на литературата

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература

 

ИЗ „ТВОРЦИТЕ“

 

ЧОСЪР

 

Човекът от улицата на XIV век

 

Пол Джонсън

 

Превод от английски: Антоанета Дончева-Стаматова

 

 

 

         Джефри Чосър (ок. 1342 - 1400 г.) е може би най-оригиналният творец в англоезичната литература. Спокойно може да се твърди, че именно той е човекът, превърнал английския език в художествено изразно средство. Преди него имахме просто език - говорим и в някаква степен писмен. След него вече имаме литература. Пол Джонсън, Творците, НСМ МЕДИА

         Появата му на сцената на живота е абсолютно навременна. По времето на неговия дядо английски се говори само от плебеите, при това в многообразни и понякога твърде объркващи диалектични форми. Управляващата класа говори френски и пише на латински. Едуард I и неговият син Едуард II говорят френски. Иначе разбират говоримия английски, но със сигурност нито са искали, нито са можели да пишат на него.
         Едуард II, роден през 1312 година (едно поколение по-възрастен от Чосър), вече говори перфектен английски. Стогодишната война, която той обявява пет години преди раждането на Джефри Чосър, отваря дълбока пропаст между Англия и Франция - пропаст, която прави близките връзки и успоредното развитие на двете култури напълно невъзможни. И като следствие - приложението на френския език в официалните документи търпи драстичен упадък. Възходът на английския като език на юриспруденцията и администрацията се утвърждава окончателно от Закона за пледоариите (1362 г.), когато Чосър е едва младеж.
         В него се казва, че във всички съдилища всички дела "следва да бъдат пледирани, излагани, отхвърляни, дебатирани и отсъдени на английски"1. На следващата година председателят на Камарата на лордовете за първи път открива заседанията на парламента с реч на английски.
         Главоломно нараства и броят на грамотите в английския език. По времето на Чосър са създадени десетки първокласни училища, начело с великото дело на Уилям от Уикам - Уинчестър Колидж (все още действащ), следван от двадесет други самостоятелни колежа за висше образование в Оксфорд и Кеймбридж. От XIV век до нас са достигнали четири пъти повече английски ръкописа, отколкото оцелелите от XIII век, а 140-те ръкописа от XIV век биват последвани от 872 през XV2. Когато Чосър умира, в Лондон вече работят около 200 работилници за производство на хартия и книги. Броят на "чиновниците" - нов термин, описващ служителите, занимаващи се с писане и преписване на документи, нараства стремглаво. Само във Върховния съд броят им е 1203. Мъжете (както и известен брой жени) започват да събират домашни библиотеки за лично удоволствие. Разраства се и броят на томовете в манастирските библиотеки, колежите и катедралите. Не след дълго вече съществуват над 500 частни книжни колекции, а цената на хартията пада толкова бързо, че набор от осем листа осмина формат струва само едно пени4.
         Така Чосър прекрачва прага на историята в момент, знаменателен за всички пишещи люде. В неговия случай обаче като че ли не трябва да говорим толкова за влизане, колкото за трансформация. Защото Джефри Чосър заварва език, а остава след себе си литература. Нито един писател в света не е имал подобно въздействие върху даден писмен език - дори и Данте, превърнал флорентинския диалект в официален език на Италия. Защото в крайна сметка Чосър обладава неповторимата дарба да се харесва на обширна и многообразна публика както тогава, така и сега. Преди него образците на писаното слово се броят на пръсти.
         "Беоулф" е на староанглийски, следователно е почти неразбираем за англоговорящите читатели, а на всичко отгоре и скучен. Никой никога не чете "Беоулф", освен ако не е принуден (в училище или в университета) или пък му е платено да го прави (например в Би Би Си). Малко по-поносим е "Гауейн и Зеленият рицар". От творбите, написани на средноанглийски, "Пиърс Орача" на Уилям Лангланд се преподава или чете по задължение, но не и за удоволствие. Чосър обаче минава в друга категория - той сам по себе си е отделна категория. Категория, към която не е в състояние да се причисли друг писател, чак до появата на Шекспир.
         Както някога, така и до ден-днешен, той се чете и с удоволствие, и с радост. От близо хилядата ръкописа със съчиненията на Чосър, публикувани през XV век, до нас са достигнали над осемдесет. Много от тях носят видимите белези на активно препредаване от ръка на ръка. Когато печатането навлиза и в Англия, Какстън се хвърля първо на "Кентърбърийски разкази" и ги публикува, при това не веднъж, а два пъти. Книгата не слиза от печат вече 520 години и дори и в наши дни тя е сред текстовете, които тийнейджърите започват да четат по задължение, но завършват с наслада. А коментарите и критическите отзиви, вдъхновени от Чосър през вековете, могат да се сравнят единствено с тези, посветени на Шекспир5.
         Каква е причината за всичко това?
         Какво му е толкова специалното на Джефри Чосър, което го въздига до този уникален статус на основоположник на английската литература?
         За да отговорим на тези въпроси, се налага да прекрачим прага на една от онези лични мистерии, които като че ли неизменно съпътстват процесите на съзиданието. Защото около Чосър няма нищо особено забележително - на пръв поглед. Спокойно би могъл да бъде описан като un home moyen sensual*, типичен за XIV век. Трите негови портрета, с които разполагаме, превърнали се в изходни точки за стотиците репродукции през XV и XVI век, го показват като весел здравеняк, преуспяващ и щастлив член на горната прослойка на средната класа от късното средновековие6. Той е син на заможния лондонски винар Джон Чосър (ок. 1312-1368), а образованието си получава чрез частни учители, у дома. Семейството му осигурява отлично обучение и възпитание. По онова време винарите са се славели като изискани хора, космополити, пропътували много земи, с полезни връзки в чужбина и особено сред висшите кръгове на Италия, Франция, Германия, Испания и Португалия. Джон Ръскин - един от най-добре образованите англичани на XIX век, също е син на винар и също е бил обучаван от частни учители.
         Когато Джефри Чосър достига юношеска възраст, баща му го урежда на поста паж в домакинството на Лайънел, впоследствие херцог Кларънс, трети син на крал Едуард III. Лайънел, който е с две години по-голям от Чосър, се жени първо за най-знатната англо-ирландска наследница - Виоланта Висконти7.
         Трудно е да се сетим за по-изискано "шлифоване" на младия Джефри Чосър. От този момент нататък той се чувства в свои води във всяко общество, в това число и най-висшето - както в родината си, така и в чужбина. Лайънел притежава особен афинитет към величието, на който Чосър дълбоко се възхищава. Когато през 1368 година младият херцог иска ръката на своята италианска невеста, той води със себе си свита от 457 човека и 1280 коня, а на самата сватба като почетен гост е поканен Петрарка.
         Но по това време Чосър вече не е при него. През 1359 година той е във Франция заедно с нашественическата армия на Едуард III, където е взет в плен, а впоследствие откупен. Жени се (вероятно през 1366 година) за Филипа, от която има три деца: Томас, Луис (или Люис) и Елизабет. Филипа е дъщеря на сър Пен Роет от Хайнолт, а което е още по-важно, сестра на Катрин Суинфорд - трета съпруга на сър Джон Гонт, най-богатия и влиятелен син на Едуард III. Тази фамилна връзка осигурява на Чосър авторитетното покровителство на Гонт през цялата му кариера. Така бъдещият писател заема множество дворцови длъжности и участва в няколко важни дипломатически мисии: до Генуа и Флоренция (1372-1373), до Испания, както и до Франция и Ломбардия (1378).
         От 1374 година той получава изгодния пост началник на лондонската митница, който върви и със самостоятелна къща. През 1386 е избран за рицар на графство Кент, където също придобива къща и земи. През 1391-1400 работи като помощник-лесничей на кралските гори в Пътертън, графство Съмърсет, където отново се сдобива с имение. Покрай служебните му задължения името му се появява в регистрите най-малко 439 пъти - по този начин имаме възможността да го опознаем далеч по-добре, отколкото когото и да било друг средновековен писател. За съжаление обаче въпросните регистри са отчайващо безлични, а последващите опити за вдъхване на живот на официалните дейности на Чосър се радват в най-добрия случай на частичен успех8.
         Няма спор обаче относно факта, че кариерата на Чосър при Едуард III и Ричард II е белязана с възход и спадове. Макар връзките с Гонт да му носят работа, облаги и пари, те го обвързват и с партийната политика, която, както е известно, се съпътства от награди, но и от ред неприятности. През 1389 година Чосър е назначен на съблазнителния пост началник на кралските постройки, с което става отговорен за Уестминстърския дворец, Тауър, както и на още осем кралски резиденции. На следващата година към задълженията му се прибавят и параклисът "Сейнт Джордж", и дворецът Уиндзор, където се установява Орденът на жартиерата. Тази чиновническа длъжност носи със себе си значителна власт и е удобен лост за постигане на завидни материални облаги. Но ето, че само година по-късно той се оттегля от поста и заминава за Съмърсет.
         Дали причините са били политически? По всяка вероятност - да. Известно ни е, че през 1386 година Чосър има сериозни неприятности, след като Томас, херцог на Глостър, измества от власт "бандата на Джон Гонт". Това е единствената година, спомената в поезията на Чосър чрез строфата: "Всичко е изгубено поради липса на непоколебимост". Чосър заклеймява страхливостта и малодушието във всички аспекти на живота, в това число и политиката9. Но очевидно при Хенри IV съдбата отново му се усмихва, тъй като новият монарх възобновява годишната му пенсия от 20 паунда. Голяма част от живота си Чосър прекарва в самото сърце на средновековното управление в Уестминстър - домът му се намира в градината на Дамския параклис в абатството, на същото онова място, където по-късно бива издигнат великолепния параклис в късноготически стил на Хенри VII. А впоследствие тялото на Джефри Чосър е първото, което намира вечния си покой в онова кътче на Уестминстърското абатство, което днес наричаме Ъгъл на поетите.
         Кариерата на Чосър му предоставя възможности, на каквито малцина английски майстори на словото са се радвали. Той е пътувал на най-високо ниво из цяла Западна Европа. Бил е въвлечен професионално в армията и флота, международната търговия, вноса и износа, централното и местното управление, финансите, парламента и съдилищата, Министерствата на финансите и на правосъдието, земеделските и залесителни дейности на кралските имения (а и на частните), както и във вътрешната търговия, индустрията и в строителството. Дипломация и църква, политика и правосъдие, добруването на нацията по време на война и на мир - всички тези сфери са били за него отворена книга. Сигурно е познавал и разговарял с всеки, който е бил фактор в Англия, при това в продължение на десетилетия, както и с редица величия от Европа.
         Сред хората, за които ни е известно, че е познавал, са велики търговци като сър Никълъс Брембър, сър Уилям Уолуърт и сър Джон Филпот; рицарите-лоларди, последователи на Уилям Уиклиф - сър Люис Клифърд, сър Джон Кланвоу, сър Ричард Стъри и сър Уилям Невил, дипломати и правителствени служители като сър Гишар д`Ангеле, сър Питър Контеней, епископа на Дъръм, Уолтър Скърлоу, сър Уилям дьо Бошан и сър Джон Бърли; както и аристократи като самия Джон Гонт10.
         Чосър се е трудил в сърцето на управлението на Англия при династията на Плантадженетите и е познавал добре всички коридори на властта. Знаел е как се осребрява документ в Министерството на финансите, владеел е най-полезния номер - как се осигурява заповед от Министерството на правосъдието, при това парафирана с кралския печат. Знаел е как да получи достъп до кралските покои и как да си подсигури стая в кралски палат или непознат град. Същевременно обаче никога не е прекъсвал връзките си със своите корени - средната класа и търговската гилдия. Притежавал е благоразумието на лондончанина, но и селското наследство на фермера - има скромно имение в горите на Кент. Познавал е странноприемници и спирки на дилижанса, дюкяни и работилници, ковачници и фериботи, корабните маршрути през Ламанша и рибарските сергии на брега.
         Със сигурност е владеел говоримо и писмено френски и италиански, а вероятно се е оправял и на немски, фламандски и испански. Подобно на редица други самообразовали се англичани, в това число и двама монарси - крал Алфред и кралица Елизабет I, е владеел латински в достатъчна степен, за да превежда "За утешение чрез философията" на Боеций. Добре известни са му творбите на Данте, Бокачо и Петрарка (последните двама вероятно е познавал и лично)11.
         На този културен фон Чосър неизбежно е бил повлиян от италианската и френската литература, по онова време доста по-развити от английската - нещо, което се демонстрира и от собствените му произведения. Формата, която следва в началото на творчеството си, е канонизираната на континента. Първият му шедьовър - "Смъртта на графиня Бланш", поема от 1334 строфи, написана през 1369 година, изцяло следва френските фаблийо с техните сънища и алегории. Същото се отнася и за "Къщата на мълвата" (недовършена), съдържаща 2158 строфи и написана в периода 1374-1385 година, в промеждутъците между натоварената му официална кариера. Сюжетът на най-дългата му поема - "Троил и Крисеида", която се състои от 8239 строфи и датира от втората половина на 80-те години на XIV век, е заимстван директно от "Филострато" на Бокачо. Но това е само последният етап от една дълга поредица от заемки, връщаща ни чак до Гуидо делле Котун през Беноа дьо Сан-Мор, до Фригий и Кретенсий.
         Иначе, ако изключим конкретната фабула, поемата на Чосър няма почти нищо общо с творбата на Бокачо, тъй като е наситена с изключителна сериозност и тъга, които при италианеца напълно липсват12. Да, по отношение на стихосложението и метриката Чосър е търсел ориентири в своите велики предшественици, но по отношение на съдържанието - никога. Този факт е особено очевиден в отношението му към Данте, на когото се е възхищавал (та кой не се възхищава?!), но по принцип е игнорирал.
         Двамата автори са напълно различни по светоглед и по настройка на мисълта. В "Троил и Крисеида" Чосър признава: "За рая и ада сили аз нямам да пея"13. И точно тук е първата точка на разцепление, разделяща английската от европейската литература - английската концепция върху конкретното и практичното, като опозиция на абстрактното.
         Разбира се, далеч по-подходящ за нашия анализ е въпросът какво изобщо е превърнало Джефри Чосър в поет. Защо при тази успешна административна кариера прегръща писаното ритмично слово с решимост и плам, които не могат да бъдат определени по друг начин, освен като професионални? И макар Чосър никога да не споделя с нас какво го е подтикнало към литературата, той неведнъж се оплаква колко е трудно да се превърнеш в майстор на думите. Както пише в поредната си поема, структурирана около фаблийо - "Парламентът на птиците" (1382):

    Животът е тъй къс, а занаятът
    Тъй дълго и мъчително се учи.
    **

         
         Надали някой сред представителите на братството, обикновено мърморещо, докато се влачи нагоре по стълбите, за да се заеме със задължителната за деня квота от думи, го е казал по-добре! Защо тогава Чосър толкова упорито държи да се занимава с този занаят?
         По мое мнение тук можем да се позовем на данните от континентална Европа. В Англия от 1360 година поетите нямат абсолютно никакъв обществен статус (доколкото ни е известно). Отвъд Ламанша обаче нещата стоят по друг начин. И точно това установява не след дълго Чосър. В кралските дворове на Франция и Бургундия поетите са радват на голяма почит и имат възможността да направят собствена кариера, с която да издържат дори и семействата си, само ако съставят строфи, галещи ушите на сантименталните принцове и аристократи. Чосър разбира, че в Италия Данте е истински национален герой - когато той посещава за първи път тази страна, славата на Данте, починал през 1321 година, вече се е разпростряла навсякъде. Бокачо и Петрарка обаче са все още живи - и двамата радващи се на всенароден респект, канени в кралските дворове, любимци на аристократи и управници.
         По онова време в Англия нито един поет дори и не може да мечтае за подобно благоволение. Ала какво пречи то да бъде извоювано?! От вниманието на Чосър не убягва и фактът, че със слава и почести обикновено се обсипват поети, насочили въображението си към т.нар. vers d`occasion - юбилейни поеми, ознаменуващи даден празник на съответното величие. И се заема усърдно със същата задача.
         "Смъртта на графиня Бланш" представлява алегорична жалба по повод смъртта на Бланш от Ланкастър, първата съпруга на неговия покровител Джон Гонт. "Парламентът на птиците" пък е написана в чест на неговия крал и благодетел с Ана Бохемска14.
         Няма съмнения, че един толкова практичен и благоразумен човек като Чосър, вечно нащрек да се възползва от шанса, няма как да пропусне съображения като светската слава и наградите. Един от допълнителните му бонуси е била ежедневната доставка на вино, а с връзки като неговите можем да бъдем абсолютно сигурни в най-високото му качество. И може би докато е седял на бюрото си и е отпивал от божествената напитка ("за подсилване на духа", както се изразява Хобс), той си е казвал, че колкото и да е труден този занаят, все пак си има и своите облаги.
         Ала това въобще не е цялата история - не е дори и половината от нея. Всеки, който чете неговите два велики шедьовъра - "Троил и Крисеида" и "Кентърбърийски разкази", задължително усеща неприкритата нотка на задоволство. Защото Чосър се е наслаждавал на процеса на писането. За него писането е било живот - закуска, обяд и вечеря; месо и пиво; цел, покой, умиротворение и награда на битието. Ранните му есета в рими постепенно го зареждат с огромни запаси самоувереност, така че бавното процеждане на идеи, сравнения, метафори, похвати и словесен екстаз неусетно придобива мощта на неудържим потоп - бушуваща, пенеща се река на насладата, чието изливане върху белия лист се превръща за него във върховно щастие.
         Точно такава самоувереност стои и в основата на съзиданието. При гений на словото като Чосър (или Шекспир, Дикенс, Киплинг - английските писатели, с които той се родее най-силно) самоувереността по отношение на думите, идеите, образите и вербалната акробатика взема превес над личността, така че упражнението на уменията се превръща в ежедневна необходимост, а изказът на скритото зад подстъпите на мисълта е така неизбежен, както и изпразването на червата (сравнение, което със сигурност би се понравило на прекалено земните вкусове на Чосър).
         Джефри Чосър пише, защото трябва да пише. Защото не може да не пише. Защото само така се чувства щастлив.
         Той се опиянява от думите. Но също така е запленен от мъжете и жените, от тяхното безкрайно многообразие, от индивидуалните им слабости и чудати навици, от странните им вкусове и маниери, от тяхната невинност и лукавство, от тяхната чистота и скверност, от тяхната човечност. Онова, което му е минавало през ума, докато е наблюдавал своите събратя - а ничие художествено наследство не представя по-добра възможност за изчерпателен поглед върху целия спектър от занимания, е удивителната, почти чудодейна и в крайна сметка божествена човешка комедия. И тази фраза като че ли важи с много по-голяма сила за Чосър, отколкото за Данте.
         Когато се налага, Чосър може да порицава и да заклеймява, да демонстрира презрение или ирония; да се смее и да се надсмива, да беснее срещу порочното и дребнавото. Ала няма никакво съмнение, че той обича човека и по-конкретно - английския народ. Именно той е неговото литературно тесто. Подобна любов към човечеството не може да не излезе наяве - точно както го правят и разгорещените, пенещи се слова, чрез които поетът я изразява.

 

 

---

 

* Съвсем обикновен човек. - Б. пр. [горе]
** Преводът на цитираните откъси от Чосър са дело на Александър Шурбанов. [горе]

 

 

1 Statutes of the Realm, II, стр. 365; ключовите извадки са от A.R.Myers (ed.), English Historical Documents IV, 1327-1495 (London, 1969), стр. 483-484 [горе]
2 Claire Jones, "The Use of Englesh in Medieval East Anglian Medicine", in Jacek Fisiak and Peter Trudgil, East Anglian English (Cambridge, 2001). [горе]
3 C. Paul Christianson, "Chancery Standart and the Records of Old London Bridge", in J.B.Trahern (ed.), Standardizing English (Knoxville, 1989)[горе]
4 T.K.Derry and Trevor I. Williams, A Short History of Technology (Oxford, 1979), стр. 234 [горе]
5 L.D.Benson, "Chaucer: A Select Bibliography", in D.S. Brewer (ed.), Geoffrey Chaucer (London, 1974), стр.352-372; C.F.E. Spurgeon, Five Hudred Years of Chaucer Criticism and Allusion, 1357-1900, 3 тома, (Cambridge, 1925). [горе]
6 Портрети на Чосър се откриват в ръкописа „Ellesmere“ на неговите „Събрани съчинения“ (Works), който е основата на по-съвременните издания, намиращи се в момента в библиотеката „Хънтингтън“, както и в ръкописа на Troils and Criseyde в Корпус Кристи Колидж, Кеймбридж, а и в ръкопис 4866 „Harley“ в Британската библиотека. [горе]
7 За херцог Кларънс виж Dugdate, Baronage, I, стр. 396, както и текста на T.F. Tout в Dictionary of National Biography, standart series, XI, стр. 1214-1217. [горе]
8 M.M. Crow and C.C.Olson (eds.), Chaucer Life Records (Oxford, 1966) [горе]
9 Виж E.B.Graves (ed.), Bibliography of English History to 1485 (Oxford, 1975), under „Chaucer“, items 6999-7014, особено 7007. [горе]
10 D.R. Howard, Chaucer and the Medieval World (London, 1987), 388-371, виж също Gervase Matthew, The Court of Richard II (London, 1968) [горе]
11 J.M. Marly, Some New Light on Chaucer (New York, 1926), виж също Изданието на Марли на The Canterbury Tales [горе]
12 По темата за Чосър и италианските автори виж H.M. Cummings, The Indebtedness of Chaucer's Work to the Italian Works of Boccaccio, University of Cincinnati Studies, X, p. 1916; M. Praz, "Chaucer and the Great Italian Writers of the Trecento“ in Monthly Criterion, VI, p. 1927; J.L. Lowes, "Chaucer and Dante", in Modern Philology, XIV, p. 1917 [горе]
13 N.R. Havely, Chaucer's Boccaccio (London, 1980); A.C. Spearing, Medieval Dream Poetry (London, 1976) [горе]
14 H.S. Bennett, Chaucer and the Fifteenth Century Oxford, 1948, p. 95; G.F. Cunningham, The Divine Comedy in English, 2 тома, (London, 1965-1966), въведение. На английски език името на Данте се появява за първи път при Чосър. [горе]

 

 

Откъсът от втора глава на книгата "Творците" на Пол Джонсън е предоставен от Издателство „НСМ МЕДИА“.

 

 

Електронна публикация на 11. март 2007 г.
Публикация в кн. "Творците", Пол Джонсън, Изд. „НСМ МЕДИА“, С., 2007
г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]