Джонатан Дън

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература

 

ЦИЦИ

 

Джонатан Дън

 

Превод от английски: Цветанка Еленкова

 

     Погледна към него, без да е сигурна в мислите си. Броеше слизащите пътници от влака и изглежда не я забелязваше. Изглежда бе забравил, че е тук. Държеше се така понякога. В работата можеха да си говорят и да се смеят и после внезапно спираше да се смее и ставаше сериозен и дистанциран. Познаваше го по очите му. Знаеше това за очите. Те винаги ти казваха къде беше някой. А тя знаеше, че има трудности с очите му. Не му бе лесно да ги задържа на нея, докато си говореха.
     Той се върна, погледна я и се усмихна. Беше истинска, невинна усмивка и на нея й харесваше. Но понякога, когато си говореха, поглеждаше циците й и това я дразнеше. Не че имаше нещо против да гледа циците й. Всъщност, тя въобще нямаше нищо против. Беше по-скоро начинът, по който ги гледаше, без дори да я попита, сякаш че нямаше къде другаде да се спре, докато говореха, така че винаги се връщаше на циците й. Но той имаше истинска, искрена усмивка и когато се усмихваше така, на нея й харесваше. Тя се усмихна в отговор.
     Метрото бе наблъскано. Качи се първа и след нея той се качи. Помайтапи се за извивката на вратата и как трябваше да се извие по формата й, за да се побере. Не само това, но трябваше да се извие по формата на вратата над нея, защото тя не можеше да се помръдне напред. Метрото бе наблъскано и трудно някой би слязъл, така че бе невъзможно да се помръдне напред и това означаваше, че той трябваше да се извие над нея. Щеше да е някак си задушевно. Тя се чудеше как щяха да се почувстват.
     Но разговорът бе лесен. На платформата вече бяха говорили за това-онова, как тя бе северно момиче, защото живееше в северен Лондон и как той бе южно момче (тя бе казала), защото живееше във Воксол. И ето ги в центъра, бе казал, помисляйки, понеже бяха на Хоубърн, чакайки централната линия. Беше я попитал какво ще прави тази вечер, не флиртувайки по някакъв начин, въпреки че очите му играеха малко, но не му бе отговорила. Само, че щяла да излиза. Беше я попитал дали ще ходи на танци (рок, бе казал), защото бе ходила на рокендрол клуб миналата събота и му каза не. Но бяха говорили за танци все пак.
     Говореха за танци във влака. Каза му, че била на класически танци в сряда и че би искала да ходи на танци по рок (бе казала рокендрол), но не на същото място, където бе ходила в сряда, защото имали класове само във вторник. А вторник бе днес и тя винаги излизала във вторник, макар да не каза къде. Попита я дали има другаде, където би отишла и тя каза, че има и имаше в събота, така че се надявала да отиде. Почувства се успокоена и се погледнаха един друг продължително.
     Каза й, че е ходил на уроци по танци в Испания – испански, латиноамерикански, ча-ча-ча, от този род – но бил неспособен да помръдне ханша си. Говореха как испанците били по-добри танцьори и всичко, което англичаните правили било да клатят ръце (бе казал клатя няколко пъти). Тя правеше това само когато бе пила, каза; докато класически танци или рокендрол, само когато бе малко пийнала.
     Каза, че сигурно обича танците и стигнаха спирката й. Тя слезе и тръгна на север.

 

     Той слезе една спирка след нея и се насочи към линия Виктория, мислейки си за разговора. Мислеше си за разговора и се тревожеше дали случайно не бе погледнал към циците й. Но във влака мислеше, че не е. Може би веднъж на платформата, но веднъж става. Момичетата обичаха това. Момичетата обичаха циците им да бъдат забелязвани, но не да се вторачваш или да ги оглеждаш през цялото време. Тълпа от хора се блъскаше към изхода, и той реши да изчака. Щеше да чака, а не да се надпреварва за навън.
     Ако бе честен със себе си, мислеше си, че е мила. Мислеше си, че е мила отчасти, защото мислеше, че тя може да си мисли, че е мил. И отчасти, защото я намираше привлекателна. Най-много харесваше очите й. Бяха смарагдово зелени и гледайки ги му напомняше, сякаш гледа през калейдоскоп – неговият калейдоскоп – когато бе дете. Чудеше се какво бе станало с този калейдоскоп. Стигна края на платформата и се забърза. Половината на осмица и вече изкачваше стълбите на линия Виктория. Някой бе оставил чорапогащник на земята. Беше нов, но бе оставен на земята и никой изглежда не искаше да го вдигне.
     Във влака към Воксол продължаваше да мисли за нея и как му бе казала довиждане два пъти преди да си тръгне. Беше казала довиждане на края на разговора им и после го бе казала отново на път към вратата. Този вторият път бе, за който си мислеше. Беше се забавил и сякаш предлагаше. Сякаш предлагаше възможността за нещо повече. Възможността, че може да иска да отиде на танци с него. Че може да иска да излезе с него, макар и не днес, защото днес бе вторник и тя винаги излизаше във вторник, но някой друг ден. Мислеше си за това във влака. И после внезапно докосна копчето, което бе паднало, докато стоеше на долния ескалатор на спирка Хоубърн. Преди да бе срещнал момичето. Преди дори да знаеше, че ще я срещне. Беше златно копче и бе паднало на металните ребра, където блестеше и за момент си помисли, че е негово. Не беше негово или най-малкото сега не мислеше, че е, но си го спомни, когато стоеше във влака.
     На Виктория повечето хора слязоха. Имаше свободни места, макар вагонът да не бе празен, но той продължаваше да стои. Стоеше и приветстваше бриза по лицето си, пътуващ през влака. И по някаква странна причина си помисли за Чили, където никога не е бил. Реши, че би искал да отиде в Чили. Реши, че би искал да посети Чили, столицата Сантяго, планините и морето. Кой знае? - помисли си. И най-странни неща се случват. Тя може дори да поиска да отиде с него. Бризът бе разхлаждащ и бе наясно, че е единственият останал във влака. Но нямаше нищо против. Нямаше нищо против да се люлее и друса с влака, помисляйки за миг за бъдещето.

 

 

 

Електронна публикация на 04. декември 2008 г.
г1998-2009 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]