Йон Хуаристи

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художествена литература | страницата на автора

 

MCMLIV

 

Йон Хуаристи

 

От испански: Рада Панчовска

 

 

На Фернандо Ортис

 

Като дете играх на този площад, Пласа Нуева.
Щастлив се шляех между арките му.
Над три пъти се спъвах в плочите му.
По средата имаше павилион, обиколен
от пурпурни градински теменужки,
печални палми раснеха по ъглите.

 

Майко,
опази ме от живота,
в шотландския си вълнен шал ме скрий,
избави ме от любовта,
подай ми ръка.

 

(От устието на паметта изплуват
тинести парчета минало.)

 

Напредва бавен Олдсмобил по прашните улици
на дивния Билбао,
смръзнал под слънцето на зимата:
град, който съм обичал със скършена душа
от озлоблението и опустошенията му,
през хладната яснота на страха,
с нежна и варварска горест.
Навярно съм детето вътре,
на задната седалка, сгушен
в скута на пътничката,
младата ми двадесетиосемгодишна майка.

 

Гласът й ме отдава на света
на обичайните събития:
хотели, гари, магазини,
кутиите с херинги и чувалите,
пълни с царевично брашно, с орехи,
и макар да прозвучава зле, с нахут;
по влажните крайморски булеварди,
трамваите, минаващи забавено;
сенчестият Аренал,
кейовете, крановете, корабите,
магазините, дъхтящи на кафе и на зехтин,
иглата на кулата на Сантяго,
жените, които излизат от църквата,
с черно було и молитвеници,
металните чайки в небето,
и там, над още снежните планини,
първите звезди.

 

Мъже с велосипеди прекосяват бавно
моста, на връщане към нощта,
и тогава не помислях, че са били толкова,
тези, които нощта най-накрая ще прибере.

 

Нощта:
нощта, сътворена по мярката на ужаса,
дългата нощ с времето насаме,
нощта, която и тебе те чака,
тебе, мъничък Хуан,
самотният.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 21. април 2004 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]