Джуничиро Танидзаки

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Из „Дневникът на един луд старец“

 

Джуничиро Танидзаки

 

Превод: София Бранц

 

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

         Вечерта бях на кабуки театър. Избрах да гледам от програмата само „Сукероку“. Каня в главната роля не ме интересуваше, но в ролята на Агемаки беше Тошшо и си помислих, че ще бъде прекрасна куртизанка, така че бях заради Агемаки, а не заради Сукероку. Отидохме на теа­тър с жена ми и Сацуко; Джокичи дойде направо от офиса. Ние с жена ми знаехме сюжета на пиесата, а Сацуко – не. Жена ми смята, че вероятно я е гледала навремето с Дан­джуро. Аз пък със сигурност си го спомням в главната роля. Беше може би 1897-а, бях някъде тринайсет-четири­найсетгодишен. Той тогава за последен път игра Сукероку, а през 1903-та почина. По онова време живеехме в квартал Хонджо и още си спомням забележителната книжарница – как ли се казваше? – с трите рисунки на актьорите от „Сукероку“ на витрината.
         Предполагам, че Каня играе Сукероку за първи път; изпълнението му изобщо не ме впечатли. Напоследък всички актьори играят с чорапи, те понякога се набръч­кват и това съсипва цялото усещане. По-добре да си пуд­рят краката и да играят боси.
         Тошшо в ролята на Агемаки беше разкошен. Дори и само заради него си струваше гледането на пиесата. Отдавна не бях виждал толкова красива Агемаки. Ня­мам хомосексуални наклонности, но от известно вре­ме чувствам странно влечение към младите актьори в кабуки, изпълнители на женските роли. Обаче само на сцената, харесвам ги единствено гримирани и с женски тоалети.
         Впрочем може да съм имал някакво предразположе­ние. На младини ми се случи едно премеждие от този род, само веднъж. Тогава в театъра имаше много кра­сив млад актьор за женските роли, казваше се Чидори Вакаяма. Той играеше в театър „Масаго“ в Накадзу, а като остаря, започна да си партнира с Йошизабуро Ара­ши. Казах „остаря“, но беше на около трийсет и все още много красив: приличаше на жена в разцвета на хубост­та си и никой не би могъл да го помисли за мъж. Кога­то играеше дъщерята в пиесата на Одзаки Койо „Лятно кимоно“, беше толкова чаровна – или чаровен? Веднъж казах на шега пред стопанката на чайната, че бих го по­канил някоя вечер, както е със сценичния костюм, и бих си легнал с него. Тя рече: „Мога да ви съдействам“ – и го направи. Всичко се подреди идеално и като легнах с него, сякаш бях с истинска гейша. С една дума, той ос­тана превъплътен в жена до самия край, изобщо не ми създаде усещането, че съм с мъж. Остана с долното си кимоно от рисувана коприна в затъмнената стая, положи главата си с перуката на твърдата възглавка. И прека­рахме наистина фантастично благодарение на неговото забележително актьорско майсторство. При това той не беше хермафродит, а съвсем истински мъж. Но с актьор­ската си техника ме накара да го забравя.
         Колкото и да беше съвършен, тъй като нямах подоб­ни наклонности и задоволих любопитството си от първи опит, никога повече не повторих. Та защо ли сега, ко­гато съм на седемдесет и седем и вече не бих могъл да имам щения, започнаха да ме привличат не млади девой­ки, а именно млади мъже в женски дрехи? Дали не бе възкръснал някогашният ми спомен за Чидори Вакаяма? Надали; по-скоро е свързано със сексуалността в живота на импотентния стар мъж – защото дори импотентният има някакъв вид сексуален живот…
         Заболя ме ръката, спирам с писането дотук.

 

 

 

 

---

 

 

„Дневникът на един луд старец“ на Джуничиро Танидзаки предстои да излезе на български език на 16 май с марката на издателство „Colibri“ и ще може да бъде закупен с голяма отстъпка от сайта на издателството!

 

 

Издателство ``Колибри``!

 

Електронна публикация на 03. май 2011 г.

г1998-2012 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]