Мария Камонаху

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | преводна художествена литература

 

ГЛАСОВЕТЕ

 

Мария Камонаху

 

Превод: Светла Асенова

 

 

          Апартаментът, ако може да се нарече апартамент една малка стая с умивалник и миниатюрна баня, и на всичко това един-единствен прозорец, апартаментът, значи, който едва завчера освободиха албанските ни съседи, беше в ремонт. Намира се на метър и половина от нашия дом, съгласно архитектурния план на града ни, така че беше оправдано любопитството ни да видим новите наематели. Това любопитство го събужда само единият и половина метър и нищо друго, достатъчно е обаче да придаде на думата квартал смисъла на съжителство.
          И така, апартаментът попадна за кратко в ръцете на един уникален майстор, малко нещо пияница и с един колан на кръста, който придържаше повдигнато пълното му с бира шкембе. Той се погрижи за всичко. Хоросан, плочки, електричество, водопровод и боядисване. Тръгна си, след като окачи в стаята една оранжева лампа. Светна я, угаси я, светна я отново и не го видяхме повече. И тъй като не го видяхме да си тръгва тържествено, както прочее беше дошъл, не сме сигурни дали си е тръгнал или е останал вътре, нещо, което на мен винаги ми се случва с майсторите.
          Един ден, докато той работеше, чух някакъв глас да му дава напътствия. Беше грозен женски глас, лишен от хармония и звучност, глас, който създаваше впечатлението, че жената, на която принадлежеше, го използваше съвсем между другото и, че като цяло й беше ненужен. Когато говореше, усещането беше като да тупаше енергично килими и сякаш навсякъде наоколо хвърчаха боклуци и камъчета. Освен това този глас предизвикваше и едно съвсем физическо усещане. Сякаш слизаше в стомаха като мръсна вода и там се вкаменяваше. Разбрах, че тази жена, която чувах, но не виждах, беше не само собственичката на апартамента, но щеше да бъде и новият му обитател. Да установя това бе за мен разочарование. Никой не би искал да съседства с един такъв глас. Когато я видях обаче забелязах, че беше доста симпатична на вид. Хубаво лице, добре оформени къси коси, които бяха започнали обаче да посивяват. И за възрастта си (трябва да наближаваше шестдесетте), слабичка и кокетна. Ех! Само да не беше този глас!… помислих си аз.
          Жената скоро дойде да живее в къщата заедно с мъжа си и оранжевото им канарче. Един хубав, висок и снажен мъж, който носеше бомбе и комуто би подхождало да бъде собственик на дворец или на разсадник, а не на този микроскопичен апартамент, който за него беше като палатка. В квартала се носеше мълвата, че много я обича. А когато го чух да говори, останах изненадана. Имаше един меден глас, с една такава природна звучност и благородство, така хармоничен, че оставяше усещането, че този човек бродеше по света, следвайки единствено гласа си, можеше да изрисува по земята евклидовата геометрия.
          Обаче този мъж за съжаление бе глух. Някаква болест бързо му отнемаше слуха още от първите години на брака му и го отдалечаваше от звуците на този свят. "Това е цената на красивия му глас", някак наивно си помислих аз, когато го научих.
          Сега двойката се беше вече настанила и бяха уредили и последните подробности. Завесите бяха окачени, телевизионната антена бе издигната и две саксии със зеленина бяха поставени на прага. Клетката с канарчето бе окачена до вратата под електромера. Пак там бе сложена още първия ден една пластмасова пейка, където жената седеше, когато нямаше работа в тази потънала в мрак къща. Така мислех в началото, разбира се. Защото скоро научих, че жената седеше там, за да слуша канарчето си така, както някой друг слуша дисковете си. Чуруликането му, което, ща не ща, чувах и аз, я възнасяше до небесата. Не отричам, че имаше моменти, в които си мислех:
          - Не стигат папагалчетата на Мария, сега си имаме и канарчета.
          А когато канарчето се въодушевеше, тя избягваше да говори много - много с познатите, които минаваха, като някой, който не иска да изпусне припева на любимата си песен. Понякога, както си говореше през прозореца с някоя съседка, слагаше пръст на устните си, налагайки й по този начин мълчание, а след това посочваше канарчето, което чуруликаше, слушайки го примряла.
          Един ден жената се приближи смутено до Мария и й каза:
          - Хиляди извинения, Марийче, не ме разбирай погрешно за Бога, обаче много те моля да сложиш клетката с папагалите си на гърба на къщата, защото развалят гласа на канарчето ми. Заклевам ти се, гласът му се промени. Сега прави извивки като папагал!
          И Мария, ще не ще, сложи клетката си по-надалече.
          - Няма нищо, каза тя. И там е сянка!
          Когато научих за случилото се, се смутих. Доста време се питах как тази жена, която имаше толкова грозен глас, е усетила толкова бързо разликата в чуруликането на канарчето си. Как е усетила тази едва доловима промяна? Чак такъв музикален слух ли имаше? Но разбира се, заключих, иначе нямаше да се омъжи за красивия глас на мъжа си. Но, за съжаление, анализът ми продължи и по-нататък. Както папагалите бяха започнали да вредят на канарчето, така и тя някога с ужасния си глас бе започнала да разваля гласа на мъжа си. Бе го усетила веднага, но извънредни мерки за собствения си глас е било невъзможно да предприеме. Така мъжът й, който, както казваха, много я обичаше, бе предпочел да оглушее, оставяйки я да се наслаждава с цялата си душа на хубавия му глас.

 

 

 

 

---

 

Преводачката Светла Асенова завършва новогръцка филология в СУ "Св. Климент Охридски",
а настоящият разказ е от книгата на Мария Камонаху "Градината на игрите".
Връзка с преводача: e-mail svetlaasenova@gyuvetch.bg

 

Електронна публикация на 23. февруари 2004 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]