В буренака – румънска цигарена кутия,
и печал във сърцето,
клюмнала глава, слънчев пек,
все още млад изглеждам.

Как само презирах такива окаяници,
как съжалявах тия образи,
задето твърдяха, че тук нямало вече нищо,
нямало, и туйто, а навремето...

Преди трийсет години беше прилична гаричка,
зиме – с отоплена чакалня, с бял чакъл
и червено-бели пейки отпред,
куп дълги композиции, цяло изречение.

Сега – порутена издъно сграда,
бетонен перон, цигарена кутия в
буренака и неясно
чувство във сърцето.

Някога си мислех, че ако поискат, трябва
да им позволиш да се погубят, запилеят,
и им позволявах, беше грешка,
сега прииждат обратно грохнали, под строй,
но аз съм си все същият.

Как само презирах такива окаяници,
как съжалявах тия образи,
задето твърдяха, че видиш ли, ще станеш същият,
също като нас, и туйто, понеже в тоя скапан живот
характерът не се променя.

Междувременно без бързане,
сякаш връщайки се от победна битка,
хора с външност на вечно губещи
се скупчват на перона,
дребнаво киснене, мотаене насам-натам,
цигари, куп отрязъци от време.

Как само презирах такива окаяници,
как съжалявах тия образи,
казвах си, грозни пролетарии,
казвах си, чакат някого.

Сега – порутено издъно самочувствие,
протрити обувки, набола брада, тъга,
един почти случаен ръчен часовник от злато,
клюмнала глава и зле възпитано минало.

Миналото, ако не бе подобаващо възпитано,
от юношеството само би си отмъщавало, защото
някой хубав ден делнично ще рече:
“Виж ме – някога бях ердлигетската
гара. И сега пак съм само това.
Какво те интересува, кажи.
Чичкото чудак умря.
Излетя бръмбарът рогач от
разтворената му длан.
Бъдещето е по-костелив орех вече.”
И тук миналото би вдигнало рамене.

Заговорва обаче високоговорителят,
като по-малък брат, дадат ли му думата,
и вещае бъдеще: един влак.

Как само презирах такива окаяници,
как съжалявах тия образи,
задето твърдяха, че вярно, били просто мъничка
точица, но и то било по-добре от нищото,
и че времената се променят.

Настава тъжно мълчание, защото буренакът и
сърцето и румънската цигарена кутия
се срамуват да попитат едно и също:
променят се – а в какво?

И идва влак, като по разписание,
пристига внезапно и ме отвежда оттук,
къса композиция, половинчато изречение,
сядам, като прозорец гледам.
Наистина – в какво.

Не съжалявам, нито презирам,
с цел, с лека душа бих дебютирал,
ако ли не, да бъде каквото ще:
над звънка мед, във пътническо купе.
Но не знам.

---

Книгата на Ищван Кемен предстои да излезе с марката на Издателство „Ерго“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Ерго“ за
предоставената възможност да публикува поеми от книгата!

Свързани публикации:

Ищван Кемен, „Живоговорене“