1

Бях самичък вкъщи, позвъни се,
и влезна Смъртта.
Дошла бе на раздумка, както винаги
– добре се погаждаме, дори сме приятели.
Обича ме дотам, че възхитително
успяваме да избегнем помежду си
мрачния аспект на нашата дружба,
неравнопоставената връзка.
Тя има своя собствена теория
затова, веднъж ми я изложи.
Разговорът ни не беше лесен, но после
някак си го превъзмогнахме.
Така поне помежду ни няма лъжи,
можем да говорим за какво ли не.
И сега с идването й жилището
притъмня, наложи се да светна лампата,
а кафето, с което я почерпих,
отново хвана ледена кора,
но ние по-скоро се засмяхме,
понеже всеки път играем тази игра,
и у нас, изглежда, тя вече никога
няма да пие кафе.
– Не съм донесла нищо на децата – рече.
– Може би е за добро! – отсякох смело.
Пак се засмяхме, и ето че предишният тон
отново се върна.

2

– Ида от един възрастен господин – подхвана. –
Бяхте далечни познати.
Не наблегна на миналото време,
и все пак кръвта ми се смрази, но да оставим,
че кръвта ми се смрази,
обзе ме и едно противно чувство:
уф, пак някой е умрял!
– Не думай! – изразих съжаление, но
нямах и представа за кого говори, затова,
за да не усети безучастността ми,
добавих бързо като на шега:
– Почакай малко, нека първо изясним: аз
ли съм умрял, или той?
– Той де, глупчо такъв! – отвърна. –
Как може да питаш такива неща?
– Понеже мъничко натърти на миналото време –
излъгах. – Всъщност,
в края на краищата, можеше да съм и аз.
– Тогава прощавай, изразих се
неточно. Трябва да внимавам,
но постоянно прекрачвам незримата
граница, и аз не виждам вече
къде стъпвам… Та значи, успокой се,
умря той, накрая вече
дори сам ме повика при себе си,
вече не понасяше мъките,
беше много болен. Името му не знаеш,
нищо няма да ти говори,
беше последният нацист, ето
това е главното, хм,
как само препуска времето!
– Виж ти, на това не разчитах! –
отвърнах и бях искрен.

3

И тозчас заподозрях нещо,
както неизбежно става с подобни
деликатни теми.
– Но как така от него се упъти
точно при мен? Аз нямам нищо общо!
Или си подочула нещичко за мен?
Вдигна рамене: – Реших,
че ще те интересува. – Как иначе, естествено! –
поуспокоих се аз. – Но кажи ми,
сигурна ли си, че той е бил последният?
Нима не е възможно някъде на юг
още да живее някой треперещ старик,
в дом за стари хора в Монтевидео,
прехвърлил стоте, ала просто
неспособен да умре…
Макар тук да се запънах, тя отговори.
– Не, не живее някъде на юг още някой
треперещ старик, в дом за стари хора
в Монтевидео, прехвърлил
стоте, ала просто
неспособен да умре.
И ехидно добави:
– Но, както знаем, винаги живее още някой
треперещ старик някъде на юг,
в дом за стари хора в Монтевидео,
прехвърлил стоте, ала просто
неспособен да умре.

4

– Бих искала да ти задам един
странен въпрос – продължи
след кратко мълчание. – Но наистина
съвсем странен, възможно е
да се разочароваш от мен.
(Усмихна се, усмихнах се и аз,
при все че не понасям тези нейни шеги.)
Каква е разликата между него и,
да речем, теб? Знам, че я има,
но не знам каква е. Чакай,
ще те питам по-простичко: по какво
се различават убиец и жертва,
та нали двамата заедно довеждат нещо докрай?
Изненадан си, а? Мислеше,
че ако на някой му е писано да знае,
то това съм тъкмо аз. Работата е,
че не зная. Чувството ми за морал е
закърняло, работя без него.

5

– Но виждам – продължи веднага, –
дължа ти обяснение. Аз вече бях
при най-първия мъртвец. Знаеш го.
Кимнах.
– Бях неопитна, понеже
дотогава още никой
не беше зървал мъртвец, дори аз,
затова дълго време
бях убедена, че
случилото се с Авел
е в реда на нещата.
По-късно обаче изпаднах в размишления,
защото, естествено, до ден днешен всеки път
присъствам на смъртта, и наистина
по-после видях и твърде много
мирни издъхвания, може би повече от
причинените насила, дори и
гибелта на Адам и Ева теоретично
бе подготвена още преди Авеловата,
но съпоставяйки фактите, въпреки всичко
аз все пак добих името си
от едно убийство.

6

– Апропо, името ми... ще кажеш,
ако те отвращава, нали?
(Не името ти ме отвращава,
а ти самата, помислих си,
но естествено не го изрекох на глас.
Такива неща човек не казва дори
на врага си. В същото време се ядосвах,
че не ми хрумва нищичко,
а тъкмо сега би трябвало да я задържа,
би трябвало да я забавлявам, за да си тръгне
колкото се може по-късно. Имах
неотменимия дълг да протакам времето.)

7

– Знаеш ли, понякога ми се струва –
продължи, – че работата ми е
почти излишна. А когато съм в добро
настроение, въобразявам си, че съм почти
всемогъща. Докато работя,
си тананикам стари шлагери, дори
размишлявам върху хода на световните дела.
Историята е наставникът на живота,
тананикам си, а животът наставлява историята,
кое е било по-напред: кокошката или яйцето,
и кое от тях ще остане накрая?
И голямата бран, петдесет милиона мъртъвци,
гледана по-отдалеч, вече е само някакъв спор
между две къснохристиянски секти,
след време и толкова няма да бъде –
попитай днес десет души кой
е убил Каин. Петима не са го и чували,
а двама непрокопсаници отсичат: Авел.
Засмя се.
– Та тъй, в общи линии, нямам много работа.
Имам чувството, че ненагледният ни
Каин и овчицата Авел
ще да вършат своето безспир и
без смисъл. Когато съм добре настроена,
блъскам глава над тия неща. Ако
имах талант, сигурно
един ден щях да напиша роман за това –
добави полусрамежливо,
полузлъчно. – Но виждаш,
отново говорим само за мен.
Ти все мълчиш. С теб какво става?

8

– Там е работата, че се страхувам – продължи
след неохотно мълчание. – Ето вече
сто години, откак прехвърлям из мислите си
тези ваши галени
любимци, нацистите...
знам какво искаш да кажеш,
изслушай ме докрай, ако обичаш! Не разбирам
какъв е тоя възторг у вас. Аз не
виждам в тях нито добро, нито лошо,
но ако те са Лошите, именно с голяма буква,
тогава какво толкова обичате в тях?
– В нацистите? – попитах с изумление. – Ние?
В тях? Изобщо не проумявам въпроса ти!
(А го проумях съвсем добре.)
– Мисля, че си наясно – повдигна рамене, –
но ако искаш, тогава нека го наречем
благодарност. Като че са свършили
някаква работа вместо вас. Или греша?
– Първо на първо: кои са тия “вас”? – опитах
да спечеля малко време. – Ние, хората ли?
– То се знае – отвърна. – Бях сигурна,
че си наясно. Аз, да си кажа право,
досега ви подценявах.
Дълго гледах на вас
като на стадо маймуни,
които все се боричкат
около някакъв огън, който
изобщо не е бил запален от тях и бездруго
накрая ще угасне от само себе си.
Ала огънят бе стъпкан,
а пламъците – потушени, за да
се изразя по-поетично, и
се оказа, че човешкият живот е безценен...
Кажи ми: нима не изпаднахте
в другата крайност?
Нима е случайно, че вечният живот
е напоследък целта ви?
– Да не те е страх от смъртта? –
попитах слисано и
едва сдържах усмивката си.
– Защо се учудваш? Може би да.

9

– Ама ти си загубила ума! – добих кураж.
(Понрави ми се, че можах да я нахокам, още и че
робската ми душица най-сетне взе думата.)
– Ти ли се страхуваш от смъртта? Ти?!
Здрава си и жизнена! В разцвета на силите си!
Никога още не си имала толкова работа!
Що се касае до бъдещето ти, хм,
дори не искам да помисля
какво ще последва тук не след дълго,
защото ние, хората, бързо забравяме, като че
ни плащат за това, но неусетно
се задават страшни времена.
Дори само паметта си да взема за
пример: със седмици и с месеци
забравям какво всъщност
обитава в мен... Ти ли си, която се страхуваш?
Какво да кажа аз? – завърших
почти възторжено.

10

Нервира се и кипна. Лъжепророчествата
ми я възмутиха отдън душа.
– Остави ме на мира с тия нацисти! –
скастри ме. – Все
с тях ми излизаш! Не за тях става дума,
ами за вас! А какво ще сполети мен,
за това не бери грижа, после
сама ще се оправям!

42

Не беше на себе си, почти крещеше.
– Но ето този? Той е звяр! Звяр! Трябва
да се избавите от него! Той е звяр,
каквото и да го правите,
бил е звяр и звяр ще си остане!
Може да го отрупате с пари,
да напишете за него книга,
да го обикнете,
той да обикне вас,
пак е звяр и такъв ще си остане!
Накарайте го да гладува, нахранете го,
снемете му одеждите, облечете го,
отричайте какъв е отвътре,
правете с него каквото щете,
но само за миг да отклоните поглед,
към собствените си души или в безкрайната синева,
звярът отново ще изскочи:
с окървавени ръце, с чудовищна муцуна,
носът му надушва опасността,
той самият пръска зловонието на страха –
бил е звяр и звяр ще си остане!
Ако някой го познава, то това съм аз,
дълго пробвах с него
всичко възможно на тоя свят,
ала от цялата вселена схвана само,
че е смъртен. И оттогава живее
като улучен лошо със куршум
див звяр. Страда.
Избавете се от него,
избавете го и от самия него!
Затрийте го, светете му маслото! Не
зарязвайте наполовина, каквото сте започнали!
Толкова поне дължите на себе си –
заключи Смъртта.

11

Тръгна си, а аз седях
онемял, насаме с малодушието си.
Измина близо час, докато
животът се подаде изпод шкафа,
треперейки в цялото си дребнаво същество, и
предпазливо пропълзя обратно в мен.
– Все пак можеше да є кажеш
едно „не“ – отбеляза
колебливо, но не продължи
да настоява повече, чувстваше, че няма
толкова за какво
да се корим. По-скоро се залови за работа.
Разроши ми косата, разведри ме.
Поклати неодобрително главата ми.
Проветри стаята с мен.
Прибра семейството ми у дома.
Накара ме да ги излъжа, пошушна им
какво да ми разкажат, пожела им
сладки сънища от моята уста.
Не ми даде да заспя, прати ме на балкона,
закачи отпреде ми почти пълната месечина
и се зазяпа в нея с мен, нахалост. Но
накрая взе, че проводи на двора
една котка, и ситният чакъл
под тежките стъпки
опрощаващо захрущя.

---

Книгата на Ищван Кемен предстои да излезе с марката на Издателство „Ерго“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Ерго“ за
предоставената възможност да публикува поеми от книгата!

Свързани публикации:

Ищван Кемен, „Нагоре-надолу из ердлигетската гара“