Джак Керуак

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

Из „По пътя“

 

Джак Керуак

 

Превод от английски: Рада Шарланджиева

 

 

Корица на книгата

 

         Прозвуча и на заранта, когато станах рано свеж и сварих Стария Бул Лий и Дийн в задния двор. В работния си комбинезон от бензиностанцията, Дийн помагаше нещо на Бул. Бул беше намерил голямо, дебело прогнило дърво и отчаяно издърпваше с клещи малки гвоздейчета от него. Огледахме дървото по-отблизо; в него бяха побити милиони гвоздейчета — същински червеи.
          — Когато ги извадя всичките, ще си направя от това дърво лавица, която ще издържи хиляда години! — каза Бул и всеки мускул по лицето му потръпваше от момчешка възбуда. — Защото, знаеш ли. Сал, лавиците, които правят днес, само след шест месеца се пречупват или направо рухват дори от тежестта на дрънкулки. Същото е и с къщите, същото е и с дрехите. Тия копелета откриха пластмаси, с които могат да строят вечни къщи, както и гуми. А всяка година милиони американци загиват от дефектни автомобилни гуми, които се нагорещяват по пътя и се пукат. Какво им пречи да произвеждат гуми, които да не се пукат? Същото е и с пастите за зъби. Открили са някаква дъвка, от която — ако я дъвчеш в детските си години — до края на живота си няма да имаш дупка в зъбите си, но не я показват на никого. Същото е и с дрехите. Могат да шият дрехи, които да траят вечно. Но предпочитат да произвеждат евтини стоки, така че хората да са принудени да работят, всеки ден да перфорират пропуските си на входа, да се обединяват във враждуващи съюзи и да се щурат напред-назад, докато в столицата пада голямото лапане. — Той повдигна гнилото дърво. — Не мислиш ли, че от него ще излезе идеална лавица?
         Беше ранна утрин; Бул бе във вихъра си. Горкият, толкова опиати блъскаше в организма си, че през по-голямата част от деня можеше само да линее в оня стол със светещия дори по обед лампион над него, но рано сутрин беше великолепен. Започнахме да целим мишената с ножове. Той разказа, че в Тунис видял един арабин, който можел да прободе човешко око от четирийсет фута разстояние. Това пък го подсети за неговата леля, която през трийсетте години тръгнала да се разхожда из центъра на някакъв североафрикански град.
         — Била с група туристи и ги развеждал гид. На малкия си пръст носела диамантен пръстен. По едно време се облегната на някаква стена да си почине за минутка, един арабин изскочил отнякъде и отсякъл кутрето й с пръстена, преди тя да успее да гъкне, драги мой. Чак след това почувствала, че вече няма малък пръст. Хи-хи-хи-хи! — Когато се смееше, той стискаше устни и изкарваше смеха от корема си, някъде от много дълбоко, като се превиваше чак до коленете. Дълго се смя. — Ей. Джейн! — провикна се развеселен. — Разказах на Дийн и на Сал за леля ми, когато е била в Африка!
         — Чух — извика тя от кухненската врата в меката, топла, облъхната от Гълфа сутрин. Красиви едри облаци се носеха над главите ни, облаците на долината, които те карат да почувстваш безбрежността на старата, сгромолясваща се, свещена Америка, от устие до устие и от нос до нос. Бул пращеше от енергия и сила.
         — Ей, разказвал ли съм ви за бащата на Дейл? По-смешен старец не съм виждат в живота си. Беше болен от пареза, която разяжда предната част на мозъка и ставаш такъв, че не можеш да отговаряш за мислите, които ти минават през главата. Имаше къща в Тексас и веднъж извикат дърводелци, за да пристроят допълнително крило към нея, карат ги да работят по двайсет и четири часа в денонощие. Посред нощ скачат и заповядват: „Не ща това проклето крило тук, преместете го там!“ Дърводелците разглобявали всичко, направено до този момент, и започвали наново. На разсъмване хората ги виждали как чукат ли, чукат новото крило. По някое време на стареца му омръзвало и казвал: „Дявол да го вземе, ходи ми се в Мейн!“ Качвал се на колата си и отпрашвал със сто мили в час — стотици мили след него се виели вихрушки от пилешка перушина. Спирал колата си посред движението в центровете на тексаските градчета само за да си купи уиски. Улиците се задръствали, от всички страни му бибипкали, а той излитал от магазинчетата с ругатни: „Засто пък вдигат толкос сум тес сантави софьори!“ Фъфлеше; болните от пареза фълфят, тоест фъфлят. Една нощ той спря пред къщата ми в Синсинати, наду клаксона и се развика: „Ей, ислисай, тръгвай с мен в Тексас да видим Дейл.“ Тоя път се връщаше от Мейн. Твърдеше, че е купил къща — ох, нали разбирате, приличаше на оня старец, за когото писахме съчинение в колежа; показаха ни картинка на онова ужасно корабокрушение и удавниците във водата, които се вкопчват в спасителната лодка, а старецът им сече пръстите с мачете. „Махайте се, нестасници, туй е наета лодка!“ О, ужасен беше. Мога цял ден да ви разправям за него. Но я вижте какъв хубав ден!
         Наистина беше хубав. От дигата полъхваше бриз като коприна: пътуването си заслужаваше дори само заради това. Последвахме Бул в къщата, за да измерим стената за лавицата. Той ни показа масата, която саморъчно бил направил. От дърво, дебело шест инча.
         — Тази маса ще живее хиляда години — каза Бул, наведе към нас дългото си, слабо, безумно лице и удари дървото.
         Вечер той седеше до тази маса, ровеше в чинията си и подхвърляше кокалчетата на котките. Имаше ги седем.
         — Обожавам котките. Най обичам ония, които мяукат, когато ги държат над пълната вана. — И настоя да ни покаже как го прави: само че някой бе заел банята. — Е — примири се той, сега няма да може. Знаете ли, имах си разправии със съседите.
         И ни разказа за съседите си; били цяла напаст, децата — нахални, хвърляли камъни през паянтовата ограда по Доуди и Рей, че даже и по Стария Бул. Той им казал да престанат; баща им изскочил и се разкрещял на португалски. Бул се прибрал, а после излязъл с пушката си, на която скромно се опрял; представям си неописуемата му тънка усмивчица под широката периферия на шапката и сгърченото му тяло, по змийски притаено и коварно; чудат, самотен длъгнест клоун под облаците. Португалецът трябва да го е взел за видение от стар злокобен сън.
         Обиколихме двора, търсейки си работа. Бул беше започнал да вдига висока ограда, която да го отдели от противните съседи; никога нямаше да я завърши, не беше по силите му. Той я заблъска, за да ни покаже колко е здрава. После изведнъж се умори, умълча се, влезе в къщата и изчезна в банята, за да си удари предобедната доза. Излезе успокоен, със стъклен поглед, и седна под своя светещ лампион. Слънцето едва провираше лъчи през спуснатия транспарант.
         — Ей, момчета, защо не опитате моя оргонен акумулатор? Я вкарайте малко гориво в телата си. След това аз винаги се понасям с деветдесет мили в час към най-близкия бардак, хрр-хрр-хрр!
         Това беше неговият „смешен“ смях — когато всъщност не се смееше. Оргонният акумулатор представляваше голям сандък, който можеше да побере човек, седнал на стол: един пласт дърво, един пласт метал и втори пласт дърво имаха за цел да привличат оргони от атмосферата и да ги задържат достатъчно дълго време, за да може човешкото тяло да поеме по-голямо количество от обичайното. Според Райх оргоните били вибриращи атмосферни атоми на принципа на живота. Хората заболяват от рак, защото изчерпвали оргоните си. Стария Бул смяташе, че неговият акумулатор ще подобри действието си, ако дървото, от което е направен, бъде с възможно най-високата стенен на органичност, затова бе навързал към мистичната си кабинка листа и вейки от блатни храсталаци. Тя стоеше там сред напечения равен двор, тази няколкослойна машинария, скалъпена с налудничава изобретателност. Стария Бул се съблече и влезе да поседи в нея и да поразмишлява над пъпа си.
         — Сал, Сал, искаш ли, след като се наобядваме, да идем да заложим на конните състезания в Гретна?
         Цар беше. След като обядвахме, той дремна във фотьойла си с въздушната пушка на колене, а малкият Рей заспа, свит на кълбо, в скута му. Хубава гледка бяха, бащата и синът, един баща, който сигурно никога не би отегчавал сина си, ако трябваше да правят нещо или да разговарят. Събуди се със стряскане й ме изгледа изпитателно. Мина минута, докато ме познае.
         — Защо си тръгнал към Западния бряг, Сал? — попита ме и мигом потъна отново в сън.
         Следобед ходихме до Гретна, само ние с Бул. Отидохме с неговия стар шевролет. Хъдсънът на Дийн беше нисък и караше мазно. Шевролетът на Бул беше висок и трещеше. Също както в 1910 година. Облозите за конните състезания се правеха в един голям бар, близо до брега, облицован с кожа и хромирани плоскости; вътрешна врата извеждаше от него към широк коридор, чиито стени бяха облепени с номерата на конете и размерите на облозите. Съмнителни луизианци със състезателни фишове сновяха наоколо. Ние с Бул пихме по една бира, а после той небрежно отиде до игралния автомат и пусна в него половиндоларова монета. Трите барабана се завъртяха: вале! Вале! Вале! Но последното вале само се мярна и се отмести на череша. На косъм се размина с голямата печалба — сто, че и повече долара.
         — Проклет късмет! — изрева Бул. — Ама и те го нагласят, мошениците. Че то се вижда. Трите валета ми се подредиха и в последния миг машинката върна едното. Е, какво да се прави.
         Разучихме състезателните фишове. От години не бях играл на конни състезания и всичките тия нови имена ме замаяха. Един от конете се казваше Голямото Тате и името му ме хвърли във вихър от спомени за моя баща, с когото бяхме играли на конни състезания. Тъкмо се канех да разкажа на Стария Бул за това, когато той отбеляза:
         — Аз май ще опитам на този Абаносов Пират.
         Мина малко време, преди да му кажа:
         — Голямото Тате ме подсеща за баща ми.
         Той се замисли за секунда, светлосините му очи хипнотично се втренчиха в моите, така че не можех да кажа какво му минава през ума, нито накъде се е отнесъл. После се отдалечи и заложи на Абаносовия Пират. Голямото Тате спечели и донесе по петдесетарка за всеки заложен долар.
         — Ще се пръсна! — ядоса се Бул. — Как не се сетих, а знам, че и друг път е ставало така! Ох, кога най-после ще се науча!
         — Какво искаш да кажеш?
         — Искам да кажа за Голямото Тате. Та нали на теб ти се яви бе, братче, нали ти се яви. Само най-големите тъпаци не обръщат внимание, когато им се яви дух. Не разбираш ли, че твоят баща, който е бил запалянко по конните състезания, просто те е предупредил, че ще спечели Голямото Тате? Името извика в тебе спомена, той използва името, за да ти съобщи. И хем си го помислих, когато мило каза. Един мой братовчед от Мисури заложи веднъж на един кон, защото името му го подсети за майка му, и спечели големи пари. Същото се случи и сега. — Той поклати глава. — Е, да си ходим. За последен път играя на конни състезания в твое присъствие; тия видения направо ме побъркват. — В колата, на път за старата му къща, той каза: — Някой ден човечеството ще проумее, че имаме връзка с мъртвите и с отвъдния свят, какъвто и да е той; и ако само напрегнем достатъчно волята и ума си, още сега можем да предскажем какво ще се случи през следващите сто години и да предприемем стъпки, за да избегнем разните катастрофи. Когато човек умре, мозъкът му преминава през мутации, за които още нищо не знаем, но които някой ден ще бъдат съвсем ясни, стига учените да се поразмърдат. Само че точно сега тия копелета ги интересува повече дали ще могат да вдигнат земята във въздуха.
         Разказахме за това на Джейн. Тя се сопна:
         — Глупаво ми звучи.
         И продължи да върти метлата из кухнята, без да вдига очи. Бул се оттегли в банята за следобедната си доза.
         Навън, на пътя, Дийн и Дънкъл играеха баскет с топката на Доуди и с кофа, прикована към един електрически стълб. Присъединих се и аз. После се надпреварвахме в подвизи по атлетическа ловкост. Дийн направо ме изуми. Накара ни с Ед да държим една желязна пръчка на височината на кръста и я прескочи от място, като прихвана петите си с ръце. „Хайде, вдигнете я още.“ Вдигахме я, докато стигна до гърдите ни. А той продължаваше да я прескача с лекота. После опита дълъг скок със засилване и скочи поне на двайсет фута, ако не и на повече. Подир това се надбягвахме по улицата. Аз вземам стоте за 10.5. Той изсвистя като вятър покрай мен. Както се надбягвахме, изведнъж си представих невероятна картина: Дийн тича по същия начин през живота, неговото издадено напред кокалесто лице гори за живот, ръцете му загребват въздуха, челото му е изпотено, той ситни като Граучо Маркс и крещи: „Да! Да, братче, добре си с краката!“ Но никой не беше по-бърз в краката от него и това е самата истина. После Бул дойде при нас с няколко ножа и започна да ни показва как да обезоръжаваме евентуалните си нападатели-ножари в тъмните улички. Аз от моя страна му показах една чудесна хватка, при която се хвърляш на земята пред противника си, стисваш го между глезените си, дръпваш го да падне на ръцете си и го притискаш в двоен нелсън. Той я одобри. Показа ни и туй-онуй от джиу-джицу. Малката Доуди извика майка си на верандата и й каза:
         — Погледни какво правят тия глупави мъже.
         Тя беше едно такова нахакано малко човече, че Дийн не можеше да свали очите си от нея.
         — Аууу! Само да порасне! Представяш ли си я само как ще шари по Канал Стрийт с тия нейни огън-очи. Ааа! Оо! — Той смукна въздух през зъби.
         Заедно със съпрузите Дънкъл изкарахме луд ден в разходки из центъра на Ню Орлиънс. Този ден Дийн беше като обезумял. Когато видя товарните влакове на гарата, поиска веднага да ме обучи.
         — Още преди да съм ти показал всичко, ще си готов за спирач.
         С Дийн и с Ед Дънкъл тичахме по релсите и скочихме в движение в един товарен, като всеки си избра свое място за качване; Мерилу и Галатия ни чакаха в колата. Возихме се на влака около половин миля, по кея, и махахме на стрелочниците и на сигналистите с байрачета. Научиха ме как е най-добре да се скача в движение от влак; първо заставаш с гръб навън и изнасяш назад единия крак, после се откъсваш от атака, извърташ се и стъпваш на земята. Показаха ми хладилните вагони, добри за път в зимните нощи и ако не са пълни със стока.
         — Нали помниш какво ти разказах за пътуването си от Ню Мексико до Ел Ей? — извика Дийн. — Ей така висях, но не се отказах…
         Върнахме се при момичетата след час и естествено те бяха побеснели. Ед и Галатия бяха решили да останат в Ню Орлиънс, да си вземат стая и да работят. Бул, на когото цялата тайфа вече започваше да дотяга, нямаше нищо против. Първоначалната покана всъщност беше само до мен. В дневната, където спяха Дийн и Мерилу, целият под беше изпокапан с петна от конфитюр и кафе и навсякъде се търкаляха захвърлени тубички от наркотични таблетки; а което бе най-лошото, тази стая беше работилницата на Бул и той не можеше да се труди над лавиците си. Горката Джейн стигна до лудост от непрекъснатото скачане и тичане на Дийн. Ние чакахме поредния чек с моята стипендия, за да продължим нататък; леля бе обещала да ми го препрати. Тогава тримата — Дийн, Мерилу и аз — щяхме да се ометем. Когато чекът пристигна, осъзнах, че ми е крайно неприятно да напусна така изведнъж чудесната къща на Бул, но Дийн щеше да се пръсне от енергия и бе готов за път.
         Един ден, по тъжен червен здрач, най-после насядахме в колата, а Джейн, Доуди, малкият Рей, Бул, Ед и Галатия стояха сред високата трева и се усмихваха. За довиждане. В последния момент между Дийн и Бул се получи някакво недоразумение за пари; Дийн поиска заем. Бул му отговори, че и дума не може да става. Разпали се ожесточението на тексаските дни. Бившият затворник Дийн отново започваше да настройва хората срещу себе си. Той се разкиска истерично, без пет пари да дава за нищо; заигра с ципа на панталона си, завря ръка под полата на Мерилу, шумно заопипва коленете й, запени се и забърбори:
         — Скъпа, ти знаеш, а и аз знам, че всичко между нас най-после е ясно, дори и до най-абстрактната метафизична или каквато и да е друга дефиниция, която ти би искала да уточниш или нежно да наложиш, или да изследваш произхода й… — и така нататък; колата изрева и ние отново се носехме към Калифорния.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 11. юли 2016 г.
Публикация в кн. „Том 1. По пътя. Бродягите на дхарма“, Джак Керуак, Изд. „Парадокс“, С., 2016 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]