Франческа Ланчини

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | преводна художествена литература

 

ИЗ „БЕЗ ТОКЧЕТА“

 

Франческа Ланчини

 

Превод от италиански: Емилия Миразчийска

 

 

        Трите части на романа носят имената на градовете Милано, Маями и Барселона, а отделните глави са озаглавени с числата – първо на италиански, после на английски и накрая на испански (във всяка част числата започват отначало).
        В блога на сайта на издателство „Scalino / Скалино“ - www.scalino.eu - можете да прочетете първия от читаелските дневници с впечатленията на едни от първите му читатели, както и интервю с авторката.

 

        Фотографията на българската корица е на Галя Йотова.

 

 

Корица на книгата. Фотография: Галя Йотова

 

Из „Барселона“

 

Uno

 

 

        Меланхолията – това е щастието да си тъжен. Не помня кой го беше казал, но литература се пише така, с надеждата, че читателят ще мисли за писателя като за човек на служба при случая и гениалността.
        Отбелязвам си мислено: да не се доверявам никога на писателите.
        Вярно е обаче, че меланхолията не наранява, както страданието, нито искри, както радостта, тя е предверието към ада на емоциите. Тя е неясно чувство, което се люшка между самотата и горестта. Не е нито желание, нито спомен, тя е като унило отпускане на раменете, усещане за нещо, което е било и няма да се върне.
        Изживявам новата часова разлика в едно остаряло вече настояще. Допреди двадесет и четири часа бях в очакване на заминаването, сега не ми се правят следващи стъпки: летището е убежище между миналото и бъдещето. Не знам какво ще се случи отвъд въртящата се врата и не ме интересува.
        „София Мартини да се яви на гишето за информация.”
        Боже, това е моето име, мисля си.
        Чувствам се като петгодишно момиченце, което се крие в детския кът и не обръща внимание на родителите си, които го викат, за да се приберат вкъщи. Включвам телефона си и отивам да търся гишето за информация. Получила съм пет позвънявания от номер, който не познавам, но предполагам, че е шофьорът, който трябва да ме закара до жилището. Има и едно съобщение от Франческа с новия ми испански адрес и номера на Виктор, който отговаря на номера с петте позвънявания.
        – Hola, София – произнася някой зад гърба ми. На срещите винаги се оказвам обърната в грешната посока. Мъжът, който идва насреща ми има лице на човек, който е спал осем часа за една седмица. Взима куфара ми и ми дава за добре дошла две целувки по бузите. В Испания не съществуват ръкостискания, непознатите навлизат в личното ти пространство още преди да си произнесъл и една дума.
        С испанския се оправям, Хулиета е професор по диалектни безсмислици и в такива моменти търся в езиковата си енциклопедия нещо, което да порази човека, на когото ще го кажа, но ми идват наум само няколко поговорки от сорта на: „От жена и от април очаквай само лоши изненади” и „Февруари, малък месец, най-къс и най-проклет”.
        Стигаме до колата. Страхувам се, че този тип ще изпадне в дълбок сън на волана, но забелязвам, че е един от онези флегматични шофьори, които те карат да ги наблюдаваш: Виктор трябва да е на около четирийсет, твърде много, за да разкарва истерични модели от единия до другия край на града. Има тънки устни и леко крив нос, вероятно последица от сбиване пред някой от нощните клубове: шофьорите прекарват времето си да се бият и да раздават визитки. Отличава се с кожа, съсипана от изкуствен тен и сенки под очите, на които би могло да се направи пикник. Усмихва ми се и аз не разбирам защо.
        – Каква е агенцията? – питам, за да се подготвя за най-лошото.
        – Малка е и няма много модели, но се работи добре.
        – А букерите? Имат ли човешки черти или са някакви психопати?
        Моделите и шофьорите могат да си позволят подобни разговори.
        – Всички са свестни. Шефът може би е малко особен.
        – Обичайният мръсник, който се пробва с всички?
        – Гей е, но го прикрива добре – казва той с приглушен смях.
        Колата се носи по улиците на Барселона, разкрасени от Гауди.
        – Значи, – подема той – ти, какво очакваш от пребиваването си тук?
        Откога шофьорите говорят за пребиваване и очаквания? Намирам се в компанията на някой, на когото не знам дали да отговоря като София или като модел.
        – Да работя много, да се забавлявам и да се запозная с нови хора – казвам, като се спирам на втората опция.
        – И четеш Борхес?
        – А ти откъде знаеш?
        – Аз качих багажа ти.
        Бях забравила, че съм оставила Борхес в прозрачния джоб на куфара си. Трябва да внимавам, в тези среди е опасно да се оставят литературни следи. Ако ти сложат етикет „интелектуалка“, си загубена.
        – Извинявай, че ще си позволя да ти го кажа, но модел, който има само един куфар след презокеански полет и чете Борхес, не идва тук, за да се забавлява и да се запознае с нови хора.
        А този откъде се появи? Докато се чудя какво да отговоря, колата спира пред синята врата на една занемарена сграда. Асансьорът е развален и трябва да се качим до четвъртия етаж. Виктор взема куфара ми, използва любезни фрази и още не се е втренчил в циците ми: други озадачаващи признаци за тази категория. Отваря ми вратата и влизам в едно предверие с характеристиките на чакалня: бели стени, черни кресла и снимки на модели, окачени по стените. Прави ми път към друга врата, отвъд която се виждат една кръгла маса и четири стола, заети от моите нови букери.
        – Виктор, извинявай, но не трябваше ли да ме оставиш първо в къщата, където ще живея?
        – Именно – казва той, като ме кани да вляза – Къщата е агенцията.
        Светкавично ме връхлита мисълта за самоубийство. Да ме накарат да живея в непосредствен контакт с това, което мразя най-много на света, е една от най-жестоките шеги на съдбата, и мигрената се събужда. Не различавам лицата на хората около мен, които покриват бузите ми с целувки. Залитам, изглежда ще припадна, ще си ударя главата и ще умра обезкървена, но някой го предотвратява, избутвайки някакъв стол под задника ми.
        Когато се съвземам, четири лица ме гледат отгоре, като че ли съм опитно зайче. Успокоявам ги, отпивам малко вода и прехвърлям вината за неразположението ми на дванайсетчасовия полет. Хората винаги вярват на това, което им казваш, когато им изнася. Потупват ме по рамото и изчезват отново зад екраните на компютрите си.
        Оглеждам се наоколо, от прозорците, които обрамчват стаята, влиза светлината от един гаснещ испански залез. По рафтовете са разположени папките с лицата на моите колежки, подредени по азбучен ред и повърхността им е покрита със следи от пепел, друго противно нещо, което си спомням: в Испания се пуши навсякъде. Възвръщам контрола си над малкото съзнание, което ми е останало и докато мисля за някакво решение, с което да ги накарам да ме изхвърлят и оттук, Виктор се появява на вратата и ме пита как съм: шофьор, който се интересува от състоянието на моделите, това вече е изумително. Не успявам да отговоря, защото една блондинка с вирнат нос и стърчащи уши, отваря уста преди мен:
        – Извинявай, Вик, давам ти Яго, бесен е по въпроса с кинематографичните права, твой е.
        – Колко сте напред тук в Испания, и шофьорите имат собствен офис – казвам, нарушавайки мълчанието. Същите лица отпреди малко се втренчват в мен с изражението на хора, които са свидетели на пътна катастрофа. Блондинката отбелязва, че Виктор е шефът на агенцията и е дошъл да ме вземе от летището само защото е бил наблизо за една среща. Сега мога да се самоубия наистина.

 

 

 

 

 

 

---

 

 

Книгата е на книжния пазар от 24-ти юли 2012 г. и може да бъде закупена и от сайта на Издателството - www.scalino.eu!

 

„Без токчета“, Франческа Ланчини, роман, изд. „Scalino / Скалино“
304 стр., цена 16 лв, превод от италиански: Емилия Миразчийска

 

Публикацията е предоставена от Издателство „Scalino / Скалино“.

 

 

Електронна публикация на 24. юли 2012 г.
Публикация в кн. „Без токчета“, Франческа Ланчини, пр. Емилия Миразчийска, Изд. „Scalino / Скалино“, С., 2012 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]