На Хоакин Аранда, моят маестро¹

         Казва местната слухология – тръгнала от приятели като Мануел Дерки и братята Пепе и Кандидо Перес Галего до Хосе Луис Борау, фамилиите Майнар, Алмарсеги и Алварес² – че намерението му било да създаде обширна философска система, която, от Спиноза насам, да кулминира и сложи край на еволюцията на западната философия. Започна като я озаглави „На безкрайното несъществуване на Бог“. Но го накараха да обърне внимание – един доктор по класическа филология, по-конкретно гръцка, – че е дублирал „на“-то и тогава го промени на „За безкрайното несъществуване на Бог“, което избягваше онова дублиране, макар да продължиха да обръщат внимание – същият специалист по гръцки език – че все още заглавието влече известна концептуална несъвършеност и накрая проектът остана да се казва „За безкрайното не съществуване на Бог“, защото несъществуване е едно противоречие само по себе си, тъй като не може да несъществува онова, което не съществува. Проекта изглежда го изостави, бе формулиран вече в заглавието и не можеше да се развие.
         С тези предистории аз четях, включително преди да го познавам лично, всеки един ред на маестрото, онези, с които ни поднасяше във вестника, както корабокрушенецът преслушва морето, в което се бори да намери елементи за спасение, по някоя светлина, която да ориентира неясното ми чиракуване в съществуването, още повече, щом моето съществуване не се домогваше до каквото и да било, а се стремеше към най-голямото обогатяване на интелекта. Бях пожелал да бъда интелектуалец и, сред всичко онова, което ме заобикаляше, най-сходното на подобно въжделение беше Хоакин А. Той, маестрото, ме беше запознал вече с най-поучителното от века, великите литературни светила на миналото столетие: от Джойс, за което беше допринесъл с други приближавания професор Перес Галего (Кандидо), до Т. С. Елиът, минавайки през фарове на интелектуалността като Кафка, Музил, Пруст, Езра Паунд, Витгенщайн, Бекет или ... Шаки, за да приложим пример за подземните течения, които също изплуваха понякога като необичайна перла сред онзи океан от големи атоли. В честите ми пътувания с железницата до някогашната Лерида³ (днес наричана Лейда) или до днешната Памплона (която утре ще наричат Ируня), измъчван от необходимостта да плащам семейната си ипотека (толкова години живеещи бедните ми родители), любимото ми развлечение се състоеше в това да препрочитам малките, минимални трактати на неговата мъдрост, и да подчертавам, с червено мастило, всяка мисъл, всеки израз на интелигентност на онзи привилегирован ум, моя маестро. И днес все още, след толкова години, и дори след смяна на века, пазя тези свидетелства на моя път на усъвършенстване (интелектуално) в страници, където червеното мастило е заляло мъдро цялата им повърхност. Времето, по-интелигентно от мене, е разбрало, че всичко написано бе пречистена мисъл, мъдро озарение, където нищо, дори запетайка, не може да се обезцени. Кой знае да слага по-добре запетайките, в този свят на писането, в който никой не знае какво да прави с тях, включително универсалният Габо⁴, отколкото аз самият, благодарение на безупречната, прозрачна и същностна проза на моя маестро?
         Бил е като дете читател, който там, в теруелското селце Луко, родното му място, се насладил на пълната библиотека на баща си, образован селски лекар, един от онези лекари от село, които съградиха културен фокус в толкова от нашите изгубени села. В онази библиотека, доминирана от автори от ХІХ век, детето Хоакин открило голямата испанска литература от онази епоха, на която ще бъде верен после през целия си живот, и някои същностни европейски автори като Томас Ман⁵. Не е странно, че на шестнадесет години вече искал да напише Вълшебната планина, или по-добре казано, своята частна версия на монументалното произведение, защото юношата Хоакин, макар също читател на Верн⁶ или Салгари⁷, е бил вече достатъчно интелектуален, за да проявява склонност към младежки приключенийца. Така че се впуснал да пише това, което щяло да бъде първият му литературен опит: една история, разположена в санаториум за туберкулозни, с която стигнал до седма страница на ученическата си тетрадка. Прекъснал я в момента, когато разбрал, и тук трябва да оценим най-изключителното на неговата интелигентност, че никога няма да постигне майсторството на немския автор. Ясно било, че Вълшебната планина нямало да приеме друго писане, освен вече осветеното, и да се заеме да пише, дума по дума, страниците на маестро Ман не би хрумнало освен на маестро Борхес⁸. Юношата Хоакин не бил достигнал още мъдростта на аржентинеца, макар че щял да я достигне, както тук ще имаме случай да видим.
         Вторият му литературен опит се случва в началото на следването му по право в Университета на Сарагоса. Поставен в ситуацията да предприеме някако обучение, младият Хоакин се решил на законите, тъй като наглед било кариерата, която, според познанието и разбирането му, изисквала по-малко усилие. Той, който не бил предразположен да изпълни никаква социална норма, не от бунтовност, а от лентяйство, не можел да намери по-добро занимание, отколкото ковачницата, където се изковават всички норми. С чудесната му интелигентност не било трудно да изкара следването си, докато се посвещавал с нарастващо удовлетворение на единственото, което наистина го интeресувало, четенето.
         Но казахме, че вторият му литературен опит се случва тогава, в началото на онова следване. Хоакин навикнал да присъства на литературните вечеринки, които се провеждали в студентското общежитие Сербуна, големият център на университетската интелектуалност от онези години, и там се разгледал прочутия тогава роман на Виргил Георгиу⁹ Двадесет и петият час. Тъй като теорията на относителността вече била измислена, не е сложно да се заключи, че всичко е относително и че Двадесет и петият час, тогава считана за шедьовър на световната литература, днес не се появява в никой от каноните, които краят на века е благоприятствал. Казвам това, за да не се изненада никой, че младият Хоакин, след като си бил сложил за модел Томас Ман, „пада“, на повече години и се предполага, че с повече мъдрост, до Виргил Георгиу. Валидно е впрочем онова за относителността, макар да трябва да признаем, че това е бил объркан етап за Хоакин. Толкова объркан, че в стремежа си да прочете всичко, стигнал дотам да чете Път, от монсеньор Ескрива¹⁰, което било началото на кратък етап на абсолютна заслепеност, която ще постигне да го превърне в секретар на великия Лауреано Лопес Родо¹¹, този, който бе министър, и най-вече, главен комисар на Полюсите на Развитие, онова начало на икономическия полет на Испания на франкизма, началото на етапа на технократите. Тъй като Хоакин А., ако нещо не е бил, то е това, технократ, накрая щеше да се върне към добрия Път и щеше да остави пътеката, по която бяха вървели малкото мъдреци... или обратното.
         Така че да се върнем към студента по право и неговото пренаписване на Двадесет и петият час. Разбира се, че вторият романов опит на Хоакин А. се ситуираше в Румъния, току-що завършила втората световна война. Този път успял да напише две страници, точно онези, които успял да съчини, преди да му хрумне да ги прочете на приятеля си Леополдо Монсерат¹², студент по медицина с влечение към литературата и, разбира се, без никаква критическа снизходителност. Щом Хоакин А. произнесъл името на главния герой, Григори, бъдещият лекар Монсерат избухнал в такава атака от смях, че, според както доверява самият автор, „се уплаших за живота му“. В действителност, Хоакин повече от страх за живота му, пожелал страстно да спре дотам, защото ако нещо има нашият Хоакин, то са едни внезапни прибързани подтици, на които нищо не му се възправя, но накрая, да, „се уплаши за живота му“, и като добър приятел в края на краищата, не пожелал онова да се случи отново, с което решил да приеме за завършен втория си литературен абордаж. Днес щяхме да имаме един втори двадесет и пети час, или пък, двадедест и шести час, но Леополдо Монсерат ни лиши от него.
         Неговото обвързване с Родината е било период на приятни и благоразумни, макар прекъсвани, четения. Младши лейтенант от милициите поради университетското си положение, бил изпратен като офицер в Сан Лоренсо де Ескориал¹³, в Батальона за Антитанкова Артилерия, учудващо име, което войнишкото дарование превеждало като Батальон за Абдали с Ангина. Там Хоакин А., в продължение на седемте месеца, колкото траяла военната му служба, от септември до февруари, освен че минал през убийствен студ и станал гадже на дъщерята на подполковника, Бланка, че Хоакин винаги е бил силно влюбчив в момичета от сой, се посветил основно на четенето, което вече започвало да се определя като голямото му и единствено призвание. Макар да не трябва да забравяме за Анхелинес, с която поддържал, в същото време, писмовна връзка, най-интимното, което можело да се поддържа в онези години с една скромна девойка, каквито били почти всичките. Разбира се, че бащата на гаджето, който не гледал с добро око на любовите на дъщеря си със закоравелия читател (предчувствал проницателно господин подполковникът, че с един младши лейтенант, който развлича краткотрайния си отдих с някоя антология на традиционната английска поезия, бъдещето на неговата издънка не е осигурено както се следва), си отмъстил на младши лейтенанта читател и го изпратил на маневри в Гуадалахара¹⁴. Хоакин, човек с понякога странни реакции, си прекарал страхотно, правейки война из провинцията Алкария, „защото да си на полето беше много хубаво“, щеше да му се изплъзне в някой случай, след подготвителен период в мадридския лагер Ел Голосо.
         – И кой спечели войната?
         – Не знам.
         – Как се разбираше с войниците?
         – Много добре, обичаха ме много.
         – То е защото си добър офицер.
         – Мисля, че е точно обратното, обичаха ме, защото бях много лош.
         – При всичко това, какво прочете през твоята военна служба?
         – Спомням си специално Човешкото положение, на Малро¹⁵, което беше тогава книга, която днес други биха нарекли емблематична. И също така едно двуезично издание на Есхил.
         – Ти ще си го прочел на гръцки.
         – Разбира се.
         Като свършило служенето му на Отечеството и завършил обучението си по законите, Хоакин А. потърсил в платените обяви във вестниците някоя служба за читател, с която да си изкарва прехраната, но не намерил почти нищо. Една госпожа предложила да му отпуска малка сума, ако забавлява неподвижността й в инвалидна количка като й чете пълното събрано, на най-фина хартия, на монсеньор Ескрива де Балагер. Това било всичко, което намерил. Когато афоризмите, молитвите, проповедите и разни писма на основателя на Опус Деи били прочетени както се следва, госпожата починала по християнски и с това приключила единствената работа, която Хоакин А. можал да намери като читател. Днес, разбира се, е един от големите световни експерти в творчеството на сега блажения на Римската църква.
         Онези четения дали своя плод и Хоакин А. прекарал своята опусова шарка. Да бъде секретар на развитийния мозък на дон Лауреано Лопес Родо го убедило, при все това, че не е роден за полюс на развитие. Но онова, което решило неговото изоставяне на Пътя, било една конференция на дон Раймундо Паникер¹⁶, онзи марабу на Божието Дело, когото всички правоверни обожавали с онзи култ към личността, „по-голям отколкото този в Китай към Мао“, според думите на самия протагонист, свойствен на религиозната институция, години по-късно прелатство.
         Оказало се, че в университетското общежитие Мирафлорес, управлявано от Делото, се провеждало след хранене онова, което колежаните наричали „вечеринката“. Хоакин бил обичаен участник, и в онзи ден, специално, не искал да изпусне присъствието на дон Раймундо, автор на безкрайна серия странни теологически студии и толкова обвинявана личност, че брат му Салвадор, в мемоарите си, се нуждаел от десетки страници, за да обобщи всичките си братски хули. Става въпрос, че в определен момент на събеседването, дон Раймундо, после наричан Раймонд, потвърдил с брилянтната си неоспоримост една фраза, достойна за неговата антология: „Човекът не е рационално животно. Той е едно „ти“, създадено от Бог. Ако човекът беше рационално животно, щеше да бъде човек и една крава, която да прави силогизми“. Самият Хоакин си го спомнял. Като в Апокалипсиса, „настана една тишина като за половин час“, вълната от възхищение можела да се реже и дъвче в помещението. Изразът бил бързо записан във всички тетрадки, и спешният допир на молива върху хартията бил единствената следа от шум, който можел да се чуе. И там, в дъното, в онзи свят момент, на тишина и благоговение към гения, се чул гласът на Хоакин А., който натъртил вероломно: „Каква глупост!“. И там се изгубил Хоакин за Делото, което започвал да строи, там било неговото начало и неговият край, неговата алфа и омега, защото вече нямало да бъде никога нищо, освен несъществуващ писател и невъздържан читател. Пълната му липса на респект към апологетичния метафизик предизвикала общо освиркване и Хоакин трябвало да излезе на бегом от Мирафлорес. Не спрял, докато не се оказал в едно близко кино, мисля че било Авенида, където прожектирали „Има път надясно“, който преутвърдил убеждението му, че Бог не го е призвал за религиозния живот.
         – Бог? Какъв Бог?
         – Но има ли повече от един?
         – Кой, онзи ли?, казал, сочейки тавана с показалеца на дясната си ръка.
         – Очакваш Годо?
         – Не, баща ти...
         И това след като на една от онези вечеринки се запознал с почитаемия Анджело Ронкали¹⁷, този който после щеше да бъде „Добрият папа“ Йоан ХХІІІ. И дори получил причастието от ръцете му, факт, който Хоакин А. вписва със златни букви в хронологията си. За да му посмекчи набожния привкус, Хоакин обикновено го споменава по малко фриволна форма, онази форма, която използва, за да спихне всяко нещо, което му се струва някак възвишено: „Беше нагизден и симпатичен чичка. Но изглеждаше по-заинтерсован от добрата храна, отколкото от аскетизма.“ Този Хоакин! И разказва, че дори се раздразнил (да, кардинал Ронкали, блаженият и либерален после Йоан ХХІІІ, би ли било това мотив, за да се попречи на канонизирането му?, не бихме му го простили), когато група колежани, в старанието си да се харесат на кардинала, изпели в хор научена от тях песен, но не разбрана: “Il cacciatore nel bosco”¹⁸, която се оказала неприлична песен. Ядосването се повторило през нощта. Кардиналът заемал една от стаите за гости и тъй като било много горещо, било началото на лятото, прозорците му били отворени. Оказало се, че колежаните, когато били на военна служба, обикновено се връщали много късно в общежитието и били навикнали да хвърлят камъни по прозорците, които виждали отворени, за да помолят да им отворят вратата. И вече можете да си представите. Добрият монсеньор Ронкали бил събуден от няколко камъка, които достигнали леглото му и произвели у мирния кардинал смъртна уплаха, мислейки се жертва на нечие презрение и дори на покушение от учениците от колежа Кристо Рей Есколапиос¹⁹. Казват, че в неиздадените си спомени Йоан ХХІІІ крие ревниво посещението си в Сарагоса.
         – Беше драматичен случай – заключава Хоакин А. с непозната за него сериозност. – Така че трябва да е било потресаващо. Не знам дали неговата канонизация няма да бъде в опасност.
         В крайна сметка Хоакин А. изоставил своите христиански пътеки и се посветил на светския живот, и дори на най-скверния. Казват някои от най-добрите му приятели, знае се вече за какво служат приятелите, че бил чест гост на публични домове, но аз не го вярвам. Има много злословещи хора, защото съм чувал дори, че плащал със стихосбирки на своите услужливи приятелки, по-специално с един том, подвързан с картон, имитиращ позлатена козя кожа, на една антология с хилядата най-добри стихотворения на кастилския език, обширна подборка от които беше се появила, никой не знае поради какви обстоятелства, в бащината му библиотека в Луко. Но най-показателното за преминаването му към мирския живот било, че използвал почти цялото си време да чете всички онези неща, които били забранени, онези, които никога не би му препоръчал монсеньор Ескрива, че така става винаги с ренегатите. Били времена на екзистенциализма и Хоакин А. изгълтал Сартр, Бовоар, Камю, Жьоне, всеки прехвален французин. В действителност прочел всичко, английска, северноамериканска, руска, италианска, португалска, каталанка, немска литература... Това толкова изключително изобилие на четива предизвикало у него почти систематично отхвърляне на съвременната испанска литература. Никога не е имало за него местен писател, който да може да се мери и на йота с който и да е от неговите чуждестранни писатели. Само, волю-неволю, ги приемал, ако са преведени на чужд език, особено на каталаски и на португалски. Винаги предпочитал, когато се отнася за испанци, превода пред оригиналната версия.
         Опитал да си изкарва прехраната като сътрудничи на една новинарска агенция в Мадрид, но приключил своите дни на мадридски културен журналист, когато си измислил критиката на роман на Хемингуей²⁰, който не бил чел, Отвъд реката, сред дърветата. Била една изкусна критика, като присъща на маестрото, какъвто е, и никой не би забелязал нищо, ако не се случило фаталното съвпадение директорът на неговата агенция да бъде един от най-преданите читатели на северноамерикан-ския автор и да забележи измамата. Любопитно е, че Хоакин А. успял да сложи критиката си, разширена в измислиците му, в една престижна, строга, благоразумна и специализирана академичнеска публикация, където никой не забелязал трика. Един „отпечатък“ от тази баснословна измислица се намира подобаващо каталогизиран в Националната библиотека, и тя е цитирана като авторитетен аргумент в многобройни докторски дисертации на изтъкнати Университети от цял свят. Години по-късно дори самият Хемингуей, при едно от пътуванията си в Испания, пожелал да се запознае с прочутия познавач на неговото творчество и ротондата на Гран Отел била свидетел на тяхната среща. Дон Ернесто поздравил Хоакин А. за яснотата, проявена в неговия анализ, в който бил открил неща „за които в никакъв случай“ той самият не бил мислел. Една историческа фотография приютява момента на онази среща, където, на излизане от сарагоския хотел, се появяват заобиколили автора на Сбогом на оръжията, освен Хоакин А., критикът и пътешественик Пепе Перес Галего и кинорежисьорът Хосе Луис Борау. „Според което можах да преценя, макар бегло, беше човек с изтънчено възпитание“, спомнял си с предано възхищение Хоакин А., който е бил човек с изкусни и същностни оценки.
         Излизането му от агенцията го задължило да потърси нови хоризонти. Върнал се към кошарата, към своя град, и успял да си осигури прехраната, вече не като читател, което той би желал, а като кинокритик, и бил, в продължение на много години, най-точният оценител на вкусовете на публиката. Всеки път, когато възхвалявал някой филм, изкарвал два дена в афиша. Неговите шибвания пък превръщали в сигурен успех въпросния филм. Така че собствениците го насърчавали да разбива техните прожекции, защото коя да е минимална похвала на неговото перо превръщала филма в сигурен провал. Когато оставил критиката, бъркотията завладяла читателите на неговия вестник и предизвикала паника у киноразпространителите. Било период, квалифициран от историците като криза на кинематографската индустрия. Междувременно, опитал трето литературно усилие. В действителност началото на идеята избликнало в шестдесетте години и миналият вече век още осветлявал в ъгълче на мозъка му блазненето да я продължи. Заглавието било, разбира се, това, което винаги е имал за сигурно: Пътуване към центъра на Земята.
         – Чуй, но това звучи като Жул Верн. Добре де, на практика е заглавието на един от романите му.
         – Няма значение, защото това е заглавието, което му съответства, абсолютно точното, необходимо заглавие. Не може да му се сложи друго.
         – И не е приключенски роман, сигурно.
         – Всички романи са приключенски. Понякога приключението е интелектуално, но приключение има винаги. Това е една прекрасна история.
         – Ами, разкажи ми я. Ако ти накрая не я напишеш, може пък аз да се заема. Защото съм сигурен, че няма да я напишеш никога.
         – Това е една история, която ми разказа майка ми. Става така, че момче от нашето село изчезва и след известно време намират трупа му на железопътните релси, близо до Ла Ревиля²¹, на около три-четири километра от селото. Жандармът намерил няколко лични вещи, портфейл, дрехи, в една кошара на километър от мястото, където се появил трупът. Полицейските разследвания показали, че е бил убит. Но престъплението не било разкрито никога, и най-интересното, и което прави от тази история велик роман, или велик разказ, е че полицията могла да възстанови пътуването на момчето, от Барселона до Калатаюд²², и после до селото. Било е пътуване за бягство.
         – Е, да, изглежда много интересно.
         – Не знаеш как го разказваше майка ми. Защото историята излезе хиляди пъти от устата й. Предполагаше, че това момче е било отишло до Барселона и се замесило в някаква политическа бъркотия или с всякаква сбирщина, че ги е предал и че зарад това са го преследвали и са го убили.
         – Чуй, а защо е онова за заглавието. Не го виждам толкова крайно необходимо.
         – Боже мой! Не си ли даваш сметка? Това бедно момче, преследвано, в смъртна опасност, трябва да бяга и къде отива? В селото си, търси убежище в своето село, единственото място на света, където може да намери подкрепа и сигурност. Тоест, отива в центъра на Земята, в центъра на своята Земя, който е родното му село.
         – Луко, Луко де Хилока, селище от провинция Теруел с 300 жители. Твоето село.
         – Ясно е. Нали е една прекрасна история?
         – Толкова, че би трябвало да я напишеш.
         – Но толкова леност предизвиква писането, когато има толкова шедьоври за четене...
         – Винаги ще бъдеш непоправим лентяй.
         – Не, винаги ще бъда непоправим читател.
         – Колко голям писател си е изгубила историята.
         – За да пишат зле, си има други.

                                                                                                                                                                  (Май, 2001)

---

Бележки:

¹ Хоакин Аранда Ерера (Луко де Хилока, 1931-Сарагоса, 2006), испански писател, журналист, кино-, театрален, музикален и литературен критик, завеждал културния отдел и издателството на в-к Ералдо де Арагон. Родното му село Луко де Хилока в община Каламоча, провинция Теруел, пази келтско-иберски руини от 3 в пр. н. е. и римски мост, свързващ Сесараугуста с иберороманския Кастуло (до днешен Линарес, провинция Хаен), спирка по Пътя на Ханибал и сцена на Втората пуническа война между картагенци и римляни. -Б. пр. [горе]
² Мануел Дерки Мартос (Хавана, 1921-Арагуес де Пуерто, Уеска, 1973), арагонски прозаик, уседнал в Сарагоса, последовател на Кафка, Фокнър и Джойс, от 12-те му романа са издадени засега само два; братята Пепе (Хосе) и Кандидо Перес Галего, първият кино- и театрален критик навремето, а по-младият, роден в 1937 г., е есеист, литературен критик и университетски преподавател по теория и социология на литературата, специалист по английска и американска литература; Хосе Луис Борау Морадел (Сарагоса, 1929-Мадрид, 2012) е испански режисьор, сценарист, продуцент и актьор. В 1994 г. е избран президент на Академията за кинематографични изкуства и науки, 2007 е избран за президент на Генералното общество на авторите и издателите, а от 2008 е член ва Испанската кралска академия; фамилията Майнар – родът е от Медиана де Арагон, провинция Сарагоса, има клон от 18 в. в арагонската столица. Хосе-Карлос Майнер Баге (Сарагоса, 1944) преподава испанска литература в Университета на Сарагоса, бил е лектор в Лондон, Осло и Берген, член на редакционните съвети на списания в САЩ и Франция и на Голямата Арагонска Енциклопедия; Хосе Мария Алмарсеги Балеста (Сарагоса, 1960) е детски писател, а Алфредо Алварес Алколеа е адвокат и белетрист. - Б. пр. [горе]
³ Лерида (исп.), Лейда (кат.), испански град, столица на едноименната провинция в автономната област Каталуня. Мястото е обитавано от Бронзовата ера. В 1298 г. там е основан първият каталански и за Корона де Арагон университет, втори в Испания след този в Саламанка. Памплона (исп.), Ируня (баски), испански град, столица на правната област Навара. Смята се основана от римския генерал Помпей върху предишно басконско селище. След мюсюлманското завладяване на Иберийския полуостров през 8 век от средата на 9 в. е отвоювано Кралството Памплона, през Средновековието Кралство Навара, присъединено в началото на 16 в. към Корона де Арагон на Фернандо ел Католико. Баските националисти считат Памплона за своя историческа столица. Известна е с бикоборските Санфермини от 6 до 14 юли, прославени от Хемингуей. - Б. пр. [горе]
⁴ Габо или Габито - съкратено от Габриел. Колумбийският писател, романист, разказвач, сценарист, журналист Габриел Хосе де ла Конксордия Гарсия Маркес (Аракатака, 1927) е Нобелов лауреат за литература (1982), зачинател на магическия реализъм. - Б. пр. [горе]
⁵ Паул Томас Ман (Любек, Германска империя, 1875-Цюрих, Швейцария, 1955) е немски писател, Нобелов лауреат за литература (1929) за романа Буденброкови (1901), Вълшебната планина (1924) и късите му разкази. След избирането на Хитлер за канцлер на 30 януари 1933 г. писателят остава в Европа, където изнася лекция за Вагнер, получава чехословашко гражданство, германското му е отнето през 1936 г., и през 1938 се преселва със семейството си в САЩ, където получават американско гражданство през 1944 г. След започването на макартистките гонения се завръщат в Европа през 1952 г., но не в Германия, а в Килхберг, Швейцария. Родният му Любек учредява награда на негово име в 1975 г. - Б. пр. [горе]
⁶ Жул Верн (Нант, 1828-Амиен, 1905), познат на испаноезичните като Хулио Верне, френски романист, поет и драматург, един от създателите на жанра научна фантастика. В Пътуване към центъра на Земята (1864) въображението му не се ограничава от науката. - Б. пр. [горе]
⁷ Емилио Салгари (Верона, 1862-Турин, 1911) е италиански романист и журналист. Историческите му и приключенски романи са цензурирани в СССР, тъй като сценарият за филм по романа му Картаген в пламъци е направен от Габриеле д'Анунцио. - Б. пр. [горе]
⁸ Хорхе Франсиско Исидоро Луис Борхес Асеведо (Буенос Айрес, Аржентина, 1899-Женева, Швейцария, 1986), аржентински писател, поет, есеист, преводач, литературен критик, един от най-ерудираните литератори на ХХ в. Разказът му „Пиер Менар, автор на Дон Кихот“ е от Измислици (1944), заедно с Алефът (1949) най-известни книги на Борхес.-Б.пр. [горе]
⁹ Константин Виргил Георгиу (Валя Алба, графство Нямц, област Молдова, Румъния, 1916-Париж, Франция, 1992), румънски писател. По време на ІІ световна война работи в румънското Министерство на външните работи, в изгнание след идването на съветските войски, арестуван от американските и установил се във Франция през 1948 г. През 1963 г. е ръкоположен за свещеник в румънската православна църква в Париж. Романът 25-ият час (1949), писан по време на пленничеството, е публикуван във френски превод, а на румънски излиза чак през 2004 г. През 1967 г. Карло Понти продуцира филм на френския режисьор Анри Верньой по книгата с Антони Куин, Вирна Лизи и Серж Реджани. - Б. пр. [горе]
¹⁰ Хосемария Ескрива де Балагер (Барбастро, Уеска, 1902-Рим, 1975), испански отец, основал католическата организация Opus Dei на 2 октомври 1928 г. в Мадрид. Ръкоположен за свещеник през 1925 г., отначало служи в селска енория, после в Сарагоса, а отива да следва в Мадрид през 1927 г. През 30-те години написва своя труд Духовни размишления, известен като Camino (Път), съдържащ 999 максими, издаден досега на 34 езика в повече от 3 милиона тираж. След гражданската война защитава докторска дисертация по право, а през 1946 г. в Рим защитава докторска дисертация по богословие. Назначен е консултант на две ватикански конгрегации, почетен член на Папската академия по теология и почетен прелат на Негово Светейшество. След смъртта на монсеньор Ескрива през 1975 г. започва скоростен процес на канонизация, причислен е от папа Йоан Павел II (Карол Войти-ла) към блажените през 1992 г., а през 2002 г., към светците. През 1982 г. папата присвоява на „Божието дело“ статус на лична прелатура, отчитаща се на 5 години единствено пред него, той лично назначава пожизнено ръководещия я прелат. Тази църковна институция, реинкарнация на йезуитското движение, не публикува финансови отчети и членски списъци, официално наброява над 85 хиляди души, без да се смятат стотиците хиляди тайни членове и тези от средите на миряните, заемащи и високо положение в обществото. - Б. пр. [горе]
¹¹ Лауреано Лопес Родо (Барселона, 1920-Мадрид, 2000), испански политик, юрист, университетски преподавател и адвокат. Член нумерарий на Опус Деи, приближен на адмирал Луис Кареро Бланко, назначаван от него на високи длъжности в правителството, той е счи-тан за основен двигател на икономическата политика през 60-те години - от 1962 г. като комисар на Плана за развитие, а от 1965 г. до 1973 г. като министър ръководи подготовката и прилагането на три Плана за икономическо и социално развитие. През юни 1973 г. с назначаването на Кареро Бланко за Президент на правителството Лопес Родо оглавява министерството на външните работи до декември, когато колата на президента е взривена от ЕТА в най-зрелищния атентат в Европа навремето. „Технократът“ Лопес Родо е сред най-изтъкнатите личности от втората половина на франкизма, подкрепил модернизацията на режима и еволюцията му към парламентарна монархи при прехода към демокрация. - Б.пр. [горе]
¹² Д-р Леополдо Монсерат Вале завежда болницата в Торе дел Компте, Теруел. - Б. пр. [горе]
¹³ Сан Лоренсо де Ескориал е община в Мадридска област, на 47 км северозападно от испанската столица. Наричан още Ел Ескориал де Ариба за отграничаване от съседното село Ел Ескориал или Ел Ескориал де Абахо. В пределите му се намира Манастирът Ел Ескориал и Вале де лос Каидос (Долината на падналите). Исторически свързан с испанската Корона, е място за резиденция и погребване на монарси, привличащо света на политиката, културата и изкуството. Там е роден поетът Луис Фелипе Виванко (1907-1975). - Б. пр. [горе]
¹⁴ Гуадалахара е столица на едноименната провинция в автономна област Кастиля-Ла Манча, включваща част от платото на Ел Алкария, разположено и в кастилската провинция Куенка, както и в Мадридска област. Пейзажът е описан в знаменити литературни произведения, привлича Камило Хосе Села да напише Пътуване до Алкария. - Б. пр.[горе]
¹⁵ Андре Малро (Париж, 1901-Париж, 1976), френски романист и политик, привърженик на Шарл дьо Гол, бил е министър на информацията или на културата в няколко правителства. Самопровъзгласил се за „човек на свободите“ не се привързва към една догма. Романът му Човешкото положение (1933), получил наградата Гонкур, е с тема от Китайската гражданска война. Испанската гражданска война е тема на романа му Надеждата. Планините на Теруел, публикуван с продължение в пресата, а през 1938 г. започват опитите да бъде филмиран на терен, но с напредването на войната се налага да се завърши във френско студио. Малро е пряк участник в първата фаза на страната на Републиканското правителство с Ескадрилата Испания, която ръководи като подполковник до унищожаването й, след което събира средства за Републиката и я пропагандира в чужбина. - Б. пр. [горе]
¹⁶ Раймундо Паникер Алемани (Барселона, 1918-Тавертет, Каталуня, 2010) или Раймон Паникар, е испански философ, теолог и писател, син на каталанка и индиец, брат на философа и писател Салвадор Паникер. Член нумерарий на Опус Деи до 1960-те, ръкоположен за свещеник през 1946 г в Рим. От 1966 г. до 1978 г. е университетски преподавател в Харвард и Калифорния по история на индийската култура и философия на религиите. - Б. пр. [горе]
¹⁷ Анджело Джузепе Ронкали (Сото ил Монте, Италия, 1881-Ватикан, 1963), „Добрият папа“ Йоан ХХІІІ на Римокатолическата църква от 9.10.1958 до смъртта му на 3.6.1963. От 1925 до 1935 г. е нунций на Ватикана в България. Частица от мощите му са дарени на католическия храм Свети Йосиф в София при посещението на папа Йоан Павел II у нас.-Б. пр. [горе]
¹⁸ Ловецът в гората (ит.) - популярна италианска песничка, широко изпълнявана и концертно, за ловеца, който среща в гората красива девойка и се влюбва в нея. - Б. пр. [горе]
¹⁹ Кристо Рей (исп.), Христос цар, е едно от имената, давани на Иисус в свещените писания. Използвано често за църкви, училища, семинарии, болници. Тук дава име на училище за бедни деца в Сарагоса, основано от монашеския католически орден на пиаристите.-Б.пр. [горе]
²⁰ Ърнест Хемингуей (Оук Парк, Илинойс, 1899-Кечъм, Айдахо, 1961), американски романист, разказвач, журналист, есеист, Нобелов лауреат за литература (1954), отличен с Пулицър (1953) за новелата Старецът и морето. Романът Отвъд реката, сред дърветата е публикуван през 1950 г. Един от най-влиятелните прозаици на САЩ и на ХХ век. Б. пр.[горе]
²¹ В началото на 20 век се заражда проектът за железница Сантандер-Медитеранео, която да свързва пристанищата на Сантандер в Бискайския залив и Валенсия на Средиземно море, който и днес остава недовършен. Ревиля дел Кампо е селище и община в провинция Бургос, Кастиля Ла Виеха, автономна област Кастиля и Леон, спирка по този път. - Б. пр. [горе]
²² Калатаюд е град в провинция Сарагоса на брега на р. Халон, в туристическата мрежа на високоскоростните влакове по линията Мадрид-Барселона; спирка от затворената през 1985 г. железница Сантандер-Медитеранео, която очаква ново отваряне частично. - Б. пр. [горе]

Хуан Домингес Ласиера, „Пътешествие до центъра на Земята или непоправимият читател“. Теруел: Списание Турия, брой 100, 2011.