Джакомо Леопарди

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература

 

ПОСЛЕДНАТА ПЕСЕН НА САФО

 

Джакомо Леопарди

 

Превод: Драгомир Петров

 

 

Спокойна нощ и неуверен лъч
на месеца захождащ; ти, вестител
на утрото, възлязъл там навръх
скалата сред смълчаната гора!
Видения, любими на очите ми,
преди да бях познала на съдбата
повелята и фуриите на страстта!
Не се усмихват вече гостолюбно
тез образи на мойто отчаяние.
И непозната в миналото радост
днес буди в мене тръпната уплаха
на долините, гдето прашната стихия
на ветровете волно се извива;
и колесницата на Зевс, която
през трясък облаците тъмни
със мълнии раздира. Днес ме радва
да плувам във забрава над скалите
и над бездънните долини; на стадата
уплашени да гледам пръснатото бягство
или да чувам грохота страхотен
в реката придошла, на бягащия бряг
и на вълната-победителка гнева.

 

А хубава е твоята наметка,
небе, и хубава си ти, земя,
в роса окъпана. Но не за клетата
Сафо определена беше тази
безкрайна красота от боговете
и от безбожната съдба. Презрян,
нечакан гост пред твоите царства
великолепни и отвергната
любовница пред твойте чародейни
превъплъщения, всуе оставих
аз своите зеници и сърце
в молитвено смирение. На мен
не се усмихват слънчеви предели,
ни утринни зари ме поздравяват
зад портите небесни. Не на мен
отправят поздрав шарените птици
със песента си, не на мен
нашепват буквите слова; а там, където
под сянката на сведени върби
разстилат бреговете чиста гръд,
край моите нозе изтича бързо
потокът и с презрение изтръгнал
треви изплъзващи се, той притиска,
побягнал, своите крайбрежия уханни.

 

Какъв закон пристъпих и какъв
позорен грях беляза ме преди рождение,
че тъй жестоки бяха боговете?
В какво сгреших като дете, когато
не знаех цялата безбожност на живота,
та после стъпкания цвят на младостта ми
ограбена от своето вретено
неумолимата орисница
да намотава като черна нишка?
Слова тъй лековерни твойте устни
мълвят, Сафо! Съвет незнаен
световните събития отсъжда.
Непознаваемо е всичко вън
от мъката. Родени сме за плач -
захвърлено човешко племе. Само
надземните във скута си държат
разсъдъка. О, въжделения лъжовни
на младостта! Защото царство вечно
сред хората Зевс даде само ономува,
комуто вече бе дарил привидност,
единствено измамлива привидност.
С дела достойни или с песен
умела и свирня на лютня никой
не е могъл да замени онази
обвивка некрасива, със която
го е дарила сляпата съдба.

 

Смъртта ни чака. Недостойната черупка
невъзвратимо ще изчезне във земята.
Ще стигне голата душа Плутона
и грешката жестока на слепеца -
разпоредител на съдби, ще се поправи.
А ти, комуто дълго и напразно
дарих любов и дълга вярност, и желание,
живей щастлив, ако щастлив живял е
върху земята някой. Мене
не ороси онази течност скрита,
която Зевс-скъперникът държи
заключена във делвата. Умряха
лъжите и сънищата детски. Всеки
по-ведър ден на младите години литва
пред другите. На мястото му идат
разрухата и немощната старост,
и сянката студена на смъртта.
Подир мечтаните листа от лавър,
след толкова възлюбени измами,
пред мен е само Стикс. Певеца морен
очакват там богинята подземна,
нощта и бреговете мълчаливи.

 

 

 

Електронна публикация на 25. септември 2004 г.
Публикация в сб. "Блуждаещи звезди. Избрани стихотворения", изд. Народна култура, С., 1965

г1998-2004 г. Литературен клуб. Всички права запазени!