Примо Леви

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

 

ЖИВАК*

 

Примо Леви

 

Превод от италиански: Нева Мичева

 

 

          С моята съпруга Маги, аз, долуподписаният ефрейтор Eйбрахамс, живея на този остров от четиринайсет години. Бях пратен тук на гарнизонна служба, защото на един близък остров (на най-близкия всъщност – намира се на не по-малко от 1200 мили североизточно и се нарича Света Елена) бяха заточили някакъв важен и опасен човек и се бояха, че неговите сподвижници ще му помогнат да избяга и да се приюти именно тук. Аз така и не повярвах в тази история. Моят остров се казва Пустош и рядко името на някое място му е прилягало тъй добре – умът ми не побира какво би търсил точно на него важен човек като онзи.
         Според мълвата той бе ренегат, прелюбодеец, папист, подстрекател и фанфарон. Докато беше още жив, при нас пребиваваха дванайсет войници, весели младежи от Уелс и Съри, които, бидейки добри земеделци, ни даваха по едно рамо в работата. После подстрекателят умря и пристигна една канонерка, за да върне всички ни в родината. Ние с Маги обаче си спомнихме за старите дългове и предпочетохме да останем да си гледаме свинете. Очертанията на нашия остров могат да се видят на следващата страница.
         Това е най-усамотеното кътче на света, откривано неведнъж: от португалците, от холандците, а преди тях – и от някакви диваци, които са издялали знаци и идоли в скалите на планината Сноудън. Ала никой не се е задържал задълго, защото тук вали половината година

 

 

Картинка

 

 

         и почвата я бива само за сорго и за картофи. От друга страна, който не придиря, няма да умре от глад, защото северният бряг пет месеца в годината гъмжи от тюлени, а двете островчета от южната страна са отрупани с гнезда на чайки: достатъчно е да се пуснеш с лодка и можеш да се снабдиш с колкото си щеш яйца. Да, миришат на риба, но са питателни и засищат. Пък и всичко тук мирише на риба, дори картофите и свинете, които се хранят с тях.
         По източните склонове на Сноудън растат каменни дъбове и други дървета, чиито имена не са ми известни: есенно време се окичват със светлосини, месести цветове с миризмата на немита плът, а зиме – с твърди кисели плодчета, негодни за ядене. Странни дървета: смучат вода дълбоко от земята и я връщат обратно под формата на ръмеж от върха на короните си, така че дори в сухи дни пръстта под тази гора е влажна. Водата, която се стича от клоните, става за пиене и даже помага срещу възпаления, нищо че има привкус на мъх: ние я събираме със специална система от улуци и легени. Тази гора, впрочем единствената на острова, нарекохме Плачещата.
         В Абърдеър живеем ние. То не е същински град, а четири дървени бараки, две от които – разбити, но един от уелсците настоя да го назовем така, понеже родният му град се казвал Абърдеър. Дъкбил е крайният север на острова: войникът Кокрейн в пристъп на носталгия често ходеше там и прекарваше от сутрин до вечер сред солената мъгла и вятъра, защото му се струваше, че така е по-близо до Англия. Построи ни и фар, който никой никога не си направи труда да запали. Името си Дъкбил дължи на това, че видян от изток, силуетът му е точно като патешка човка (duck bill).
         Островът на тюлените е плосък и песъчлив: тюлените го завземат през зимата, за да раждат. Пещерата Холиуел, тоест Аязмо, бе наименувана така от моята съпруга, която не знам какво толкова й хареса. В определени периоди, когато още бяхме сами, тя ходеше там почти всяка вечер с една факла, а то е на кажи-речи две мили от Абърдеър. Седеше в пещерата и предеше или плетеше в очакване на незнайно какво. Питал съм я не веднъж и дваж, а тя отговаряше неясно – че чувала гласове и виждала сенки; че там долу, където не стига дори грохотът на морето, се чувствала по-малко самотна и по-защитена. Боях се, че Маги всъщност е склонна към идолопоклонничество. Във въпросната пещера имаше скали, които наподобяваха човешки и животински фигури, а една от тях, точно в дъното, приличаше на рогат череп. Каменните форми със сигурност не бяха дело на човешка ръка... но на чия тогава? Аз лично предпочитах да не припарвам там – освен всичко, в пещерата понякога се чуваше и глухо гъргорене, сякаш куркат червата на земята, а подът под краката беше топъл и през пукнатините в дъното долитаха повеи със серен мирис. Мен ако питате, на пещерата й подхождаше съвсем друго име, но Маги твърдеше, че гласът, който чувала там, някой ден щял да изрече съдбата, която ни чака: нашата, на острова и на цялото човечество.

 

         С Маги живяхме сами доста години, само по Великден минаваше китоловният кораб на Бъртън да ни донесе провизии и вести от света и да вземе малкото пушена сланина, която произвеждахме. После обаче всичко се преобърна. Преди три години Бъртън стовари на нашия бряг двама холандци: Вилем беше още почти дете, срамежливо, русокосо и розовобузо, но над очите имаше сребриста язва, която приличаше на проказа, та нито един кораб не го искаше на борда си. Хендрик бе по-възрастен, слаб, с прошарени коси и сбръчкано чело: разказа някаква мътна история за сбиване, в което уж строшил главата на своя квартирмайстор, поради което в Холандия го чакало бесило. Само дето не говореше като моряк, а ръцете му бяха на аристократ, не на побойник.
         Минаха няколко месеца и една сутрин над Островите на яйцата зърнахме да се вдига пушек. Взех лодката и отидох да видя какво става. Заварих двама италиански корабокрушенци, Гаетано от Амалфи и Андреа от Ноли. Корабът им се нанизал на рифовете, които наричахме Бранàта, а те се спасили с плуване; нямаха представа, че големият остров е обитаван, и си бяха стъкнали огън от съчки и гуано, за да се сгреят. Казах им, че до няколко месеца Бъртън ще мине отново и може да ги вземе за Европа, но те панически отказаха: след всичко, на което се нагледали в нощта на крушението, никога повече нямало да стъпят на кораб. Доста се озорих, докато ги убедя да се качат в лодката ми, за да ги прекарам през тристата ярда море, които ни деляха от Пустош. От тях ако зависеше, щяха да си останат на онази жалка скала и да се хранят с яйца от чайки до сетния си дъх.
         На Пустош място – колкото щеш. Настаних четиримата в една от изоставените от уелсците бараки и пак им беше широко, защото притежанията им бяха повече от скромни. Само Хендрик имаше дървен пътнически сандък, заключен с катинар. Оказа се, че раната на Вилем изобщо не е от проказа – Маги я излекува за няколко седмици с компреси от една билка, чиито полезни свойства й бяха добре известни: сочна трева, която расте край гората и става за ядене, нищо че предизвиква странни сънища – не е точно кресон, но ние така си й викаме. Всъщност лечението не беше само с компреси: Маги се затваряше с Вилем в стаята и му пееше люлчини песни с паузи, които ми се струваха твърде дълги. Много се зарадвах и се успокоих, когато момчето оздравя, само дето веднага след това започна друга неприятна история, този път с Хендрик. Двамата с Маги излизаха на дълги разходки заедно и от време на време ги чувах да си говорят за седем ключа, за Триждивеликия Хермес, за единението на противоположностите и други объркани работи. Хендрик си построи здрава колиба без прозорци, внесе вътре сандъка си и започна да се затваря там с дни, понякога с Маги: виждаше се само димът от комина. Ходеха и в пещерата, откъдето се връщаха с цветни камъни, които Хендрик наричаше цинобри.
         Двамата италианци ми причиняваха по-малко главоболия. И те зяпаха Маги с блеснали очи, но не знаеха английски и не можеха да разговарят с нея. Пък и ревнуваха един от друг и по цял ден се шпионираха взаимно. Андреа беше силно набожен и скоро напълни острова с дървени и пръстени светци: подари една глинена Богородица и на Маги, която се почуди какво да я прави и я тури в ъгъла на кухнята. Накратко, всеки веднага би разбрал, че тези четирима мъже имат нужда от четири жени, така че един ден ги събрах и без предисловия им заявих, че ако някой от тях пипне Маги, ще гори в ада, но не просто защото не е бивало да възжелава жената на ближния си, а и защото аз лично ще го пратя там, ако ще да платя за това със собственото си отиване по дяволите. Когато Бъртън дойде отново, с трюм, натъпкан с китова мас, всички единодушно и най-тържествено му заръчахме да ни достави четирите необходими жени, ала той ни се изсмя в лицето – ама какво си въобразяваме? Че ей така ще се намерят жени, склонни да се заселят сред тюлените на този забравен от Бога остров, само и само да се омъжат за четирима непрокопсаници? Може и да стане, ако си платим, но с какво? Не и с нашите наполовина свински, наполовина тюленски наденици, които вонят на риба по-силно и от китоловния му кораб. Тръгна си и веднага вдигна платната.
         Същата вечер, малко преди смрачаване, се чу мощен гръм и островът сякаш се разтърси из основи. Небето притъмня за минути и похлупилият го черен облак се озари изотдолу като от пожарище. От върха на Сноудън първо изскочиха бързи червени проблясъци, които потънаха в небето, сетне избликна един широк и бавен талаз горяща лава: не се спускаше към нас, а отляво, на юг, протече по скалните тераси с шиптене и пукот. След час стигна до морето, където взе да гасне с рев и стълб от пара. На никого от нас не беше хрумвало, че Сноудън може да е вулкан – и все пак формата на върха му с кръглата вдлъбнатина, дълбока поне двеста фута, трябваше да ни наведе на тази мисъл.
         Зрелището продължи през цялата нощ, като от време на време затихваше, а после се развилняваше в нова поредица от експлозии. Изглеждаше сякаш никога вече няма да спре, но ето че на заранта духна топъл източен вятър, небето се проясни, грохотът постепенно заглъхна, докато не се превърна в тътен и накрая – в тишина. От ослепително жълто покривалото от лава стана червеникаво като жарава и докато се развидели, вече беше угаснало.
         Голямата ми грижа бяха свинете. Казах на Маги да върви да спи, а на останалите четирима – да дойдат с мен. Исках да видя какво се е случило на острова.
         Свинете се оказаха невредими и се втурнаха към нас като към родни братя (не мога да търпя да се говори зле за свинете – те са животни, надарени със съзнание, и ми е жал, когато се налага да ги коля). По северозападния склон се бяха отворили множество разломи, два от които толкова дълбоки, че не им се виждаше дъното. Югозападната част на Плачещата гора бе погребана, а ивицата покрая, широка близо двеста фута, беше изсъхнала и изгоряла; земята там сигурно беше по-жежка и от небето, защото огънят бе изпепелил стволовете до самите корени, на чието място сега имаше празни тунелчета. Цялото покривало от лава бе осеяно с разпукнати мехури, чиито краища режеха като счупено съкло, и наподобяваше грамадно ренде за сирене – започваше от южния ръб на кратера, който се беше свлякъл, докато северният, най-високата точка на планината, сега изглеждаше по-окръглен и доста по-висок отпреди.
         Когато надникнахме в Холиуел, се вцепенихме от изненада. Това бе друга пещера, съвсем различна, като колодата карти, щом я разбъркаш – тясна, където преди е била широка, висока, където преди е била ниска. На едно място таванът й беше пропаднал и вместо да сочат надолу, сталактитите стърчаха встрани, като щъркелови клюнове. В дъното, където по-рано се намираше Дяволският череп, сега имаше огромна ниша, подобна на църковен свод, тъй пълна с дим и скриптене, че Андреа и Гаетано се разбързаха да си ходят. Заръчах им да викнат Маги, да дойде и тя да види своята пещера, и както се досещах, тя пристигна задъхана от тичане и вълнение, а онези двамата останаха отвън, навярно за да се оплакват на своите светии и да каканижат молитви. Маги се разтича из пещерата като ловджийско куче, сякаш отвсякъде я зовяха гласовете, които твърдеше, че чува, и по едно време нададе такъв вик, че на всички ни се изправиха косите. В тавана на нишата имаше пукнатина и от нея се отцеждаха капки, но не водни: лъскави и тежки те тупваха на скалния под и избухваха в хиляди пръски, които се търкулваха надалеч. Малко по-надолу се беше образувала локва и като я видяхме, си дадохме сметка, че това е живак: Хендрик го пипна, а после и аз – материята беше студена и жива и се движеше на трескави, ядни вълнички.
         Хендрик се преобрази. Разменяше с Маги мълниеносни погледи, които не разбирах, а на нас говореше някакви неясни и оплетени неща, в които тя обаче май намираше смисъл: че бил настанал часът да се захване Великото дело; че не само небето, но и земята имала своята роса; че пещерата преливала от spiritus mundi1; после се обърна най-открито към Маги и й каза: “Ела тук довечера да направим животното с две гърбини.” Свали от врата си верижка с бронзово кръстче и ни го показа – на него беше разпната змия, – сетне го хвърли в локвата живак и кръстът не потъна.
         Вгледаше ли се човек, живакът сълзеше през всички процепи на новата пещера, както бирата в нови бъчви. Заслушаше ли се, чуваше звучния шепот на хилядите метални капки, които се ронеха от свода и се разбиваха на земята, и ромола на ручейчетата, които се стичаха със звън, като разтопено сребро, и потъваха в процепите на пода.
         Честно казано, Хендрик никак не ми беше симпатичен: от четиримата той най-малко ми харесваше, а в оня момент извикваше у мен и страх, и гняв, и погнуса. В очите му грееше някаква лоша, неспокойна светлина като тази на живака – сякаш той самият бе станал живак и в жилите му течеше живак, и преливаше през очите. Стрелкаше се из пещерата като невестулка и мъкнеше Маги за китката ту насам, ту натам; потапяше ръце в локвите, пръскаше живака по тялото си и го изливаше на главата си, както би сторил жадният с водата: малко оставаше и да го напие. Маги го следваше като омагьосана. Издържах малко, сетне отворих ножа си, сграбчих Хендрик за гърдите и го блъснах о скалната стена: много по-силен съм от него и той омекна като платната, когато вятърът утихне. Поисках да ми каже кой е, какво иска от нас и от острова, както и каква е тая работа с двугърбото животно.
         Приличаше на току-що събуден от сън и не се наложи да го подканям два пъти. Веднага си призна, че историята за убития квартирмайстор била лъжа, но не и това, че в Холандия го чакало бесило: бил предложил на тамошното народно събрание да преобразува в злато пясъка на дюните и получил сто хиляди гулдена за разходи. От тях изхарчил една скромна част за изпитания, а остатъка – за гуляи. Сетне бил призован да изпълни пред нарочно жури онова, което наричаше experimentum crucis2 , ала от хилядата фунта пясък не успял да изкара нищо повече от две люспици злато. Скочил през прозореца, скрил се в дома на своята любовница, след което тихомълком се качил на борда на първия заминаващ към нос Добра надежда кораб: в своя сандък носел всичките си принадлежности на алхимик. Що се отнасяло до животното с две гърбини – то не било нещо, което можело да се обясни накратко. Живакът бил насъщен за алхимичното дело, понеже е пленен летлив дух, женско начало, и в комбинация със сярата, която е огнена мъжка земя, позволявал да се получи философското яйце, а то именно било животното с две гърбини, защото в него се събирали и сливали мъжкото и женското. Хубава реч, а? Чисто честно говорене, достойно за алхимик, от което не повярвах на ни една дума. Те двамата бяха животното с две гърбини, Хендрик и Маги: той сивкав и космат, тя бяла и гладка, в пещерата или кой знае къде още, може би в собственото ни легло, докато аз храня свинете; канеха се да го направят, опѝти от живак, ако не го и бяха направили вече.
         Може би и моята кръв беше просмукана с живак, защото в този момент пред очите ми наистина причерня. След двайсет години брак Маги не ме вълнуваше кой знае колко, но изневиделица пламнах от страст по нея и бях готов да направя големи поразии. И все пак се овладях, нещо повече – още държах Хендрик здраво притиснат до стената, когато ми хрумна нещо и го попитах колко струва живакът. Той, с неговата професия, трябваше да знае.
         - Дванайсет британски лири за фунт – отвърна задавено.
         - Закълни се!
         - Заклевам се! – рече той, вдигна двата си палеца и плювна на земята между тях: такава може би им беше клетвата на преобразителите на метали. Ножът ми бе толкова близо до гърлото му, че нямаше как да не казва истината. Пуснах го и Хендрик, още изплашен, обясни, че суров живак като нашия не струвал много, но можело да се пречисти чрез дестилация, подобна на тази на уискито, в чугунена или глинена реторта, която накрая се чупела и в утайката се намирало олово, често сребро, а понякога и злато; че това била тяхна тайна, но щял да я сподели с мен, ако обещая да му пощадя живота.
         Хич нищо не му обещах, казах му само, че с живака смятам да платя четирите съпруги и че направата на глинени реторти и съдове надали е по-трудна от превръщането в злато на холандските пясъци, та да се залавя за работа, защото наближава Великден и идването на Бъртън – за Великден искам да са готови четиресет гърнета от по пинта с пречистен живак, еднаквички и хубаво похлупени, гладки и тумбести, защото и окото иска своето. Да накара другите трима да му помогнат, а и аз съм готов да дам едно рамо. За опичането на ретортите и гърнетата да не се безпокои – ей я де е пещта, в която Андреа пече своите светци.
         Веднага се научих да дестилирам и за десет дни гърнетата станаха готови: бяха с вместимост една пинта, но напълнени с живак, тежаха седемнайсет фунта, че и отгоре, дотам, че бе трудно да ги вдигнеш с протегната ръка, а при разклащане усещането беше, че вътре се блъска жив звяр. Самото добиване на суровия живак нищо не ни костваше: в пещерата газехме в него, той капеше по главата и раменете ни, а като се приберяхме вкъщи, го намирахме в джобовете си, в ботушите, дори в леглото. Леко ни удряше в главата всичките, дотам, че размяната му за жени почна да ни изглежда естествена. Живакът наистина е чудно вещество – студено и убягващо, вечно немирно, но спре ли за миг, можеш да се огледаш в него по-добре, отколкото в огледало. Завъртиш ли го в паница, продължава да се върти самичко почти половин час. И не само кощунственото разпятие на Хендрик изскача на повърхността му, но и камъните, дори оловото. Златото не – Маги опита с венчалната си халка, но тя веднага потъна, а когато я измъкнахме, бе станала калаена. Казано иначе: този материал никак не ми се нрави, затова бързах да сключа сделката и да се отърва от него.
         По Великден Бъртън пристигна, прибра четиресетте добре запечатани с восък и глина гърнета и си замина, без нищо да обещава. Една вечер към края на есента видяхме платното му да изниква в дъжда, да се уголемява и отново да изчезва в мътния въздух и тъмнината. Решихме, че изчаква да се съмне, за да влезе в малкото пристанище, както прави обикновено, но на сутринта нямаше и помен от Бъртън и кораба му. Като изключим четирите жени – с две деца в добавка, – които стърчаха на плажа прогизнали и вкочанени, плътно притиснати едни в други от студ и свян. Една от тях мълчаливо ми подаде писмо от капитана. То съдържаше няколко реда – за да намери четири жени за четирима непознати на самотен остров, му се наложило да се раздели с всичкия живак и за посредничеството не му останало нищо, та щял да очаква комисионната си в размер 10%, в живак или сланина, при своето следващо посещение. Вярно, жените не били първо качество, но нямало нищо по-добро – предпочитал да ги свали набързо на брега и да се върне към своите китове, за да не става свидетел на некрасиви препирни, пък и защото не бил ни сводник, ни сватовник, а и свещеник не бил, че да ни венчава. Препоръчваше обаче сами да си направим някаква церемония – за благото на нашите души, чието здраве така или иначе смятал за вече разклатено.
         Извиках навън четиримата и тъкмо да им предложа да теглят чоп, видях, че няма нужда. Една пухкава мулатка на средна възраст с белег на челото хвърли протяжен поглед към Вилем, който на свой ред я зяпна любопитно: жената можеше да му е майка. Рекох му: “Харесваш ли я? Вземай!”, и той я взе, а аз ги бракосъчетах криво-ляво – попитах я иска ли го, попитах и него иска ли я, и понеже онова за “в богатство и бедност, в здраве и болест” не го помнех с точност, си го доизмислих в крачка и завърших с “докато смъртта ви връхлети”, което ми се стори доста благозвучно. Тъкмо приключвах с тези двамата, когато забелязах, че Гаетано си е избрал едно кривогледо девойче, а може и то да си го беше избрало, и двамата се отдалечават тичешком под дъжда, хванати за ръце – бях принуден да хукна след тях и да ги оженя отдалеч, все така бежешката. От двете останали Андреа взе негърката: трийсетинагодишна, грациозна, даже елегантна, с шапка с пера и подгизнала от дъжда щраусова боа, но с твърде съмнителен вид – венчах и тях, макар и задъхан от препускането преди малко.
         Оставаха Хендрик и едно дребно слабо момиче – майката на двете деца. Тя беше сивоока и се държеше, сякаш сцената няма отношение към нея, но й е забавна, и вместо в Хендрик се взираше в мен. Хендрик пък гледаше Маги, която току-що бе излязла от бараката, още не си беше свалила ролките и също го гледаше. Тогава си помислих, че двете хлапета могат да ми помагат в отглеждането на свинете и че Маги със сигурност няма да ми роди деца; че Хендрик и Маги са си лика-прилика с техните двугърби животни и дeстилации; че сивоокото момиче никак не ми е неприятно, нищо че е много по-младо от мен – напротив, то будеше у мен някакво весело, леко усещане, нещо като гъдел, и ме караше да си фантазирам как го хващам в полет като пеперуда. Затова се осведомих как се казва, а после на висок глас, в присъствието на свидетелите, запитах сам себе си: „Искаш ли ти, ефрейтор Дейниъл Кей Ейбрахамс, да вземеш Ребека Джонсън за своя законна съпруга?“, отговорих си с „Да!“ и понеже момичето също беше съгласно, се оженихме.

 

 

 

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 Духът, есенцията на света (лат.). Б. пр. [горе]
2 Решаващ опит (букв. “кръстен опит”, лат.) – експериментът, от чийто изход зависи доказването на дадена хипотеза. Б. пр. [горе]

 

 

 

Корица на книгата

* Разказът е включен в книгата на Примо Леви „Периодичната система“, която предстои да излезе в края на месец февруари 2016 г. с марката на Издателство „Жанет-45“!

 

 

 

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Жанет-45“ за предоставената възможност да публикува разказ от книгата!

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 11. февруари 2016 г.

© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]