Луис Росалес

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художествена литература | страницата на автора

 

Из „Осветената къща“

 

Луис Росалес

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

Сега, когато сме заедно,
сега, когато се върна невинността,
и вътрешната уредба на тези стени,
сега, когато всичко е в ръката,
искам да ви кажа нещо, искам да ви кажа нещо:
                                                                                           Болката е дълго пътуване,
дълго пътуване е, което ни приближава винаги,
което ни води към страната, където всички хора са еднакви,
също като словото на Бог, случването му няма рождение, а разбулване,
също като словото на Бог, ни прави от дървесина, за да изгорим,
също като словото на Бог, реже краката на богатия, за да ни изравни в своето присъствие;
и аз искам да ви кажа, че болката е дарба,
защото никой не се връща от болката и продължава да е същият човек.
Всичко стига до живота по броените му крачки,
пролетта и лятото, неведението и дъждът,
защото няма нищо даром,
няма радост, колкото и малка да е,
която да не трябва да се постига,
както упоритата мравка носи товара си нагоре по стъблото;
няма радост, колкото и важна да ни се струва,
която да не свърши, превръщайки се в пепел или в язва,
но болката е като дар,
никой не може да я избегне,
надеждата, любовта, парите,
всичките земни блага
винаги се сдържат от нея и са като птици, които летят над морето,
и са като птици,
колкото повече летят, никога не се откъсват от своята цел.

 

Сега, когато сме заеднои чувствам как слюнката ми забива карфици в устата,
сега, когато сме заедно,
искам да ви кажа нещо,
искам да ви кажа, че болката е дълго пътуване,
дълго пътуване, което ни приближава винаги, вървиш накъдето вървиш,
дълго пътуване е, с гари за връщане,
гари, които няма да посетиш никога повече,
където срещаме хора, импровизирани и случайни, които не са страдали все още.
Хората, които не познават болката, са като църкви без благослов
и аз бих искал да ти припомня, татко мой, че преди години бях в Италия,
бих искал да ти кажа, че Помпей е точен, непроменим, калциниран град,
един град, който е в руини, също както една жена е гола;
когато го посетих, оставаше живо в него само
най-ефимерното и преходното:коловозите, оставени от двуколките по плочите на настилката,
така се случва в живота;
и сега трябва да ти кажа,
че Помпей е изгорен от Везувий, както има хора, изгорени от насладата,
но болката е гравитационният закон на душата,
стига до нас, озарявайки ни,сричайки костите ни,
и ни дава неудоволствието, че е силата, с която човек поражда себе си,
и оставя в нашата плът увереността да живеем,
както са останали коловозите върху улиците на Помпей.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 14. май 2010 г.
Публикация в кн. „Поезия“, Луис Росалес, пр. Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]