Луис Росалес

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художествена литература | страницата на автора

 

ПРЕХОДНИЯТ СНЯГ

 

Луис Росалес

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

Три часа следобед е. Трепти моравото и всеобхватно лято в тази стая, където нещата се потапят, дематериализират, сливайки се едно с друго. Зад прозорците топлината прави по-прозрачна полусянката. В горния етаж се усещат някакви провлачени, тихи, дремливи крачки, които накрая се успокояват, или по-добре казано, прахосват. Вече не се чуват. Отново затрептява самотата. Сухият и натегнат въздух има същото земно притегляне като дъската на масата, на която се облягам, за да пиша. Три следобед е. През лятото всички хора са еднакви, всички устни се превръщат в листа, и аз съм, както винаги, седнал пред работната си маса, опитвайки се, ненужно, да пиша. Не го постигам. Не мога да го постигна. Никой не знае да пише. Никой не може да пише. Не може да се подреди тази стена на думата. И сега отново започвам да чувствам стъпките. Съсредоточават вниманието ми и като се концентрирам, усещам леко облекчение. Тялото ми става единодушно тежко, като падащо към съня. Въпреки това не искам да спя, не мога да спя. Трябва да си изкарвам прехраната. Трябва да победя тази леност, тази жега, тази умора. И сега, изведнъж, разбрах, че топлината не ни уморява, знаете ли?, по-скоро ни усилва жизнеността.Този внезапен жизнен прираст, който ни изчерпва, е опасността на лятото. Потното и насъщно тяло става явно по толкова насилствен начин, сякаш става цялото на крака, за да мине на другия си бряг. Ако можеш да се съсредоточиш само за миг, навярно би овладял това нарастване, което те слепи. Не можеш да го направиш. Чувстваш движението на кръвта, горчивия и развален мирис на твоите корени, прехода на собствената ти материя към костите. Трябва да се защитаваш. Може би през есента ще паднат листата, но сега те „изпълва“ собствената ти плът, тласка те самата твоя плът, докато дойде една точка, в която се чувстваш като „обзет“ от твоето тяло. Трябва да се защитаваш от растенето. Жизненият тласък замъглява погледа, както се слепи път в селвата, и чувстваш как паметта клюмва в пустотата като развалена люлка, която е останала отгоре, спокойна, но падаща, в тържището на панаира. Това е лятото на плътта. Всичко е ненужно, всичко е младо, и въпреки всичко трябва да се защитаваш, защото нещо нараства в тебе като тумор и вече няма нищо, което да може да ме спаси, и вече ме връхлита, вече ме тласка, и вече ме „изпълва“ бикът на плътта до болка, когато чувствам твоите стъпки, които ме откъсват от лятото и чувам твоя глас: – Луис, ето ти кафето. Вдигам глава, за да те погледна. Внезапно е започнало да вали. – Да, благодаря, майко.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 14. май 2010 г.
Публикация в кн. „Поезия“, Луис Росалес, пр. Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]