Луис Росалес

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художествена литература | страницата на автора

 

ВОЙНАТА ПРОДЪЛЖАВА ДА НИ ГОВОРИ
В СЕГАШНО ПОДЧИНИТЕЛНО НАКЛОНЕНИЕ

 

Луис Росалес

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

Когато бяхме малки, се пееше, докато играем, в хоровод:

    Мамбу отиде на война,
    каква мъка, каква тъга.

 

Сега тази мъка е свършила,
вече не е нужно да се ходи на война, защото войната ни преследва,
докато остави
изложен на слънце
някой мъртвец, разпределен между две уста, които си го оспорват от много години.
Тероризмът е демонстрирал, че има нещо обезпокояващо в предявяващата искания справедливост,
насилието е с обратен ефект на очакванията,
но е един тъй икономичен сурогат на гражданската война,
че колкото и висока да е лихвата му, е винаги погашаема.
Трябва да се има предвид, че мир без победа е невъзможен,
мирът не предхожда победата,
и тъй като тероризмът е последица от студената война,
може само да се удържа,
и се удържа,
като форма на изцяло технифициран саботаж срещу противниковата политическа власт.

 

Вече се знае, че има войни, които свършват, без да приключат,
мисля, че най-добрият пример беше Втората световна война, която още продължава да е несвършващата война,
тъй като беше отворена като завърши, тя ни остави една последица:
скрежът на терора,
студената война,
и прогресивния застой на корените на живеенето.
От много години вече в света има една разлята война,
и навсякъде, където и да идеш, винаги ще видиш същото:
една с нищо неотличаваща се война, една случайна омраза и един затвор без стени.
Това е всичко.
                      Няма друго.
                                            Скръсти ръце на гърдите си.
Не можеш да направиш нищо,
тъй като от завършека си войната пребивава навсякъде;
ако отвориш широко очи в нощта, може би няма да ги затвориш пак,
тъй като войната ни преследва,
упражнява натиск,
хапе ни,
и ни пробожда,
издирва ни един по един,
сякаш ни чете на срички.

 

Ангелът унищожител отбелязва вратите с кръвта ти,
и в това пропорционално убийство,
в това убийство в умален мащаб, в което се състои студената война,
нашата смърт е само процент,
едно число без глас,но не є излизай насреща.
                                             Ненужно е да я търсиш.
Ще дойде, когато най-малко я очакваш, тъй като вече озарява сетното ни огледало.
Пиша тези думи, изстрадвайки ги,
и като ги произнасям, чувствам, че езикът ми изгнива в устата,само малко,
достатъчно,
защото гниенето не зараства никога.
Това не ни се случваше, когато бяхме малки и имаше тогавашни войни,
и момичетата пееха по площадите:

    Мамбу отиде на война,
    каква мъка, каква тъга,

И вече всичко се е променило, защото не отива да воюва Мамбу,
остава си спокоен вкъщи,
мъртвичък,
и в полунощ се приближава да прозореца, за да тръпне, гледайки звездите.

 

Като всички нощи агонизира земята, преди да разсъмне,
спокойствието е самоубийство,
ако останеш неподвижен някое време, ще бъдеш удобен мъртвец,
една телеграма, написана с музика,
едно наддаване на кости,
но не отивай на война.
                                            Не е необходимо да ходиш.
Тя върви с тебе,
държи ни затворени,
и в определен момент ще те окове с твоите кости,
ще направи така, че мозъкът ти да се превърне в концентрационен лагер,
където собствената ти кръв да се обърне срещу тебе и да те преследва,
и не можеш да го разбереш,и не можеш да го избегнеш:
ще бъдеш преследвач и преследван до края на дните си.
Вече го знаеш, брате,
където и да отидеш, ще бъдеш затворен, защото войната преследва лично всеки човек,
има контингент от мъртъвци под наем,
затова излиза на света със затворени очи,
с очи люлки,
и присъствието й е тъй дейно, че като я усетим да идва, ни се запалва вестникът в ръцете.

 

Не зная също по каква причина войната продължава да говори в сегашно подчинително наклонение,
обръща се към нас, искайки ни помощ,
но отново ти припомням, че тя е нашата граница,
обърква зъби, обърква омраза,
и уцелва само да оковава кости.
Вече го знаеш, брате,
предвид разнообразието на спрегателната си система и предрешванията на случая,
никой обикновено не смята, че сме винаги пред същата война,
нашите собствени доводи ни лъжат,
винаги става така:
мъртвецът също иска да бъде вдовец,
и в най-далечните места на света винаги има хора, които се борят за справедлива кауза.
Това е безспорно и невъзможно,
вече няма различни, присъщи, братски войни,
нашите войни не ги причиняват тези, които се борят, и са граждански войни на толерирана аренда,
и всички противопоставяния, които познаваме, са епизоди на студената война,
и всички, които умират, в толкова различни войни, дават своя живот в една чужда война.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 14. май 2010 г.
Публикация в кн. „Поезия“, Луис Росалес, пр. Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]