Изидор Дюкас

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художествена литература | страницата на автора

 

ИЗ „ТРЕТА ПЕСЕН“

 

Изидор Дюкас

 

Превод от френски: Стефан Гечев

 

         Нека припомня имената на онези въображаеми същества с ангелска природа, които по време на втората песен моето перо извади от един мозък, блестящ със светлината излъчвана от самите тях. Те умряха още при раждането си, подобно на искрите, чието бързо гаснене окото едва успява да следи по горящата хартия. Леман!... Лоенгрин!... Ломбанс!... Холцер!... За един миг вие се появихте, украсени с белезите на младостта пред моя очарован хоризонт; но аз ви оста-вих да потънете в хаоса като водолазни звънци. Вие никога вече няма да излезете от там. Стига ми, че съм запазил спомена за вас; трябва да отстъпите мястото си на други същества, не толкова красиви може би, които ще роди буйният прилив на една любов, решена да не задоволява никога жаждата си сред човешката раса. Жадна любов, която би се самоизяла, ако не търсеше храната си в небесните илюзии: в края на краищата тя създава пирамида от серафими, по-многобройни от едноклетъчните, които гъмжат в капка вода, и ще ги обедини в една елипса, която ще завърти около себе си. През това време, ако пътникът, спрял пред зрелището на водопад, вдигне поглед, ще види в далечината едно човешко същество носено към зимника на ада от гирлянда живи камелии! Но... мълчание! Плаващият образ на петия идеал се очертава бавно, като неясните гънки на северно сияние, върху фона моите умствени изпарения и приема все повече и повече определени контури... Марио и аз вървяхме край брега. Конете ни с изпънати вратове цепеха мембраните на пространството, като изтръгваха искри от камъните по брега. Морският вятър ни шибаше по лицето, вмъкваше се в плащовете ни и отвяваше назад косите на нашите глави на близнаци. Чайката, с крясъците и с движението на крилата, се стараеше напразно да ни предупреди за възможната близост на бурята и се провикваше: „Къде отиват тези с безмисления си галоп?“ Ние не говорехме. Потънали в бленуване, ние се оставяхме да ни носят крилата на бясното препускане; рибарят, който, ни видя като минавахме, бързи като албатроси, убеден че вижда да препускат край него двамата тайнствени братя, както ги бяха нарекли защото ги виждаха винаги заедно, побърза да се прекръсти и се скри с парализираното си куче под една дълбока скала. Жителите от крайбрежието бяха чували да се разказват странни неща за тези двама души, които се появяваха на земята идвайки от облаците по време на големи бедствия - когато ужасната война заплашва да забие харпуна си в гърдите на две враждуващи страни, или когато холерата се готви да запрати с прашката си гниенето и смъртта в цели градове. Най-старите ограбвачи на разбити кораби свиваха строго вежди и твърдяха, че двата призрака, чиито широки черни криле бяха се мяркали пред всички по време на урагана над пясъчните и чакълести крайморски хълмове, били духът на земята и духът на морето, които разхождали по време на мощни Природни катаклизми величието си във въздуха, съединени с вечно приятелство, чиято рядкост и слава пораждали учудването на много поколения. Разказваха, че като летели един до друг подобни на два кондора от Андите, те обичали да се въртят в концентрични кръгове сред атмосферните пластове, близки до слънцето; по онези места те се хранели с най-чистата есенция на светлината; но се решавали с мъка да свалят наклона на вертикалния си полет към уплашената орбита, в която се върти обезумялото човешко кълбо, населено с жестоки души, които се самоизтребват по полетата, където реват сраженията (когато не се избиват подло и тайно сред градовете с камите на омразата или амбицията) и се хранят със същества пълни с живот като тях, с тази разлика, че се намират на няколко стъпала по-долу от тях на стълбата на еволюцията. Или, когато вземали твърдото решение да подбудят хората към разкаяние чрез строфите на своите пророчества, те плували с мощни движения към небесните селения, където една планета се върти сред гъсти изпарения от скъперничество, гордост, проклятие и кискане, които се издигат като отровни пари от отвратителната й повърхност; докато тя изглеждала малка като топче и почти невидима поради голямата отдалеченост; двамата винаги намирали повод да се разкаят горчиво за милосърдието си, неразбрано и оплювано; тогава отивали да се скрият в дъното на вулканите, за да разговарят там с живия огън, който клокочи в котлите на средищните подземия, или в дълбините на морето, за да си почине там разочарованият им поглед като наблюдава най-жестоките чудовища на бездните, които им се струват примери за кротост в сравнение с човешките копелета. А когато паднела нощта с приятния си мрак, те излизали от кратерите с порфирен гребен, или от подводните течения и оставяли далеч зад себе си скалистото нощно гърне, в което се върти запеченият задник на човешките папагали, докато престанели да различават увисналия силует на отвратителната планета. Тогава, наскърбени от безплодния си опит, сами сред звездите, които съчувстват на мъката им и под погледа на Бога, те се целували със сълзи на очи - ангелът на земята и ангелът на морето...
         Марио и този, който галопираше до него знаеха за смътните и суеверни слухове, които рибарите от брега разказваха вечер шепнешком край огнището при затворени врати и прозорци, докато нощният вятър, който иска да се постопли, свири тъжно край сламената хижа и разтърсва със силата си крехките стени, оградени в основата си с късове раковини, донесени от издъхващите дипли на вълните. Ние мълчахме. Какво си казват две сърца, които се обичат? Нищо. Но очите ми казваха всичко. Аз го предупредих да се загъне по-добре с наметалото, а той забеляза, че конят ми се отдалечава много от неговия: всеки проявява толкова интерес към живота на другия, колкото към собствения си. Не се засмяхме. Той само се опита да ми се усмихне. Но аз забелязвам, че лицето му носи тежестта на ужасните отпечатъци, издълбани от размислите му, наведени непрестанно над сфинксовете, които с коси погледи отклоняват огромните тревоги от ума на смъртните. Като вижда колко излишни са действията му, той обръща поглед, хапе земната си юзда с клюна на яростта и се взира в хоризонта, който бяга при приближаването ни. На свой ред аз се опитвам да му припомня неговата златна младост, която бе готова да влезе като царица в двореца на удоволствията.
         Но той забелязва, че думите излизат трудно от уморената ми уста и че годините на моята собствена пролет са отминали - тъжни и вледенени - подобно безмилостен сън, който разхожда по банкетните маси и върху копринените легла, където дреме бледата жрица на любовта, платена с блясъците на златото, горчивите страсти на разочарованието, чумавите бръчки на старостта, страховете на самотата и факлите на мъката. Виждам, че стратегията ми е излишна и не се учудвам, че не мога да го направя щастлив. Всемогъщият ми се явява, окичен с инструментите си за мъчение, в целия блестящ ореол на своя ужас. Отвръщам поглед и се вглеждам в хоризонта, който се отдръпва при нашето приближаване... Конете ни препускат по брега, сякаш искат да избягат от погледа на човеците... Марио е по-млад от мене; влагата на времето и солената пяна, която пръска бризги до нас, носят до устните му допира на студа. Аз му казвам: "Внимавай!... Пази се!... Стисни здраво устни; не виждаш ли острите нокти на пукнатините, които браздят кожата им с горящи рани?“
         Той се втренчва в челото ми и отговаря, като движи езика си:
         „Да, виждам ги, тези зелени нокти, но аз няма да променя естественото положение на устата си, за да ги избегна. Виж дали лъжа. Щом, както изглежда, това е волята на Провидението, ще се подчиня. Волята му би могла да бъде и по-благосклонна".
         Аз се провикнах:
         „Възхищавам се от това благородно отмъщение!“
         Исках да си оскубя косите, но той ми забрани със строг поглед и аз му се подчиних почтително. Ставаше късно и орелът се прибираше в гнездото си, издълбано в дупките на скалата.
         Той ми каза:
         „Ще ти дам плаща си, за да те запази от студа; аз нямам нужда от него“.
         Аз му казах:
         „Ще те сполети нещастие, ако направиш това, което казваш. Не желая друг да страда заради мене, особено ти“. Той не отговори, защото бях прав. Но аз започнах да го успокоявам и се извиних за прекалено строгия тон на думите ми... Конете ни препускат по брега, сякаш искат да избягат от погледа на човеците... Изправих глава подобно нос на кораб повдигнат от огромна вълна и му казах: „Плачеш ли? Тебе питам, владетелю на снеговете и мъглите. Не виждам сълзи по лицето ти, красиво като цвета на кактус, а клепачите ти са сухи като коритото на пресъхнал порой; но съзирам в дъното на очите ти един съд пълен с кръв, в който ври твоята невинност, ухапана за врата от някой скорпион от големия вид. Мощен вятър се втурва в огъня, който нагрява съда и отвява тъмните му пламъци извън свещената орбита на очите ти. Приближих косите си до розовото ти чело и усетих мирис на опърлено, защото се запалиха. Затвори очи, иначе лицето ти, калцирано като вулканична лава, ще се разпадне на пепел в шепата ми“. А той, като се обърна към мене, без да внимава в юздите, които държеше в ръка, започна да ме гледа нежно, докато навеждаше и повдигаше бавно лилиевите си клепачи, подобно прилива и отлива на морето. Най-сетне реши да отговори на дръзкия ми въпрос и ето какво каза той: „Не ми обръщай внимание. Както изпаренията на реките пълзят бавно по хълма и, стигнали до върха му, се издигат във въздуха като образуват облаци, така и твоите тревоги за мен са пораснали чувствително без разумен повод и са образували над въображението ти измамното тяло на тъжен мираж. Уверявам те, че няма огън в очите ми, макар да усещам в тях нещо такова, сякаш черепът ми е натикан в каска, пълна с жарава. Но как може месото на моята невинност да ври в съда, щом чувам само слаби викове, които според мене са само стенания на вятъра, който минава над главите ни. Невъзможно е някой скорпион да е установил местопребиваването си, заедно с острите си щипци, в дъното на моята набръчкана орбита; мисля по-скоро, че някакви силни клещи режат зрителните ми нерви. Все пак аз споделям мнението ти, че кръвта, изпълнила съда, е източена от вените ми от някой незрим палач по време на съня ми миналата нощ. Дълго те чаках, сине на океана, и моите омекнали ръце започнаха борба с Този, който се беше вмъкнал във вестибюла на моя дом... Да, чувствам, че душата ми е заключена в затвора на моето тяло и че не може да се освободи, за да избяга далеч от бреговете, които шиба човешкото море, за да не бъда вече свидетел на зрелището на бледната глутница на нещастията, която преследва човешките диви кози през границите и пропастите на огромната им слабост. Но няма да се оплаквам. Получих живота като рана и забраних на самоубийството да я излекува. Искам творецът да съзерцава всеки миг от своята вечност зеещия й отвор. Това е наказанието, което му налагам. Нашите коне забавят бързината на бронзовите си крака; телата им треперят като ловеца, изненадан от стадо американски глигани. Не трябва да слушат това, което си говорим. Като напрягат вниманието си, умът им ще укрепне и може би ще успеят да ни разберат. Нещастните! Защото ще страдат повече! Наистина, мисли само за глиганчетата, наречени хора: не ти ли се струва, че стъпалото на разума, което ги отделя от другите същества на творението им е подарено само с непоправимата цена на безброй страдания? Следвай примера ми и нека сребърната ти шпора се забие в хълбока на твоя кон бегач..."
         Конете ни се носеха по брега, сякаш бягаха от погледите на човеците...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 17. септември 2003 г.
Публикация в сб. „Песните на Малдорор“, Лотреамон, Isidor Ducasse, С., 1993, ИК „Прозорец“
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]