Хавиер Мариас

есеистика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен указател

 

ЗА БИВАЛОТО И НЕБИВАЛОТО

 

Хавиер Мариас

 

Превела от испански: Нева Мичева

 

Реч, произнесена на 2 август 1995 г. в Каракас на церемонията по връчването на наградата „Ромуло Галегос”*

 

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

         За автор, посветил се изключително на романите, сигурно не е кой знае колко разумно да си признае това, но ето: от ден на ден ми се струва все по-странно не само писането, но и четенето на романи. Свикнали сме с този хибриден, пластичен жанр от поне триста и деветдесет години, когато през 1605 г. първата част на „Дон Кихот” е излязла в родния ми град, Мадрид, и то толкова, че ни се струва най-нормално да отворим някоя книга и да се зачетем в написаното, което никой не крие, че е измислица – нещо неслучило се, несъстояло се в реалността. Румънският философ Чоран казваше, че не чете романи именно заради това: как да се интересува от небивалици, след като толкова много неща действително стават по света? Затова и предпочиташе мемоарите, автобиографиите, дневниците, кореспонденцията и историческите книги.
         Ако се замислим, Чоран може би е прав и наистина е необяснимо възрастни и повече или по-малко адекватни хора с такава готовност да се потапят в истории, които от първия момент заявяват, че са плод на нечие въображение. Ситуацията е още по-странна, ако вземем предвид, че в съвременните книги на челно място на корицата фигурира името на автора, на маншета често стоят снимката му и биографична справка, а понякога и посвещение или цитат, за които сме определено наясно, че са все още на писателя, не на разказвача. От определена страница нататък, сякаш с нея се вдига завесата на някакъв театър, се преструваме, че сме забравили всичката тази информация и се настройваме да слушаме нечий друг глас – бил той в първо или трето лице, - за който обаче също знаем, че е престореният, променен глас на същия този писател. Какво ни дава тази способност за преструвка? Защо в нашия все по-лишен от наивност свят продължаваме да четем романи и да ги ценим, и да ги вземаме на сериозно, дори да ги награждаваме?
         Изглежда очевидно, че човек (жените може би дори повече от мъжете) има нужда от определени дози нереалност, тоест освен от фактическото и действителното, изпитва необходимост от въображаемото. Не бих посмял да си послужа с изрази, които намирам за изтъркани или кичозни: например да твърдя, че имаме потребност „да мечтаем” или „да избягаме” (на този, последния глагол през 70-те години не случайно се гледаше с лошо око). Предпочитам да кажа по-скоро, че потребността на човека е да опознае не само сигурното, но и възможното; не само даденостите, но и предположенията, хипотезите и капитулациите; не само осъщественото, но и шкартираното и потенциалното. Когато се говори за живота на някой мъж или жена, когато се прави равносметка или обобщение, когато се разказва тяхната история или биография, било то в речник, енциклопедия, летопис или приятелска беседа, обикновено се изреждат достиженията на тази личност и нещата, които са й се случили. Всъщност всички имаме тази склонност: да разглеждаме себе си в различните етапи от своя живот като резултат и съвкупност от онова, което е станало с нас, онова, което сме постигнали, и онова, което сме свършили, сякаш битието ни е съставено изключително от тези елементи. И почти винаги забравяме, че човешкият живот не е само това: част от всеки път са и неуспехите, и отпадъците, и пропуските, и неизпълнените желания, отхвърлените, неизбраните и неотвоюваните неща, многобройните възможности, които в огромната си част не са се реализирали (всички освен една, в крайна сметка), колебанията, мечтите, провалените планове, измамните или недостатъчно силни копнежи, парализиращите страхове, всичко, което сме напуснали или е напуснало нас. Може би ние, хората, сме изтъкани колкото от това, което сме съумели да станем, колкото от установимото и измеримото, толкова и от най-недоловимото, неясното и размитото. И сме направени в еднаква степен от бивалото и небивалото.
         Смея да мисля, че именно художествената литература описва – по-точно служи, за да ни го напомня – това измерение, което пренебрегваме, когато решим да разказваме и да обясняваме самите себе си и своя живот. А романът и до днес продължава да е най-развитата форма на художествена измислица, така поне ми се струва.
         В известен смисъл книгата, която журито на Международната награда „Ромуло Галегос” взе тъй рискованото и спорно желание да отличи, е посветена точно на това. В текста, който държите в ръцете си, се казва, че „За мен спомни си в утрешната битка” говори, освен всичко друго, за лъжата в най-широкия смисъл на думата и се цитира едно изречение от романа, което гласи приблизително: „Да живеем в заблуда е лесно, то е естественото ни състояние, и затова не бива да ни огорчава много.” Напомня се, че всички живеем частично, но постоянно мамени или мамещи – разкриваме само определени отрязъци от истината, докато потулваме други, но никога едни и същи за различните хора, които ни заобикалят. Само дето изглежда, че никога не свикваме. И когато открием, че нещо не е било каквото сме го възприемали – някоя любов или приятелство, някой политически строй или национално очакване, - в реалния живот се оказваме изправени пред дилемата, която може толкова да ни измъчи и която до голяма степен дели територия с художествената литература: вече не знаем какво е представлявало всъщност онова, което е изглеждало сигурно, както и как сме изживели изживяното – дали случилото се е каквото сме вярвали, че е, докато сме били измамени, или трябва да го захвърлим в бездънния чувал на въображаемите неща и да се опитаме да го възстановим стъпка по стъпка в светлината на най-новото разкритие и на разочарованието.
         Най-пълната биография е съставена от неравни фрагменти и избелели откъслеци, дори нашата собствена. Струва ни се, че сме в състояние да разкажем собствения си живот по горе-долу смислен и завършен начин, но когато започнем, установяваме, че е осеян със сенчести зони, с необяснени и може би необясними епизоди, с невзети решения, с неоползотворени възможности, с елементи, които не са ни известни, защото се отнасят до другите хора, които е още по-трудно да опознаем изцяло или само донякъде. Лъжата и нейното разкриване ни показват, че и миналото е нестабилно и хлъзгаво, че дори нещата, които изглеждат вече непоклатими и извън опасност в него, не са веднъж завинаги, че бивалото обема и небивалото, а несъстоялото се все още може да се състои.
         Романовият жанр предава, подчертава или извиква в паметта и съзнанието ни именно това, оттам навярно и неговата издръжливост и фактът, че е още жив, независимо от многократното оповестяване на смъртта му. И тогава надали е точно онова, което казах в началото, а именно, че романът се занимава с неслучилото се. Всъщност романите се случват, понеже съществуват и са четени: ако се замислим, след толкова векове Дон Кихот е по-реален от всеки реално съществувал негов съвременник в Испания от XVII век; Шерлок Холмс е по-състоятелен от кралица Виктория, защото освен всичко продължава да се състои отново и отново, като ритуал; най-истинната и дълговечна Франция от началото на XX век, най-„посещаемата”, без съмнение е онази от „По следите на изгубеното време”; и допускам, че за венесуелците най-автечнитият образ на страната им е примесен с измислените страници на дон Ромуло Галегос. Един роман не само разказва, но и ни дава шанс да присъстваме на определена история, събития или философия, а докато присъстваме – проумяваме.
         Да знае всичко това (по-точно да иска да вярва в него), понякога не е достатъчно за писателя, докато пише. Има моменти, в които вдигам поглед от листа и се озадачавам от света, откъдето изплувам, и се питам как, бидейки възрастен, съм в състояние да посвещавам толкова часове и усилия на нещо, без което хората (и аз в това число) спокойно могат да минат; как така съм се посветил на предаването на истории, които аз самият научавам в хода на тяхното построяване; как ми хрумва да изкарвам част от живота си, потънал във фикцията, където предизвиквам случването на неслучващи се неща с чудатата и тщеславна убеденост, че някой ден това ще представлява интерес за някого. Как, според определението, което романистът, есеист и поет Робърт Луис Стивънсън е дал на литературните занимания, съм способен да седя и „да си играя вкъщи, като дете, с хартия”.
         Всеки писател е най-вече читател и винаги ще си остане такъв: прочели сме много повече книги от онези, които някога ще напишем, и знаем, че читателският интерес, читателската страст са възможни (изпитвали сме ги стотици пъти) и че понякога разбираме по-добре света или самите себе си чрез призрачните фигури, които населяват романите, или чрез разсъжденията, изречени от глас, който сякаш не принадлежи съвсем нито на разказвача, нито на който и да било друг. Разбираме също, че вероятно пишем, тъй като можем да мислим определени неща само докато го правим. Макар че когато – често – ми задават въпроса защо пиша, предпочитам да отговарям, че е за да нямам началник и да не се налага сутрин да ставам рано. То си е така всъщност, дори доста повече, отколкото всичко, което казах току-що.
         Истината е, че получаването на награда като „Ромуло Галегос” е – освен чест и голяма радост – и добронамерено напомняне за в бъдеще. Когато започна да пиша следващия си роман и да спирам от време на време, за да вдигна за малко очи, озадачен от въображаемия свят, в чийто плен ще съм бил с часове, ще мога да си мисля, че напук на моите прогнози и опасения, един път, много далеч от моята страна, съм случил на великодушни и внимателни читатели и те не само са разбирали езика, на който се изразявам, но и са се заинтригували от това, което съм измислил и добавил към безкрайната грамада на бивалото и небивалото, но отминалите и предстоящите възможности.

 

 

 

 

 

---

 

* Ромуло Галегос (1884-1964) е изтъкнат романист и за кратко президент на Венесуела. Международната литературно награда на негово име се връчва от 1967 г. и е едно от най-престижните отличия за роман на испански: нейни носители са Марио Варгас Льоса за "Зелената къща", Габриел Гарсия Маркес за "Сто години самота", Роберто Боланьо за "Диви детективи" и други - Б.пр.

 

 

 

Речта е публикувана в книгата „За мен спомни си в утрешната битка“, която е на пазара с марката на Издателство „Colibri“ и може да бъде закупена с голяма отстъпка от сайта на издателството!

 

 

Издателство ``Колибри``!

 

Електронна публикация на 27. април 2015 г.
Публикация в кн. "За мен спомни си в утрешната битка", Хавиер Мариас, пр. Нева Мичева, Изд. "Колибри", С., 2012 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]