От няколко месеца изпълнявах задачата си почти ежедневно, в редки случаи ме освобождаваха от работа за цял ден, без да ми се налага да ходя до сградата без име, понякога само колкото да съобщя какво съм доловил и разбрал или пък до какъв извод съм стигнал преди това вкъщи. Вече бях извървял немалка част от характерния процес на престрашаване (а може да беше и на самозабравяне). Отначало човек често казва „Не знам“, „Нямам представа“ или за да внесе някакъв нюанс или да се презастрахова: „Възможно е“, „Бих се обзаложил, че...“, „Не съм сигурен, но...“, „Струва ми се възможно“, „Вероятно да“, „Може би не“, „Малко е вероятно“, „Евентуално“, „Не знам дали не е твърде рисковано, но...“, „И все пак, подобно предположение е твърде смело...“, „Perhaps“, „It might well be“, архаичното „Methinks“, американското „I daresay“, съществуват всевъзможни нюанси и на двата езика. Така е, на родния език човек избягва да твърди каквото и да било и прогонва категоричните мнения от съзнанието си, тъй като знае, че едните водят след себе си другите, както и обратното, почти едновременно, кажи-речи без разлика, невероятно е как си влияят взаимно мисленето и говоренето. Така е в началото. Много скоро обаче човек добива кураж: усеща как нечий кос поглед или случаен коментар, без да е насочен конкретно към някого и произнесен с неутрален тон, но явно отнасящ се до него, означава похвала или упрек, досеща се какво иска да каже. Забелязва, че изрази като „Не зная“ не се харесват особено, че стеснителността не е много ценена, че двусмислиците разочароват, а проявите на добро възпитание изобщо не се отчитат; че когато нещо е твърде неопределено и предпазливо, не се взема предвид и не важи, че колебанието не е достатъчно основание за съмнение, че всяка уговорка се приема едва ли не като провал; че изрази като „може би“, „вероятно“ се приемат заради доброто на начинанието или на групата, която въпреки цялата си дързост не иска да се самоубива, но никого не въодушевяват, не будят възторг, нито дори одобрение, възприемат се като страхливост и безхарактерност. И колкото повече кураж добива човек, толкова по-многобройни стават въпросите и правомощията се разширяват, възможността нещо да бъде познато може всеки миг да изчезне и така един ден човек установява, че от него се очаква да види невидимото и да докаже недоказуемото, да дава отговор вече не на вероятното или дори само възможното, а на неизвестното и непроверимото.
         В тази история най-много изпъква, най-опасно е това, че човек сам започва да се чувства способен да го види, да проникне в него, да го опознае и следователно да рискува. Дързостта никога не стои мирна, намалява или се увеличава, изстрелва се или се свива, откъсва се или се подчинява, а може и да изчезне след някой сериозен обрат. Но има ли я, тя винаги е в действие, никога не се закотвя на едно място, вечно е незадоволена, може да се каже, че е всичко друго освен неподвижна. И проявява склонност към неограничено разрастване, докато не бъде задържана или рязко, грубо спряна или не я принудят да се оттегли методично. Когато е в настъпление, възприятията се променят неимоверно много или се объркват, човек например престава да забелязва произвола, той вярва, че становищата и вижданията му се основават на солидни критерии, макар и субективни (по-малкото зло, от него няма спасение); и така се стига до момента, в който способността да познаваш губи значението си, още повече че в моята работа трудно можеше да се установи дали наистина си познал, а дори и да познаех, обикновено не ме уведомяваха, такава е истината. Причината да продължавам да бъда там, да търсят услугите ми – по доста бюрократичен и смехотворен начин, – да не ме уволняват, беше високият ми процент на успеваемост, само дето от време на време се питах дали това можеше да бъде проверено, а дори и да беше възможно, дали някой щеше да си направи труда да проверява. Давах своите мнения и преценки, предубеждения и убеждения: изчитаха ги или ги изслушваха; задаваха ми конкретни въпроси: отговарях, като по този начин разширявах информацията или правех избор, давах подробности, уточнявах или извличах същественото, отивайки по принуда винаги твърде далеч. Нямах представа какво правеха после с тези доклади, дали от тях следваше нещо, дали имаше някаква практическа полза, или потъваха в архивите, дали наистина помагаха някому, или му нанасяха вреда; обикновено тук нещата приключваха, не ми даваха обратна информация, поне за мен всичко оставаше на нивото на първото действие, в което аз произнасях репликите си, последвано от кратък разпит или диалог; и тъй като пред очите ми не се разиграваше нито второ, нито трето, нито четвърто действие, спектакълът се явяваше в завършен вид (в ежедневието това е най-важното), игра без особени последствия или предполагаеми залози, упражнения по фантазиране и проницателност. И така дълго време, при което нито веднъж не изпитах усещането, нито пък ми хрумна, че може би нанасям вреда някому.
         Когато научих за държавния преврат срещу Уго Чавес във Венецуела, нямаше как да не си задам въпроса дали косвено не бяхме допринесли нещо и ние; отначало, за привидния успех, после за гротесковия му провал (не бе достигнала решимост очевидно) и със сигурност за пълния хаос. Внимателно гледах новините по телевизията да видя дали на някой кадър няма да се появи и генерал Пондероса или както там му беше истинското име, но не го видях никъде, може би не беше взел участие. Може би превратът се бе провалил, защото Тупра не подкрепи идеята за финансиране и помощ, кой знае. Пред него не успях да запазя пълно мълчание:
         – Видяхте ли какво става във Венецуела? – попитах го една сутрин, още щом влязох в кабинета му.
         – Да, видях – отвърна ми той със същия тон, с който навремето бе потвърдил на цивилния венецуелски военен, че той няма телефонния ни номер, макар ние да разполагаме с неговия. Тонът му беше категоричен, още по-точно нетърпящ възражения. И като забеляза, че аз се колебая дали да не продължа с въпросите, добави: – Нещо друго, Джак?
         – Не, мистър Тупра, нищо.
         Не, нямаха навика да ме осведомяват дали съм познал, или не.
         „Може би е твърде смело, но...“, „Възможно е все пак да греша...“ Именно това „но“ и „все пак“ са процепът, който в крайна сметка отваря широко всички врати и много скоро самият ни начин на изразяване започва да разкрива, че сме се главозамаяли: „Гарантирам, че тоя тип ще мине в другия лагер при най-малкото затруднение и ще променя позицията си колкото пъти се наложи, най-сериозният му проблем би бил, че никъде няма да го искат, защото е отявлен страхливец“, казваш за някоя чиновническа физиономия – чистичко плешиво теме, мръснички очила, – която допреди половин час никога не си виждал, а сега наблюдаваш през фалшивия прозорец или фалшивото елипсовидно огледало с нагласа, която е нещо средно между превъзходство и беззащитност (беззащитност в смисъл, че си убеден, че непременно ще се опитат да те излъжат, превъзходство в смисъл, че наблюдаваш скрит, виждаш всичко, без никакъв риск за очите ти).
         „Тая жена се е побъркала, само и само да й обърнат внимание, в състояние е да измисли какво ли не, за да я забележат, при това е готова да се превзема пред всичко, що шава и навсякъде, не само пред тия, пред които има смисъл и могат да й бъдат от полза, но и пред фризьора, пред зарзаватчията, та дори и пред котарака. Не може дори да владее амбициите си, нито да подбира публиката: вече не прави разлика, така че трудно би могла да свърши работа някому“, казва Тупра за една известна актриса – с красива и буйна грива, но с изсечена, напрегната брадичка, обзета от мания за величие, – след като я гледа на видео и всички знаем, че е прав, че е познал, както винаги, почти без изключения, макар да не може да посочи, как да кажа, нито един разумен аргумент в подкрепа на твърденията си.
         „Тоя тип е принципен и неподкупен, мога да си сложа ръката в огъня. Или дори не става въпрос толкова за принципност, колкото за това, че той се задоволява със съвсем малко и така презира всичко, че никакви похвали или награди не биха го накарали да защити позиции, които не намира за убедителни или поне за интересни. Върху този може да се окаже влияние само чрез заплаха, защото не е изключено да изпитва страх, физически имам предвид, през целия му живот никой не му е удрял шамар например, поне откакто е завършил училище. Ще рухне при най-малката физическа заплаха. Или поне ще се разколебае. Ще хвърли оръжието още при първата драскотина, при първото убождане. Би могъл да върши работа в определени случаи, стига само да не бъде подлаган на подобни рискове“, казва Рендъл за един младеещ писател около петдесетте, приятен човек с остри, интелектуални черти, говорещ бавно, отчетливо, с лек хемпширски акцент според Мълрайън, с кръгли очила, с много съдържателен изказ – докато слушахме и гледахме записа на едно негово интервю прекалено отблизо, почти само близък план, нито веднъж не видяхме ръцете му; и ни се струва, че Рендъл е познал, че този автор на романи е достоен човек като позиция и на думи, но че би се уплашил и от най-слабата проява на насилие, защото дори не може да си го представи в реалния живот: способен е да говори за него, но само защото го схваща като нещо абстрактно. И както във филма, ще му липсват ръцете, та дори и за да се защити.
         „С този субект не бих тръгнал да пресичам улицата, може да ме бутне под колелата на някоя кола в пристъп на ярост, ако го улуча раздразнен. Неуравновесен е, нетърпелив, едва ли може да ръководи някого от кабинета, едва ли някога се е занимавал с бизнес, още по-малко пък преуспяващ, така че какво да кажем за влиянието му. Най би му подхождала ролята на крадец, нападащ нощем минувачи, или на побойник, тоест платен убиец, надживял революциите. Той е кълбо от нерви, не умее да чака, не слуша, не го интересува онова, което разказват, сам не би издържал и пет минути, но си търси не компания, а публика. Най-вероятно е холерик, който много се пази, иначе лесно си изпуска ръката, за гласа да не говорим, сигурно по цял ден и цяла нощ крещи на служителите си, на децата си, на двете си бивши съпруги и шестте си любовници (а може да са и седем, това не е ясно). Истинска загадка е как е въможно да бъде бизнесмен или изобщо шеф на нещо, освен на някой вертеп в Сохо, непрекъснато на ръба на фалита. Единственото обяснение, което ми хрумва, е, че навсякъде предизвиква суматоха и е толкова хиперактивен, че, щат не щат, някои от безкрайните му проекти и сделки все пак завършват успешно: а вероятно по чиста случайност, най-изгодните. Не е изключено да има нюх, но това пък не се връзва с неговата прибързаност: за целта се изисква настоятелност и спокойствие, а той не познава значението на тия две думи – моментално изоставя всичко, което му се опъне или изисква усилия, така печели време. Нямам представа какво би могъл да прави в политиката, ако наистина смята да се захване с нея, както твърди. Освен безобразия и злоупотреби, разбира се. Имам предвид как би се държал пред електората, би започнал да обижда евентуалните си избиратели още при първия им упрек, при най-малката забележка ще се нахвърли върху тях с обидни думи“, казва Мълрайън за един мултимилионер, който е излязъл усмихнат на почти всички снимки от различните изяви, спортни, благотворителни, монархически, точно преди да се качи на някакъв балон, на конните надягвания в Аскът и на дербито в Епсъм със съответните гротескови атрибути, при подисването на договор с една звукозаписна компания или с друга, американска видеокомпания, в университета в Оксфорд на екзотична церемония с колоритни тоги (организирана може би ad hoc, защото никога не бях виждал там подобно нещо), стискайки ръката на министър-председателя и на няколко под него плюс тази на някой съпруг или съпруга, сдобили се със слава именно чрез това си съпружество, на премиери, вернисажи, концерти, балове, сред съмнителни аристократи, като спонсор на таланти от всякакъв вид бляскави изкуства, предполагащи задължително публика, пърформанси и аплодисменти; и макар във всички репортажи или снимки да изглежда доволен с неизменната си усмивка – оплешивява и от двете страни, но от това челото му не изглежда по-високо, а си остава хоризонтално, разтеглено в ширина; зъбите му са издадени напред и много здрави, направо конски; загарът му е явно изкуствен; ореол от изкусителни къдри обгражда темето му и даже слиза малко по-надолу като остатък от плебейско минало; дрехите му са подходящи за всеки конкретен случай, но създават впечатление за чужди, откраднати или дори взети под наем; тялото му е като в менгеме, мощно и неудържимо, сякаш се сърди на самото себе си, – всички сме убедени, че Мълрайън не греши и изобщо не ни е трудно да си представим как магнатът раздава шамари на антуража си (че крещи на подчинените си няма съмнение) от момента, в който се увери, че не го дебне никаква камера.
         „Тази жена знае много неща или ги е видяла и е взела решение да не разказва за тях, сигурна съм. Нейният проблем, дори бих казала болката й, е, че те са непрекъснато пред очите й, ужасните неща, на които е присъствала или за които знае, както и личният й избор да не говори за тях. Това не означава, че след като е взела решението, то є е донесло спокойствие, независимо че е било платено с кръв. Че от този момент нататък е могла да заживее един приемлив живот, утешавайки се, че поне знае какво иска или най-малкото какво не иска да се случи; че е успяла да избута тези факти или информацията за тях някъде в дъното на съзнанието си, да ги притъпи, постепенно да им придаде характер и форма на сънища, което позволява на много хора да съжителстват със спомена за гадости и разочарования: понякога дори да се усъмнят, че ги е имало; да ги замъглят, да ги обвият в дима на натрупалите се впоследствие години и така по-лесно да ги отсрочат. За разлика от тях обаче тази жена не спира да мисли за миналото, и то активно, не само за случилото се и провереното, но и за това, че трябва или тя иска да запази мълчание. Не че се изкушава да си вземе думите назад (още повече, че са били казани само наум, пред собствената й съвест); не че усеща решението си като взето уж временно, но всъщност завинаги, не че я занимава мисълта дали да не се откаже и не мига по цели нощи, преразглеждайки това решение. Аз бих го нарекла необратимо, окончателно, та дори и нещо повече, ако толкова настоявате, защото не зависи от никакъв ангажимент. Но създава впечатление, че го е взела едва вчера, не по-рано, все вчера. Сякаш се намира под объркващия ефект на нещо, което вечно се случва току-що и което не се изхабява, при положение, че най-вероятно днес всичко е вече далечно минало, както самата случка, така и първият й порив тя да бъде завинаги забравена, поне доколкото зависи от жената. Нямам предвид факти, свързани с професията й, които сигурно също е съхранила, а с личния й живот: неща, които са я засегнали и всеки ден я засягат, или я нараняват и раната се инфектира и всяка вечер й докарва треска, когато реши да си ляга. „От мен няма да се разчуе, от мен няма да излезе нито дума“, вероятно не спира да си мисли тя, сякаш тези някогашни изживявания са тук, туптят под кожата й. Сякаш все още са ядрото на нейния живот и на тях трябва да се обърне най-голямо внимание, те сигурно изникват в паметта й още щом се събуди и са последното, което я напуска преди да заспи. И все пак това не е натрапчива идея, не трябва да се бърка, ежедневието й е леко и забързано, чисто, тя не се е озлобила. Става въпрос за нещо различно: за лоялност към историята й. Тази жена би била полезна за много хора, тя може безупречно да пази тайни, а съответно и да ги управлява и разпределя, за това може да й се има пълно доверие, именно защото винаги е нащрек и за нея всичко е тук и е живо. Независимо че тайната, която пази, се отдалечава във времето, тя не помътнява и същото важи за онези, които са й поверени. Никога ничий профил няма да й убегне. Никога няма да забрави кой какво знае и кой не знае, след като разпредели тайните. И съм сигурна, че помни всички лица и имена, които са минали през нейния съд“, казва младата Перес Нуш за една съдийка в зряла възраст, със спокойно и весело изражение, която двамата заедно наблюдаваме от стаичката, докато Тупра и Мълрайън с подчертано уважение й задават заобиколни въпроси, на дамите винаги предлагат чай, ако разговорът се провежда след обяд и ако наистина са дами по социалното си положение или по осанката, на господата не, освен ако са едри риби или могат да се окажат влиятелни в някой конкретен случай, най-много да им предложат цигара (никога обаче от фараонските) и по изключение вермут или бира, ако е време за аперитива, а разговорът се проточва (между лавиците на библиотеката е вграден невидим минихладилник); и въпреки кроткото и ведро излъчване на магистратката – приветлива усмивка; много бледа, но лъхаща на здраве кожа; бързи и живи очи, макар и толкова светлосини; кръговете под тях й отиват, толкова са дълбоки и й стоят така добре, че сигурно са й се появили още в детството; непринуден, естествен и същевременно възпитан смях, което не означава, че е престорен, а че не е угоднически, и сянка от угодничество няма у него; забавната мисъл, че Тупра се чувства като че ли привлечен от нея, въпреки не съвсем подходящата й възраст (привличането е може би чисто абстрактно, ретроспективно, плод на въображението), защото той я възприема като момичето, което някога е била или още усеща мириса й, което пък от своя страна чувства жената, която вече не е момиче и това я забавлява и подмладява, – докато слушам младата Нуш, ми се струва напълно приемливо всичко, което тя забелязва и ми описва, защото наистина виждам в тази съдийка нещо подобно на възбудата и живеца, които води със себе си една важна тайна и клетвата тя да не бъде разкривана.
         Разбира се, младата Нуш не се изразява така, докато двамата наблюдаваме и си водим бележки в купето, нито така свързано, нито така точно (в момента аз подреждам и оформям думите й), както правим всички, когато трябва да резюмираме нещо, освен това ги и допълвам с писмения доклад, който тя представи впоследствие), по-скоро прави отделни коментари през масата, нас не ни виждат и не ни чуват, макар отлично да знаят къде се намираме, пратени сме тук лично от Тупра. И докато тя говори, аз си спомням – спомням си го при всякакъв повод, не само когато прави анализ на тази съдийка, съдийката Уолтън – думите, които, ако правилно ми бе предал Уилър онази неделя, принадлежаха на
         Тупра: „Казва, че след време тя ще бъде най-добрата в групата, ако съумее да я задържи достатъчно дълго“ и всеки път се питам дали тя вече не е станала такава, най-познаващата и най-способната, най-готовата да рискува и най-надълбоко виждащата от петимата, тя, младата Перес Нуш, с баща испанец и майка англичанка, израснала в Лондон, но познаваща не по-зле от мен родината на баща си (неслучайно вече двадесет и няколко години прекарва там всяко лято без изключение), абсолютно двуезична за разлика от мен, у когото първенство взима езикът, на който съм проговорил, така както и Жак за мен ще си остане Името, защото на него отговорих за пръв път и с него ме викаше онази, която аз най-много виках. Усмивката на това момиче също е дружелюбна, а смехът непринуден и естествен, бързи и живи са и очите й и това е по-обяснимо, защото са кестеняви и все още не са твърде обременени с натрапчиви видения, които не искат да се махнат. Трябва да е на около двадесет и пет, плюс две, минус една година може би, и когато погледите ни се срещат, през масата или при други обстоятелства, установявам, че Луиса и децата започват да избледняват, докато в останалото време ми се явяват съвършено ясни, макар и да са толкова далеч, и то при положение, че детските лица са така променливи, че никога образът им не е един-единствен и фиксиран; съзнавам, че образът, който започва да се настанява или да взема превес е този от последните снимки, които донесох със себе си в Англия, държа ги в портфейла си като всеки добър или лош баща, като освен това ги и гледам. Установявам също, че младата Нуш не ме отхвърля въпреки разликата във възрастта; или може би трябва да се изразя в условно наклонение: върти ми се мисълта, че може да е имала някаква сексуална връзка с Тупра, макар да нямам категорични доказателства, а те да се отнасят един към друг с уважение и чувство за хумор, и някак взаимно покровителствено, може би това е най-силното доказателство. (Мисълта обаче не ме напуска, а зная, че с Тупра човек не може да се конкурира.)

---

Романът от днес е на книжния пазар с марката на издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!