Вероятно това беше общото между нас, че и двамата бяхме спали с младата Перес Нуш, бях почти сигурен, макар и през ум да не ми минаваше да го питам, за нея да не говорим, и то при положение че да лежиш буден в леглото заедно с друг човек прокарва една произволна граница между дискретността и доверието, между тайната и откровенията, между вежливото мълчание и въпросите, на които се отговаря или пък не, понякога сякаш краткото проникване в тялото на другия пътьом премахва не само физическите, но и всякакви други бариери – биографични, сантиментални, с положителност бариерите на лицемерието или на благоразумието, или на сдържаността. Пълен абсурд е, че щом двама души преплетат тела, могат да станат безцеремонни и да решат, че имат право да ровят в живота и мислите на оня, който е бил отгоре или отдолу, или прав, с гръб или с лице, ако леглото се е оказало ненужно, или пък да ги споделят надълго и нашироко, многословно, чак до унес. Други пък се чукат с някого само и само да могат после жив да го дерат, сякаш съешаването им е осигурило картбанш. Това неведнъж ме е дразнило при случайните ми авантюри, за по една нощ или преди обед, или след обед, отначало всички са такива, докато няма повторение, така е винаги първия път, когато не се знае дали няма да приключат веднага, или го знае едната от страните, но възпитано си мълчи и създава предпоставки за недоразумения (възпитанието е отрова, то ни погубва): преструва се, че нещата няма да свършат още тук, а че наистина нещо е започнало и няма причина да му се слага точка, и тогава именно става наистина неприятно. Друг път човек го създава още преди да проникне в новото тяло, знае, че иска само да пробва, само веднъж, да провери, може би да се изфука сам пред себе си или пък да се изуми, пак от самия себе си, а може и да си го запише някъде, за да си го спомня или по-скоро да не го забрави; или още по-меко, за да е сигурно, че го е имало: „Това съм го преживял“, ще може да си повтаря човек, особено на стари години или в зряла възраст, когато миналото превзема настоящето, а то, загубило интерес, скептично, все по-рядко гледа напред.
         Да, често ми е било досадно, след като свършим, да ги слушам да ми говорят за характера си, за вътрешните си терзания, да ми рисуват истински свой портрет, неверен, естествено, или да се опитват да ме изкарат единствен („Такова нещо никога не ми се е случвало с друг”), отчасти за да ме поласкаят, отчасти за да спасят репутацията си, която никой не е поставял под съмнение. Крайно неприятно ми е било и когато от този момент нататък започнат да шарят из апартамента ми, ако сме там, твърде фамилиарно, твърде освободено и някак хазяйски („Къде държиш кафето?” например, сякаш се подразбира, че непременно имам кафе и могат сами да си го направят; или пък „Отивам до тоалетната“, вместо първо да попитат дали може, както биха постъпили малко по-рано, още облечени и преди да се нанижат; грубо казано, разбира се). Възмущавало ме е и това, че се готвят да прекарат цяла нощ в леглото ми, без въобще да е ставало дума, сякаш предварително е ясно, че са поканени да останат да се въргалят в чаршафите само защото са пожелали известно време върху кувертюрата или са се подпрели на нея, за да запазят равновесие, докато стоят, наведени напред, с гръб към мен, more ferarum, кучешката, с вдигната пола, здраво забили токове в земята. Вбесявало ме е и това, че ден-два по-късно се явяват без предупреждение в дома ми, уж да ми кажат „здрасти” най-мило и непринудено, а всъщност са се приготвили да повторят и да се настанят трайно с убеждението, съвършено неоснователно, че ще ги посрещна радушно и ще им посветя по всяко време и при всякакви обстоятелства, все едно дали съм зает или не, дали някой друг не ми е на гости, дали съм доволен или съжалявам (а най-вероятно вече съм забравил), че съм им позволил да стъпят на моя територия. С желание да остана сам или с мисълта за липсващата ми Луиса. Подлудявали са ме и телефонните им обаждания малко по-късно „Здравей, аз съм”, сякаш отминалата вече плътска връзка ги прави по някакъв начин изключителни, уникални, разпознаваеми или им гарантира запазено място в моите мисли, или пък ме задължава да разпозная глас, който може би – и то в най-добрия случай – е издал само стон, един или няколко, най-възпитано.
         Онова обаче, което понякога ме докарва до умопомрачение, е да се чувствам длъжник (истински абсурд в днешно време), защото съм спал с тях. Остатък сигурно от детството ми, когато все още се смяташе, че винаги мъжът трябва да прояви интерес и за поеме инициативата, докато жената само приема или нещо повече, пуска или позволява, и тя именно прави безценен подарък или огромна услуга. Невинаги, но доста често съм се чувствал като подбудител или поне отговорен за случилото се между тях и мен, макар да не съм го нито търсил, нито предвиждал – предприемал съм действия само ако е било явно, че е на път да се случи, както почти винаги е било, през ум не ми е минавало да я преследвам, - а неизменно съм допускал, че ще съжалят още щом свършим и се отместя или отдръпна, или пък докато се обличат или си приглаждат дрехите, или си ги оправят (една омъжена дама дори ме помоли за ютия: полата й се беше нагънала като акордеон, а от нас трябваше да отиде направо на вечеря с няколко много изискани семейни двойки, нямаше време да се връща вкъщи; дадох е прекрасната си ютия и си тръгна издокарана, полата си мълчеше и нямаше следа от похожденията й), или пък по-късно, когато останат сами и се замислят, или се върнат в спомена, загледани в същата оная луна, която аз не бих и забелязал, от прозорците си, които те изведнъж започват да чувстват като брачно ложе, унесени на разсъмване.
         И така неведнъж съм изпитвал порив някак си да ги компенсирам, и то незабавно, като проявя нежност, търпение или готовност да ги изслушам, като деликатно им изразя съчувствие за страданията или поддържам бърборенето им; като бдя над чуждия за мен сън или ги милвам съвсем непредвидено, милувки, които не ми идват отвътре, но се налага да приложа; като измислям объркани обяснения, за да си тръгна от домовете им, преди да е съмнало, като вампир, или пък да изляза от собствения си дом посред нощ и така да им дам да разберат, че не може да останат, а трябва да се облекат и да слязат долу заедно с мен, да се качат на колите си или да вземат такси (като аз платя предварително на шофьора), вместо да им кажа, че не искам да ги виждам повече, нито да ги чувам, нито да дишам на възглавницата до тях. Друг път поривът се изразяваше в компенсация, символична и смешна, някакъв импровизиран подарък или хубава закуска, ако дойдеше тоя момент и още бяхме заедно, случвало се е да изпълня някое тяхно желание, стига да е било по силите ми и да е било казано не на мен, а просто във въздуха, или пък някоя молба, отправена вече лично към мен, но неизречена, неформулирана ясно или не в момента, а след доста време, за да не прозвучи като намек, разбрана само ако човек много държи да свърже слово и плът. Не и ако молбата е твърде деликатна и явна, защото в такива случаи никога не съм успявал да се отърся от неприятното усещане за сделка, за далавера, която изкривява цялостното впечатление и го осквернява или просто го задрасква, сякаш никога не го е имало.
         Сигурно затова Перес Нуш ми поиска услугата много по-рано, когато и през ум не ми бе минало, че тази нощ може да завърши с подобна близост, та дори и да осъмнем, без да сме се откъснали един от друг.

---

Публикацията е предоставена от Издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!