Хавиер Мариас

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | преводна художествена литература

 

КОГАТО БЯХ СМЪРТЕН

 

Хавиер Мариас

 

Превод от испански: Теодора Цанкова

 

 

         Често се преструвах, че вярвам в призраци и се преструвах, че вярвам в тях показно, а сега, когато съм един от тях, разбирам защо поверията ги представят като страдалци, които жадуват да се върнат по местата, които са познавали, когато са били смъртни. Истината е, че се връщат. Рядко са или сме забелязвани; къщите, в които сме живели, са променени и в тях са се настанили хора, които нито знаят за предишното ни съществувание, нито го подозират - досущ като децата тези мъже и жени си мислят, че светът е започнал да се върти с раждането им и не се питат дали върху земята, по която стъпват, не са отеквали в други времена по-леки стъпки или пък отровени крачки, дали между стените, които ги подслоняват, други не са слушали шепот или смях или дали някой не е чел на глас писмо, или пък не е стиснал за гушата този, когото най-много е обичал. Абсурдно е, че за живите пространството остава, а времето се заличава или пък всъщност пространството е хранилище на времето, само че е мълчаливо и нищо не разказва. Абсурдно е, че за живите нещата стоят така, защото това, което настъпва после, е точно противоположното и за него не сме подготвени. Тоест сега времето не минава, не върви, не протича, а се увековечава непрекъснато и с всички подробности и да се каже "сега" е може би погрешно. Това е второто по-лошо, подробностите, защото това, което сме преживели и едва ни е направило впечатление, когато сме били смъртни, сега изниква пред нас наред с ужасното усещане, че всичко има значение и тежест - думите, изречени ей-така и машиналните жестове; следобедите през детството, които сме възприемали вкупом, сега се появяват поотделно, един след друг; усилието на цял един живот - да си създадем навици, които да уеднаквяват дните, а също и нощите - се оказва напразно и си спомняме всеки ден и всяка нощ с прекалена отчетливост и неповторимост и с голяма степен на реалност, несъвместима с положението ни, за което осезаемото вече е чуждо. Всичко е конкретно и прекалено; и е истинско мъчение да понасяш острието на повторенията, защото проклятието се състои в това да си спомняш всичко, минутите на всеки час на всеки изживян ден, минутите на отегчение и на работа, и на радост, минутите на учение и мъка, и подлост, и сън, а също и тези на очакване, които са били най-голямата част.
         Но вече казах, че това е едва второто по-лошо, има нещо по-мъчително и то е, че сега не само си спомням това, което виждах, чувах и знаех, когато бях смъртен, а че си го спомням цялото, тоест, включително това, което тогава не съм виждал, нито съм знаел, нито съм чувал, нито ми е било достъпно, но ме е засягало мен или тези, които са значели нещо за мен и които навярно са ме изграждали. Чак сега човек разкрива величината на това, което предусеща, докато живее, толкова по-точно, колкото по-възрастен става, не мога да кажа по-стар, защото така и не остарях - че човек познава само един фрагмент от това, което му се случва и че когато си мисли, че може да си обясни или да разкаже това, което му се е случило до един определен ден, му липсват прекалено много данни, липсват му чуждите намерения и основанията на импулсивните действия, липсва му скритото - виждаме как най-близките ни същества се появяват, като че ли са актьори, които изведнъж изникват пред театралната завеса, без да знаем какво са правили до предишната секунда, когато не са били пред нас. Може би се представят маскирани като Отело или като Хамлет и преди малко са пушили анахронични цигари, невъзможни между кулисите и са гледали нетърпеливо часовник, който вече са свалили, за да се преструват на други. Липсват ни и събитията, на които не сме присъствали и разговорите, които не сме чули - тези, които се провеждат зад гърба ни и в които ни споменават или ни критикуват, или ни съдят и ни осъждат. Животът е милостив, такива са всички животи или това е нормата и затова смятаме за злонамерени тези, които не таят нищо в себе си, нито крият, нито лъжат; тези, които разказват всичко, което знаят и чуват, а също и това, което правят и това, което мислят. Казваме, че са жестоки. Именно в положението на жестокостта се намирам сега.
          Виждам се например като дете, малко преди да заспя в леглото ми през толкова нощи на безгрижно или щастливо детство, вратата на стаята е открехната, за да виждам светлината, докато ме надвие сънят и се унеса с разговорите на баща ми и майка ми и някой гост, поканен на вечеря или само за десерта, за последното почти винаги доктор Аранс, приятен човек, който винаги се усмихваше и говореше през зъби и който за моя радост идваше точно преди да заспя, навреме, за да влезе в стаята ми да види как съм, привилегията на един почти всекидневен преглед и ръката на лекаря, която успокоява и опипва под пижамата, хладна и неповторима ръка, която докосва така, както после никоя друга не ще умее да ни докосва през живота ни, придавайки на мнителното дете чувството, че всяка нередност или опасност ще бъдат уловени от нея и затова предотвратени; това е ръката, която спасява; и стетоскопът, който виси от ушите със здравословния си, хладен допир върху свитите гърди, а понякога и наследената сребърна лъжица с инициали, обърната върху езика, дръжката, която за момент изглежда като че ли ще се забие в гърлото ни, за да отстъпи място на облекчението, щом си спомним след първия допир, че този, който я държи, е Аранс, ръката му сигурна и твърда, и владееща метални предмети, нищо не можеше да се случи, докато той преслушваше или преглеждаше с фенерчето си на челото. След бързия му преглед и две-трите му шеги - понякога майка ми го чакаше облегната на вратата, докато той ме преглеждаше и ме разсмиваше без затруднения, и тя развеселена - аз още повече се укротявах и задрямвах, докато слушах разговора им в близкия хол или пък слушах как те слушаха известно време радио или пък играеха малко на карти по време, когато времето едва се влачеше, не ми се вярва, защото не беше толкова отдавна, въпреки че оттогава досега е имало време да живея и да умра. Чувам смеховете на тези, които са били все още млади, въпреки че аз не съм можел да ги видя като такива тогава, а едва сега - баща ми, който се смееше най-малко, тих и елегантен човек, винаги с лека меланхолия в очите, може би защото беше републиканец и беше загубил войната, а това трябва да е нещо, от което човек никога не се възстановява, да изгуби война срещу сънародниците и съседите си. Беше добродушен човек, който никога не ни се караше на мен и на майка ми и прекарваше много време вкъщи в писане на статии и критики за книги, които повечето пъти подписваше за вестниците с измислени имена, защото беше по-добре да не използва своето; или пък четеше, истински франкофон, романи на Камю и на Сименон, тях си спомням най-вече. Доктор Аранс беше по-весел, закачлив човек с провлачения си говор, осеян с оригинални хрумвания и цветисти изрази, този тип човек, който е идолът на децата, защото знае много фокуси с карти и ги забавлява с неочаквани рими, и им говори за футбол - Копа, Риал, ди Стефано, Пушкаш и Хенто по онова време - и му идват наум игри, с които ги примамва и събужда въображението им, понеже всъщност никога няма време да остане да си играе наистина. И майка ми, винаги добре облечена, въпреки че едва ли е имало много пари в къщата на човек, който е загубил войната - нямало е - по-добре облечена от баща ми, защото все още имаше свой баща, който я обличаше, дядо ми, дребничка и весела, гледаше съпруга си понякога с болка, гледаше ме мен винаги с въодушевление и тези погледи изчезват по-късно с порастването. Виждам сега всичко това, но го виждам цялото, виждам, че смехът от хола никога не е бил на баща ми, докато аз потъвах в сън, а за сметка на това винаги беше негово и само негово слушането на радиото, един невъзможен образ до съвсем скоро, който сега е толкова отчетлив, колкото предишните, които докато бях смъртен, се сгъстяваха и се разсейваха все повече, колкото повече живеех. Виждам, че някои вечери доктор Аранс и майка ми излизаха и сега разбирам толкова намеци за скъпите билети, които в тогавашното ми въображение виждах късани от някой портиер на стадиона или на арената за борба с бикове - тези места, на които аз не ходех - и за които не си задавах повече въпроси. Друг път нямаше скъпи билети или не се говореше за тях, или пък вечерите бяха дъждовни и не приканваха към разходки, нито към вечеринки и сега знам, че тогава майка ми и доктор Аранс са влизали в спалнята, когато вече е било сигурно, че съм бил заспал, след като съм бил опипван по гърдите и по корема от същите ръце, които щяха да опипват после нея вече не хладни и по-нетърпеливи, ръката на лекаря, която успокоява и изследва, и убеждава, и изисква; и след като съм бил целуван по бузата или по челото от същите устни, които щяха да целуват после - и да накарат да стихне - безгрижния говор през зъби. И независимо дали излизаха на театър или на кино, или на някоя забава или само минаваха в съседната стая, баща ми пускаше радиото сам, докато чакаше, за да не чува нищо, но след време и с рутината - след уеднаквяването на нощите, което винаги се случва, когато нощите не престават да се повтарят - за да се разсее за половин или три четвърти час (лекарите винаги бързат), защото се разсейваше с това, което слушаше. Докторът си тръгваше, без да се сбогува с него, а майка ми вече не излизаше от стаята, оставаше там в очакване на баща ми, слагаше си нощница и сменяше чаршафите, той никога не я заварваше с хубавите й поли и чорапогащи. И виждам сега разговора, който стана причина за това положение, което за мен не беше жестоко, а милостиво, положение, което продължи през целия ми живот; и по време на този разговор доктор Аранс е със същите остри мустачки, с които съм виждал прокурорите в парламента преди смъртта на Франко и не само тях, а и военните, нотариусите, банкерите и университетските преподаватели, писателите и толкова лекари, не и той обаче, той избърза да си ги подстриже. Баща ми и майка ми са седнали в столовата, а аз все още нямам съзнание, нито памет, аз съм дете, което не говори, нито ходи и което лежи в люлката и което никога не е трябвало да разбере - тя е през цялото време със сведен поглед и не продумва, неговият поглед е първо невярващ, а после ужасeн - ужасeн и уплашен, не толкова възмутен. И едно от нещата, които казва Аранс, е това:
         - Виж какво, Леон, аз пращам много доклади на полицията и всичките попадат в целта, никога не са пропускали. Трябваше ми време, за да стигна до теб, но много добре знам какво си правил през войната и не ти е омръзнало да нареждаш на републиканците да пращат нашите хора на онзи свят. Но дори и да не беше така. В твоя случай няма нужда много да измислям, достатъчно е само да преувелича, да кажа, че си пратил в канавките половината квартал не би било много далеч от истината, би ме пратил и мен, стига да можеше. Минали са повече от десет години, но те чака разстрел, ако си отворя устата, а аз няма защо да мълча. Така че ти ще кажеш какво искаш - или ще ти е малко тежко с моите условия или изобщо няма да ти е никак, нито леко, нито тежко, дори не и горе-долу.
         - И какви са тези условия?
         Виждам доктор Аранс да обръща глава по посока на смълчаната ми майка - жест, който я овеществява - която е познавал също от войната и от преди това, и също от този квартал, който е загубил толкова жители.
         - Да я чукам. Една нощ и после още една и така, докато се уморя.
         Аранс се умори както се уморяваме всички от всичко, ако имаме време. Умори се, когато аз още бях на възраст, на която този толкова основен глагол не съществува в речника, нито пък се разбира значението му. Възрастта на майка ми обаче беше възрастта, на която тя започна да повяхва и да не се смее, а баща ми, да преуспява и да се облича по-добре, и да подписва със собственото си име статиите и критиките - със собственото си име, което не беше Леон - и да губи малко от меланхолията в помътнелите си очи; и да излиза вечер със скъпи билети, докато майка ми оставаше вкъщи да реди пасианси или да слуша радио или малко по-късно да гледа телевизия, по-примирена.
         Тези, които са спекулирали със задгробния живот или с живота на съзнанието след смъртта - ако това сме ние, съзнание - не са взели предвид опасността или по-скоро ужаса да си спомняме всичко, дори това, което не сме знаели - да знаем всичко, което ни засяга или през което сме минали или до което само сме се докоснали. Виждам с абсолютна яснота лица, с които съм се разминавал един-единствен път на улицата - един мъж, на когото дадох милостиня, без да го погледна в лицето; една жена, която наблюдавах в метрото и за която не съм се сещал повторно; чертите на един пощальон, който ми донесе маловажна телеграма; фигурата на едно момиче, което видях на плажа, когато и аз бях момче. Повтарят се дългите минути, които прекарах в чакане на летищата или на опашките за музеи или загледан във водата на онзи далечен плаж, или в опаковане и после в разопаковане на багаж, най-отегчителните, тези, които никога нямат значение и които обикновено наричаме мъртви часове. Виждам се в градове, в които съм бил преди много време и за малко, със свободно време, за да ги обходя и после да ги залича от паметта си - виждам се в Хамбург и в Манчестър, в Базел и в Остин, на места, на които не бих отишъл, ако не ме беше завела работата. Виждам се и във Венеция преди толкова врме, на сватбеното ми пътешествие с жена ми Луиса, с която съм прекарал тези последни години на спокойствие и доволство, виждам се тогава, в най-скорошния ми живот, въпреки че и той вече е далечен. Връщам се от пътуване и тя ме чака на летището, никога през целия ни брак тя не е пропускала да дойде да ме посрещне, дори да съм отсъствал само няколко дена, въпреки ужасното движение и отложимите задачи - тези, които най-много дотягат. Обикновено бях толкова уморен, че имах сили само да сменям каналите пред телевизора, едни и същи във всички страни, докато тя ми приготвяше лека вечеря и ми правеше компания с отегчен, но търпелив израз, знаеше, че имам нужда само от съня и от почивката през настъпващата нощ, за да се възстановя и на следващия ден да си бъда същият - деен човек и шегаджия, който говори малко през зъби, глупав начин да подчертая иронията, която се харесва на всички жени, те носят смеха в кръвта си и не могат да се сдържат да не се разсмеят, дори и да мразят този, който се шегува, стига шегата да си я бива. И на следващия следобед, вече възстановен, обикновено отивах да видя Мария, любовницата ми, която все още се смееше повече, защото с нея хрумванията ми не бяха изчерпани.
         Толкова внимавах никога да не се издам, да не нараня и да бъда милостив, виждах Мария само у тях, за да не може никой никога да не ме завари никъде с нея и да разпитва или да прояви жестокост и да разказва по-късно, или просто да очаква да бъде представен. Къщата й беше наблизо и много вечери се отбивах на път за вкъщи, не всички, това предполагаше да се забавя само половин час или три четвърти, понякога малко повече, понякога се развличах, гледайки през нейния прозорец, прозорецът на любовницата е интересен както никога няма да е интересен нашият. Никога не допуснах грешка, защото грешките в тези неща са форми на неуважение или, още по-лошо, злини. Веднъж се натъкнах на Мария, докато бях с Луиса, в едно претъпкано кино вечерта на една премиера и любовницата ми се възползва от навалицата, за да се приближи до нас и да ме хване за миг за ръка; минавайки покрай мен, без да ме поглежда, ме докосна с бедрото, което аз добре познавах и ми хвана ръката и я погали. В никакъв случай Луиса не е можела да забележи, нито да види, нито ни най-малко да заподозре онзи лек и мимолетен, и таен контакт, но при все това реших да не се виждам с Мария няколко седмици, след които и след като не й вдигах телефона в кабинета ми, тя ми се обади една вечер вкъщи, за щастие жена ми я нямаше.
         - Какво става? - попита ме тя.
         - Никога не бива да ми се обаждаш тук, знаеш.
         - Нямаше да ти се обадя тук, ако ми вдигаше в кабинета ти. Чаках петнайсет дена - каза тя.
         И тогава й отговорих, полагайки усилие да си възвърна яда, който ме беше обзел преди тези петнайсет дена:
         - Няма да ти вдигна никога повече, ако отново ме докоснеш в присъствието на Луиса. И през ум да не ти е минало.
         Тя замълча.
         Човек забравя почти всичко в живота и си спомня всичко в смъртта или в това положение на жестокост, което представлява битието на призрака. Но в живота забравих и отново я видях един ден и още един така, както всичко се отлага неопределено за след малко и винаги си мислим, че ще продължава да има едно утре, когато ще бъде възможно да спрем това, което днес и вчера минава и върви, и протича; това, което неусетно, лека-полека се превръща в друг навик, който на свой ред също уеднаквява нашите дни и нашите нощи, докато най-накрая те не могат да се възприемат без никоя от съставките, които са се вмъкнали в тях, а нощите и дните трябва да бъдат еднакви поне в същественото, за да няма отхвърляне, нито жертва, кой ги обича и кой едва ги издържа. Човек си спомня всичко сега и затова си спомням отлично смъртта си, тоест, това, което узнах за смъртта си, когато настъпи, което беше малко и беше нищо в сравнение с целостта на знанието ми сега и с острието на повторенията.
         Върнах се от още едно от изтощителните ми пътувания и Луиса не пропусна, дойде да ме чака. Не говорихме много в колата, нито докато механично си разопаковах багажа и преглеждах отгоре-отгоре насъбралата се поща, и преслушвах съобщенията на телефонния секретар, запазени до завръщането ми. Притесних се, като чух едно от тях, защото веднага познах гласа на Мария, който произнасяше името ми веднъж, после прекъсваше и това намали притеснението ми - женски глас, който произнася името ми и после прекъсва не означаваше нищо, нямаше защо да е разтревожил Луиса, ако тя го беше чула. Проснах се на леглото пред телевизора и погледах разни програми, Луиса ми донесе филе с яйца, купени от магазнин, сигурно не е имала желание или време да ми направи дори тортиля. Още беше рано, но тя загаси лампата в стаята, за да ме подкани да спя и останах така унесен и успокоен със смътния спомен за милувките й, ръката, която успокоява, макар да докосва гърдите разсеяно и може би нетърпеливо. После излезе от спалнята и аз заспах пред образите от телевизора, имаше един момент, в който престанах да сменям каналите.
         Не знам колко време е минало или лъжа, тъй като сега го знам с точност, бяха седемдесет и три минути на дълбок сън и на сънища, които все още се случваха в чужбина, откъдето се бях върнал още веднъж жив и здрав. Тогава се събудих и видях синкавата светлина на включения телевизор, светлината му, която осветяваше краката на леглото повече, отколкото който и да било от образите на екрана, защото за тях не ми стигна времето. Виждам и видях да се стоварва върху челото ми нещо черно, тежък и без съмнение студен предмет като стетоскопа, но допирът му не беше здравословен, а болезнен. Падна веднъж и пак се вдигна и през тези десетки от секундата, преди отново да се спусне, вече напръскан с кръв, си помислих, че Луиса ме убива заради онзи глас, който само произнасяше името ми и прекъсваше и може би беше казал много повече неща, които тя е изтрила, след като ги е чула всичките, като ми е оставила да изслушам само началото, само известието за това, което ме убива. Черното нещо отново падна и уби този път и последното ми съзнание в живота ме накара да не оказвам съпротива, да не се опитвам да го спирам, защото беше невъзможно и също може би, защото не ми се стори лоша смърт да умра от ръцете на човека, с когото съм живял в спокойствие и доволство, и без да си причиняваме болка, докато най-накрая не си я причинихме. Думата е трудна и подлежи на двусмислено тълкуване, но навярно усетих, че това беше една справедлива смърт.
         Виждам това сега и го виждам цялото, с после и преди това, въпреки че послето не ме засяга в прекия смисъл на думата и затова не ми се струва толкова болезнено. Но не и преди товато или не и отричането на това, което видях и си помислих между спускането и вдигането, и повторното спускане на черното нещо, което ме довърши. Виждам сега Луиса да говори с един мъж, когото не познавам и който също носи мустаци като доктор Аранс навремето, макар и и не остри, а меки и гъсти, и малко побелели. Това е мъж на средна възраст, на каквато бях и аз, а може би и Луиса, въпреки че нея винаги съм я виждал като млад човек по същия начин, по който никога не съм можел да видя родителите си и Аранс като такива. Заедно са в хола на една къща, която не познавам и която е неговата, пъстро място, пълно с книги и картини, и украшения, интересна къща. Мъжът се казва Маноло Рейна и има достатъчно пари, за да не си цапа никога ръцете. Говорят шепнешком, седнали на дивана, вечер е и в същото време аз съм на гости на Мария, преди две седмици, две преди смъртта ми на връщане от едно пътуване, а това пътуване още не е започнало, още се подготвя. Шепотът сега е ясен, степента му на реалност е несъвместима вече не с моето положение, за което осезаемото е чуждо, а със самия живот, в него никога нищо не е толкова конкретно, нищо не диша толкова. Но има един момент, в който Луиса повишава глас, както го повишава човек, за да се защити или за да защити някого и това, което казва, е следното:
         - Но той винаги се е държал много добре с мен, в нищо не мога да го упрекна, а така е много трудно.
         А Маноло Рейна отговаря, провлачвайки думите:
         - Не би било по-лесно, нито би ти струвало по-малко, ако ти беше направил живота невъзможен. Когато става дума за убийството на някого, какво е правил той няма значение, убийството винаги изглежда крайна постъпка за всякакво поведение.
         Виждам Луиса да доближава палеца към устата си и да го захапва леко, жест, който съм я виждал да прави толкова пъти, когато се колебае или по-скоро преди да се реши на нещо. Това е тривиален жест и е истинско безобразие, че се появява и в разговора, на който не присъстваме; който се провежда зад гърба ни и в който ни споменават или критикуват, или дори защитават, или ни съдят и ни осъждат на смърт.
         - Е, убий го ти тогава, недей да искаш аз да извърша тази крайна постъпка.
         Виждам сега, че този, който държи черното нещо до включения ми телевизор, не е Луиса, не е и Маноло Рейна с фолклорното си име, а някой наемник, на когото му е платено, за да го забие два пъти в челото ми, думата е наемен убиец, във войната толкова републиканци са били използвани така. Моят наемен убиец удря два пъти и удря безстрастно и тази смърт вече не ми се струва справедлива, нито подходяща, нито, разбира се, милостива, какъвто обикновено е животът и какъвто беше моят. Черното нещо е чук с дървена дръжка и желязна глава, най-обикновен чук. Домашният ми чук, разпознавам го.
         Там, където времето върви и протича, вече е минало много време, толкова, че вече не е останал никой от тези, които познавах или с които общувах или заради които страдах, или които обичах. Всеки един от тях предполагам, ще се върне, без да бъде забелязан в това пространство, в което се струпват забравени времената и няма да види там никого другиго освен непознати, нови мъже и жени, които си мислят досущ като децата, че светът е започнал да се върти с раждането им и за които няма никакъв смисъл да се питаме за миналото ни, заличено съществувание. Сега Луиса ще си спомня и ще знае всичко, което не е знаела приживе, нито при смъртта ми. Не мога да говоря сега за нощи и дни, всичко е уеднаквено без нужда от усилие, нито от навици, в тях мога да кажа, че познах най-вече спокойствието и доволството - когато бях смъртен, преди толкова време вече, там, където все още има време.

 

 

 

 

Из сборника „Когато бях смъртен“, Хавиер Мариас, Барселона, издателство „Сума де летрас“, 1996

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. януари 2005 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]