Маро Вамвунаки

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | преводна художествена литература

 

ВОСЪЧНОТО ЛИЦЕ НА РАЗДЯЛАТА

 

Маро Вамвунаки

 

Превод: Светла Асенова

 

 

         Последния път, когато го срещна, беше в адвокатската кантора на баща му. Вечер, лято. Мебелите изглеждаха уморени от жегата и от тежестта на времето. Мебели от Александрия от тъмен махагон и виенска тръстика на подлакътниците и на облегалката на канапето.
         Машинописката беше покрила пишещата машина с кафява покривка и си тръгна с един моряк, когото представи за свой племенник.
         На дясната стена до тъмната маса висеше една стара гравюра с александрийския бряг. Беше нещастна, но погледът й, необяснимо защо, с една загадъчна наблюдателност, се стрелна и се спря на египетските минарета на гравюрата.
         Павлос носеше светлобежова риза и й беше обърнал гръб, гледайки навън през прозореца. Щеше да изглежда обезпокояващо блед, ако вечерната светлина не хвърляше върху него портокалови отблясъци.
         В последно време беше постоянно неспокоен. Винаги беше раздразнителен, като че ли не издържаше напрежението от парата, която задържаше в себе си дни наред. Винаги страдаше от приглушената тревога на ловец, който упорито търси някаква страшно важна мишена. Подвижна мишена.
         Младостта му, темпераментът му и кой знае какви други импулси, го измъчваха безмилостно. Държанието му към нея бе винаги противоречиво, но внезапните промени напоследък преминаваха границите на нейната издържливост.
         Търпеше го, защото беше някак безплътно влюбена в него и, защото с ума си приемаше, че това мъчение криеше в себе си изключителен смисъл. Беше едно от онези мъчения, които си заслужават хиляди пъти повече от едно спокойно доволство. Зад болезнените му противоречия извираше като непрекъснато поточе една неизразима последователност. Измъчваше го тревогата да установи къде се намираше това поточе и да му даде име. Изливаше яда си върху нея, като да беше неговият противник - другото му Аз, което беше длъжен да нападне, за да продължи по-нататък.
         Тя разбираше всичко това, но един естествен егоизъм, виждането й за света, я възпираше да се отдаде напълно и да потъне цялата в неговия океан.
         Противопоставяше му се, а той ставаше раздразнителен.
         "Защо се измъчваме?" - му повишаваше тон понякога. Не й отговаряше. Само я поглеждаше изненадан, като че лудият му влак правеше изведнъж непредвидена спирка. Като да не беше помислял за това, като да не успяваше да помисли и сега. Не й отговаряше.
         Онова лято беше започнал работа като стажант адвокат в кантората на баща си. Естествено, беше разочарован. Държеше се като разпален кръстоносец, комуто не са дали право на участие в ослепителен кръстоносен поход и са принудили да брои дребни монети на пангара на енорията.
         Изкрещяваше му, че все негодува, но и той самият не знае какво иска. Че, ако не си изясни какво точно иска, надежда няма. Той пък отвръщаше, повишавайки тон, че тя не му помага, че дори не замълчава, за да го остави да се успокои и да помисли. А когато тя, обидена, млъкваше, той отново се сърдеше, защото му отнемаше възможността за диалог.
         "За теб диалог означава караница" - му извикваше.
         "И караница да е, защо не?" - й отговаряше. Атмосферата по между им беше винаги наелектризирана. Елвира се намираше под постоянно напрежение: Може ли да му се отдаде изцяло, да се превърне в едно огромно "да" до него? Може би трявбаше да защити независимостта си, едно автономно островче в нейното аз, което може да се нарича и достойнство. Какво именно е достойнството в любовта?
         Бореше се с него, бореше се вътре в себе си. Ставаше така жестоко уморително! Караха се много. Той нападаше, тя се отбраняваше. Накрая можеше и да се разменят ролите, да се преплитат отбрана и атака и така да губят смисъла си. След като минеше малко време, не си спомняше дори повода за караницата. В нея оставаха само силните викове, които я пронизваха, вкусът на сълзите от нерви, болката в слепоочията от напрягането на ума, ударите му с юмрук по маси и стени. Може би всичко това беше от прекалено силна любов, която превишаваше възможностите им и те се оказваха неспособни да я обгърнат. Неспособността им ги влудяваше. Може би затова…
         Беше вечер и Павлос стоеше на прозореца на кантората. Гледаше навън, възслаб и приведен. Изглеждаше измъчен.
         Елвира стоеше в един ъгъл. Знаеше го, тази вечер ще се разделят завинаги. Знаеше го. Беше го видяла три дни по-рано в един непоносимо тежък и същевременно някак странно реален сън. Знаеше, че сънува, но това нямаше нищо общо; каквото се случваше в съня, усещаше го по-истинско, отколкото каквото и да било наяве: Вървяха в сенчест двор на запустяла, порутена къща. Въпреки че се страхуваше, сама упражняваше натиск върху себе си да продължи към полуотворената тъмна входна врата. Къщата беше направена от разядени, влажни камъни. Не си спомня какво е видяла вътре, спомня си единствено страха си. Спомня си, че се обърна назад и видя Павлос в двора да държи в ръце едно повито бебе.
         Без да предупреди, вдигна бебето и го хвърли като топка към нея. Хвана го в последния момент, чувствайки болка в гърдите като да я удряше със сила кожена топка. В белите пелени видя, вместо бебе, накълцано месо. Гаденето стигна до устните й. Погледът й светкавично бързо попадна върху рубина на пръстена, който носеше на безименния пръст на лявата си ръка. Беше й го подарил преди година и половина.
         Рубинът растеше пред нея, като да го фотографираха в близък план. Трусове. Една пукнатина във формата на мълния, или пропукване в земята след земетресение, го раздели от край до край на две. Усещаше вкуса на нещо необратимо, нещо окончателно, като смъртта. Знаеше, че ще се разделят.
         Не, защото вярваше в сънищата, а защото, знаеше го, този сън беше символичното изписване на една действителност.
         Трябваше вече да се разделят, за да се спаси от непоносимото напрежение на въпроса дали ще се разделят, който я убиваше.
         Стана дръзка от страх, смела - от боязън. Каза му го първа, та наказанието й след това да я измъчва двойно повече, да я накара да намрази себе си и да я изпепели в огъня на съмнението. Каза му го, сякаш се самоубиваше, за да не страда повече от неизлечима болест. Каза му го и като отчаяно предизвикателство, като всъщност се надяваше да го стресне, да я помоли да промени решението си, да й се зарече, че всичко ще се оправи от тук нататък, да я помоли и да я убеди да остане до него. И така тя да поеме нещата в свои ръце, за да свали от плещите си болната несигурност на тази любов.
         - Искам да се разделим, Павлос… - прошепна, опитвайки се да звучи твърдо.
         Той каза най-лошото, от което можеше да се страхува.
         - И аз исках да ти го кажа. От няколко дни… Колебаех се.
         Не я остави да се наслади на черния си триумф. Триумф над него, триумф над собствената й слабост, която изведнъж роди разрушителна сила.
         Отне й славата, стила, и я унижаваше, като да й връщаше, много по-силен, един шамар. Години наред щеше да я измъчва въпросът: Наистина ли мислеше онова, което й отговори, или беше едно внезапно откритие на егоизма му, за да се спаси? Все още я измъчва.
         Той стоеше до прозореца и гледаше навън. Прозорецът гледаше към червените керемиди на стария град и от близката балконска врата успяваше да различи един олющен кол на знаме, без знаме, опрян на решетката на парапета.
         Чертите му бяха изопнати, като течен восък, разлат по костите на лицето му. Една тънка вена на дясното му слепоочие пулсираше, показвайки, че е разгневен. Присвитите му устни бяха добили извивката, която обикновено предвещаваще яростно избухване.
         Не можеше да понесе да се карат още. Не понасяше повече нито него, нито себе си. Трябваше да побърза да произнесе нещо сразяващо. Нещо по-силно от всичко, което му беше казвала до сега, и да го спре: да му каже да се разделят.
         - Искам да се разделим, Павлос… - прошепна твърдо.
         - И аз исках да ти го кажа. От няколко дни… Колебаех се.
         Обърна се и я погледна право в лицето. Восъчен, с един зъл, мразовит блясък, като че нож се движеше в присвитите му очи. Восъчна маска на омраза. Омраза от наранен егоизъм, омраза от омраза или омраза от любов?
         Чувстваше дълбоко в себе си, че е омраза от любов, затова и не можа да бъде излекувана.
         Гледаше я право в очите, восъчен и зъл. Направи две - три крачки назад, след това я обзе страх на животно, което е било ранено и се страхува от ново нападение, но този път смъртоносно. Трябваше да тича и да се изплъзне от нещо ужасяващо. Обръщайки се рязко към вратата, бутна една кристална ваза, в която бяха сложени във вода две клонки мирта и един бял карамфил. Вазата падна на бюрото и водата се разля по паркета. Падна на земята и едната клонка мирта.
         Всичко това стана за части от секундата, погледът й го фотографира. Опасността задаваше на времето един някак забавен ход. Двадесет години по-късно си спомня всичко с точност: Вазата да се накланя, клонката мирта да пада, даже и водата, която се разлива бавно.
         Отвори дървената врата. Прелетя по дървената стълба на сградата и се втурна по улицата. Смрачаваше се. Тичаше и се смрачаваше. Като че ли я преследваха. Преследваше я болката.
         Стигна в квартала си, на тяхната улица, влетя в градината на къщата. В градината, в която някога си играеше, облечена в органза, и като на сън й се явяваше Мария Магдалена. Вратата им с клепалото. Отключва и отваря, бута я, блъска я зад себе си и изкачва тяхната дървена стълба. Насеченото й дишане е извадило душата й до ръба на устните. Пред пианото на майка й коленете й се подкосяват, пада на пода.
         Болката лъвица я застигна, нахвърля се върху й и впива ноктите си в нея. Раздира. Захапва ръката й, за да не извика, вкусът на кръвта е блудкав, тя се разстила топла върху езика й.
         Паднала на пода, така, часове наред, в горещата лятна нощ научаваше лека - полека, потънала в безкрайно дългите секунди, че границите, които познаваме, могат да бъдат преминати. Падаш с цялата си тежест върху тях като животно, плувнало в кръв. Очакваш с притаен дъх, че ще се скараш и ще се успокоиш. Губиш се за малко от непоносима болка, а след това отваряш очи и откриваш, че все още те има и, че си разрушил границите. Това ли е разгромът? Някак си така ли ще бъде и преминаването през портата на смъртта?
         Живя дни и нощи наред в ада. Дни и нощи посред лято, ужасно горещи и влажни. Родителите й бяха отишли за един месец на лечебни минерални бани. Носеше непрекъснато една басмена рокля на малки цветчета и с тънък колан. Влизаше и излизаше от стаите със затворените кепенци, падаше на хладния под в коридора и оставаше така часове наред неподвижна, долепила ухо до плочките. Така ли чуват местните врага да идва от мили по-нататък?
         Тя не чуваше, не чакаше, не искаше да продължи нищо. Знаеше, че нямаше да я последва, че няма да се обади по телефона. Знаеше, че са се разделили.
         Най-тежките, най-жестоките неща в живота, ги знаем предварително. Страхуваме се да ги приемем, но дълбоко, дълбоко в себе си вече ги знаем и ги чакаме. Залъгваме се с дребни лъжи, за да отлагаме скръбта. Но знаем.
         Когато видя, че не е успяла да умре, седна и взе решения за останалата част от живота си. Никога, никога повече нямаше да позволи душата й да зависи от бездната на душата на мъж. Ще се посвети на следването си, на изкуството си, на работата си с целия си еротизъм. Там ще бъде сигурна, няма да я застрашава нищо. Това е една сигурна, честна сделка с еротизма - да го предадеш на работата.
         По-късно ще се омъжи за Алекос, който беше разумен и стабилен, и не рискуваше да се влюби в него.
         Няма да се върне тук. Ще си отиде.

 

         Отиде си. Направи всичко така, както го бе решила и двадесет години по-късно се връща да търси онази своя нечовешка мъка като жилка вода в пустиня. Да търси онзи мъж, с восъчното лице на раздялата, когото остави, като икона, която изразява всичко, което си струва да бъде жадувано.
         Връщаше се назад, изпита и жадна.

 

 

 

Електронна публикация на 15. март 2004 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]