Габриел Гарсия Маркес

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

ИЗ „СПОМЕН ЗА МОИТЕ ТЪЖНИ ПРОСТИТУТКИ“

 

Габриел Гарсия Маркес

 

 

Превод от испански: Емилия Юлзари

 

 

         „Не бивало да прави нищо в разрез с добрия тон, предупреди го жената от къщата. Да пъха пръст в устата на спящото момиче или нещо подобно.”1

 

         Ясунари Кавабата
         „Къщата на спящите красавици”

 

 

         Из „2“

 

 

Корица на книгата

 

         Пиша този спомен сред малкото останали книги в някогашната библиотека на родителите ми, чиито рафтове са на път да се разпаднат благодарение на търпението на дървоядите. В края на краищата за онова, което ми остава да свърша на този свят, ще ми стигнат всичките ми видове речници, първите две поредици от „Национални епизоди” на дон Бенито Перес Галдос и „Вълшебната планина”, която ме научи да разбирам настроенията на майка ми, изопачавани от тубелкулозата.
         За разлика от другите мебели, а и от мен самия, писалищната маса, на която пиша, с течение на времето изглежда в по-добро състояние, защото е изработена от скъпо дърво от дядо ми по баща, който е бил корабен дърводелец. Дори когато нямам да пиша, аз я подреждам всяка сутрин с безполезна точност, заради която съм изгубил толкова любови. На една ръка разстояние държа моите книги-съучастници: двата тома на „Първи илюстрован речник” на Испанската кралска академия от 1993 година; „Съкровищница на кастилския или испанския език” от дон Себастиан де Коварубиас; граматиката на дон Андреас Бельо, както се полага в случай на съмнение в семантиката; новия „Идеологически речник” на дон Хулио Касарес, специално неговите антоними и синоними; „Vocabolario della Lingua Italiana” на Никола Дзингарели, за да ме подпомага с майчиния ми език, който научих още в люлката, както и речника по латински, защото бидейки майката на първите два, го смятам за мой роден език.
         Вляво на писалището държа винаги пет листа качествена канцеларска хартия за неделната ми колонка, както и кутийката с пясък за ръсене, който предпочитам пред модерната попивателна преса. Вдясно стоят мастилницата и поставката от леко балсово дърво за перодръжката със златно перо, защото още пиша на ръка с романтичния почерк със завъртулки, на който ме научи Флорина де Диос, за да ме държи далече от учрежденския кръснопис на съпруга си, общински нотариус и експерт-счетоводител до последния си дъх. Преди време във вестника ни задължиха да пишем на машина заради по-лесното пресмятане на оловните букви на линотипа и по-точното макетиране на текста, но никога не възприех този лош навик. Продължих да пиша на ръка, а после да го преписвам на машина, по която мъчително кълвях като кокошка, благодарение на незавидната чест да съм най-старият сътрудник. Днес, пенсиониран, но не и победен, се ползвам от святата привилегия да пиша у дома, с изключен телефон, за да не ме бизпокои никой, и без цензор, който да ми наднича над рамото и да дебне какво пиша.
         Живея без кучета, птици и прислуга, като се изключи вярната Дамиана, която ме е спасявала и в най-немислимите затруднения и продължава да идва веднъж седмично, за да свърши какво има да се върши, макар да е вече късогледа и късопаметна. На смъртното си легло майка ми ме помоли да се оженя млад за бяла жена, да си имаме поне три деца, от които едно момиченце с нейното име, същото, което преди нея са носили майка й и баба й. Не забравих молбата на майка си, но понятието ми за младост беше доста разтегливо и все ми се струваше, че още не е твърде късно. До едно горещо пладне, когато сбърках вратата в къщата на семейство Паломарес де Кастро на плажа в Прадомар и заварих гола Химена Ортис, най-малката им дъщеря, която си беше легнала за сиестата в съседната стая. Лежеше с гръб към вратата и се обърна да ме погледне с толкова стремително движение, че не ми остави време да избягам. Ах, извинете, успях да избъбря със сърце в гърлото. Тя се усмихна, обърна се към мен, извивайки се като газела, и ми изложи тялото си от глава до пети. Цялото помещение се насити с нейната интимност. Не беше съвършено гола, зад едното й ухо бе затъкнато отровно цвете с оранжеви венчелистчета, като на картината „Олимпия” на Мане, на дясната си китка носеше златна верижка, а на шията огърлица от ситни бисери. Не си представях, че някога в живота си ще видя нещо по-смущаващо, и днес мога да потвърдя, че съм бил прав.
         Засрамен от своята непохватност, затръшнах вратата с решението да я забравя. Но Химена Ортис не ми го позволи. Изпращаше ми съобщения по общи приятелки, предизвикателни записки, груби заплахи, докато се разнасяше слухът, че сме лудо влюбени един в друг, а всъщност не си бяхме разменили нито дума. Невъзможно беше да й устоя. Имаше очи на дива котка, предизвикателно тяло, независимо дали е с дрехи или без тях, и буйна коса от непокорно злато, чието женствено ухание ме караше да плача от ярост във възглавницата. Знаех, че никога няма да е любов, но дяволското привличане, което изпитвах към нея, бе толкова пламенно, че се опитвах да се утешавам с всяка срещната уличница със зелени очи. Тъй като не успях да потуша огъня от спомена за нея в леглото в Прадомар, накрая сложих оръжие с официално искане на ръката, размяна на пръстени и обявление за голяма сватба преди Петдесетница.
         Вестта избухна с по-голяма сила в Китайския квартал, отколкото в обществените клубове. В началото бе посрещната с подигравки, но после се превърна в определено възмущение от страна на местните начетени дами, които възприемаха брака по-скоро като нелепо, отколкото като свято задължение. Годеничеството ми, в съответствие с всички ритуали на християнския морал, премина на терасата с амазонски орхидеи и висяща папрат в дома на годеницата ми. Пристигах там в седем вечерта, облечен целият в бял лен, с някакъв подарък, било гердан от мънисти, било швейцарски шоколад, и разговаряхме до десет, донякъде с намеци, донякъде сериозно, под надзора на леля Архенида, която заспиваше незабавно, досущ като компаньонките от тогавашните романи.
         Колкото повече се опознавахме, толкова по-дръзка ставаше Химена и колкото по-силни ставаха юнските горещини, толкова повече корсажи и фусти сваляше, така че не беше трудно човек да си представи разрушителната сила, която несъмнено притежаваше в полумрака. След два месеца годеничество нямахме за какво да си говорим и тя постави въпроса за децата, но без да го изрича, като се захвана да плете на една кука от сурова вълна терлички за новородени. Като галантен годеник аз също се научих да плета заедно с нея и така ни минаваха безполезните часове, оставащи до сватбата, аз плетях сините терлички за момченца, та да видим кой щеше да улучи, докато се натрупаха толкова, че щяха да стигнат за над петдесет дечица. Още преди да удари десет, аз се качвах в някой файтон и се отправях към Китайския квартал, за да си изживея нощта в блаженството на живите.

 

 

 

 

 

 

---

 

1 Превод Дора Барова (София, Рива, 2010). - Б. пр. [горе]

 

 

Книгата е на книжния пазар с марката на Издателство „Лъчезар Минчев“!

Електронна публикация на 13. септември 2017 г.
Публикация в кн. „Спомен за моите тъжни проститутки“, Габриел Гарсия Маркес, пр. Емилия Юлзари, Изд. „Лъчезар Минчев“, С., 2017 г.
г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]