Хуан Марсе

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

Из „Калиграфия на мечтите“

 

Хуан Марсе

 

Превод от испански: Мария Пачкова

 

Корица на книгата

          Първата книга на Хуан Марсе след удостояването му с най-голямата литературна награда за испаноезични автори „Сервантес” ни връща в света, създаван от автора в продължение на години. Действието се развива в Барселона след края на Гражданската война – дълъг период на лишения и униние. Един юноша (въплътил много черти на самия автор), страстен читател и любител на киното, мечтае да стане велик пианист и съчинява заедно с приятелите си героични истории, стремейки се да се измъкне от суровата, безперспективна действителност.
          Баща му, който е зает с изтребването на „сини плъхове” в кина и складове, но и със задачи, които го отвеждат често до границата с Франция, в крайна сметка бива принуден да избяга, за да не бъде арестуван.
         И въпреки изпитанията на героите романът, с типичния за автора съкровен и ироничен тон, е песен на надеждата и стремежа към щастие, възможни отчасти и поради способността на въображението, на литературата да ни потапя в един прекрасен паралелен свят.

 

 

 

 

ПРЪСТЪТ НА СЪДБАТА

 

 

          През лятото на 1948 момчето е на петнайсет години, с дребни пари в джоба и призрачен пръст на дясната ръка. Докато работи в ателието, в едно неспокойно и сиво утро, което коварно тежеше на душата му, той за няколко секунди се отвлече пред електрическата валцовъчна машина, тананикайки неудачно началото на простичка мелодия, която не успяваше да си припомни, и хоп – докато се усети, машината погълна показалеца му.
         Фаталното разсейване, неуместният музикален унес, способствал за инцидента, се дължеше преди всичко, мисли си той, на отнетата надежда, откакто три години по-рано той се видя лишен от уроците си по солфеж и пиано – наложи се майка му да напомни, че те са бедни – а също и на растящото му откъсване от ателието и занаята, от златото и платината, от диамантите и техните отблясъци. Спомня си, че въпросната злокобна утрин, когато излезе много рано от вкъщи, понесъл под мишница загънатия във вестник обяд, той усети нещо като горчивина, докато мислено си преговаряше, както обикновено крачейки по улицата, въпросите и отговорите на скъпата му книжка от Общинската консерватория. Половин час по-късно, изправен пред машината, упорито устремен да си припомни мелодията, нещо на английски, което започваше с long-ago-and-far-away, от цветния филм, който е гледал два дни по-рано, ядосан от това, че не успява, и без необходимото внимание към това, което върши, той сам причини нещастието. Но произшествието се дължи само отчасти на неговото капризно упорство с мелодията. Макар и да не иска да го признае, фаталното невнимание, което щеше да му коства пръста, се коренеше в неговата незаинтересованост към бъдещата му трудова дейност, в един прикрит отказ, който той предъвкваше от доста време насам. След като прекара две години в метене на ателието, приключи периода му на чиракуване и на момче за поръчки, когато вече от три месеца работеше на масата на калфите с горелка и пили, и трионче и се мъчеше да го прави добре, първоначалното му въодушевление от занаята бе изстинало и оттогава вътре в себе си той взе да се съмнява в способностите си на златар. Сега освен това той получава само простички и скучни поръчки за поправки, запояване на верижки, някоя гладка халка, стопяване и валцуване и подготвяне на някоя сплав за запояване. Той не може да каже, че мрази работата си като цяло, но нещо не е както трябва. Чувства се подготвен да придава форма на изящни бижута с най-голяма художествена стойност и тези простички занимания го отегчават и той гледа да ги претупа. На всичко отгоре и толкова много часове затворен в ателието, това не е живот – от девет сутринта до един следобед и после от три до седем, т.е. по осем часа на ден от понеделник до петък, плюс петте часа от събота сутрин, с други думи, пет дена по осем часа, които правят общо четирийсет, и с петте от съботата стават вече четирийсет и пет, плюс четирите часа от следобедите, пак в събота, през които, докато си чирак, трябва да метеш ателието и до почистваш тезгяха на всеки майстор, тогава вече се получават общо четирийсет и девет часа на седмица. Не, да му се не види, това не е живот.
         Той работи прав на електрическата валцовъчна машина, като редува тези мрачни перспективи с въпроси и отговори, научени наизуст от старата тетрадчица:
         – Какво е петолиние?
         – Система от пет хоризонтални линии, успоредни и разположени на еднакво разстояние една от друга.
         – Как се броят редовете на петолинието?
         – Като се започне от най-долния.

         И отново преживява сцената, когато Джийн Кели пее, подреждайки столове с краката нагоре в заведението си, но не успява да улови началото на мелодията, тя упорито му се изплъзва насред тежкото дишане на ателието, шума от триони и пили, и удари с чук, и газови поялници в действие. Парчето злато, което той валцова първоначално, е с формата и размера на доста изтъркано калъпче сапун и цялата работа се състои в пускане на машината, като златото се поставя между двете стоманени ролки, за да се изтънява с всяко преминаване, изважда се от другата страна и пак се слага от тази, внимателно и като се държат пръстите на разстояние, понеже опасността нараства с намаляване на дебелината. Той е наясно с това, познава изненадващата и опасна змийска гъвкавост, която много скоро придобива златният език при валцоването, и резките удари с опашка, които раздава при поглъщането му от ролките, но се замисля за друго и пръстът му е заспал, спрял при най-ниската нота от петолинието.
         Само секунди преди критичния момент, той включи Гори в своето музикално развлечение. От известно време усеща, че проклетото птиче, което е убил преди няколко години с въздушна пушка, се навърта наоколо; първо го чува да пиука вътре в джубокса в главата му и затваря очи и веднага след това, като се вглежда зад стъклото на времето, винаги помътнено от дъжда над дядовата градина, го вижда под работния тезгях – кълве изпоцапания с олио лист от вестник, в който беше увит собственият му обяд, сандвич с аншоа от консерва. След пет години под земята оловното оченце на врабчето е потъмняло, но птичето не се явява вече с никаква светлина, не го окръжава никакво сияние, никакъв фалшив светлинен ореол, то не иде от халюцинация, просто подскача тук като механично птиченце с жив червей в човката, а той е отново с пръст на спусъка, защото не е ли утешение, че е налапало червей, мисли разкаяният ловец – врабчето също ловува и убива, така че тук всеки хваща когото успее… Да, но ти не изпълняваш обещанията си, момченце, закле се да дойдеш да ме видиш в скромния ми гроб, а още те чакам.
         – Сам си говори – отбелязва някой зад гърба му. – Все хвърчи из облаците това хлапе. Събуди се, момче!
         Прекалено късно. За работниците машината изяжда глупавия пръст, защото Ринго си говори сам, изправен пред нея, и защото глупавият пръст е точно там, където не трябва да бъде, дръзко подпрян на златния език, който се плъзга между ролките, език, възприел една все по-извита форма, който се огъва нагоре или надолу, без никаква сила да може да го контролира, изведнъж превърнат в смъртоносен капан. Той винаги е предпочитал да вярва, че то се случи просто защото пръстът, подчинявайки се на таен самоубийствен порив от депресивно-меломански характер, не пожела да се отдръпне навреме. Ще бъда ре и сол на клавиатурата от слонова кост на славата или няма да бъда нищо в този живот, навярно му е казал пръстът, преди да се пренесе в жертва, словесна ентелехия, вплетена в петолинието, но която той възприема като нещо по-действително от самото ателие с всичко в него, по-действително дори от дома си и енорията, и групичката момчета разказвачи на приключения в градината на Лас Анимас и по склоновете на Монтаня Пелада. Това беше самоубийство далече от клавиатурата и партитурите, далече от пианото и школата Косумб1, всичко онова, което, проклинайки съдбата си, той се наложи да напусне, защото вкъщи нямаше повече пари за уроци. Люлян от това озлобление и от мелодичното мечтание, той едва усеща дръпването откъм показалеца към китката и последвалото унищожаване на трите фаланги, внезапно погълнати и смачкани от ролките заедно със златото.
         Кръвта не бликва веднага, това става няколко секунди, след като изчезва пръстът, и никой в ателието не го чува да вика или да се оплаква, защото изненадващо не го боли. Изключва машината и все още не иска да погледне ръката, не се осмелява; вдига я на височината на очите, обаче не иска да я види, и когато най-после се решава, той я наблюдава все едно е нещо чуждо за него, плътски придатък на тялото му. С вдигната ръка той бавно се обръща към най-близкия работник, който се ужасява, виждайки как блика струята кръв. Той не е усетил нищо, само едно ощипване, но щом осъзнава, че му липсва един пръст, внезапно му се завива свят, краката му омекват и започва обилно да се поти. Викове и проклятия около него и втурване към аптечката. С импровизирана превръзка и с вдигната ръка го отвеждат към спешното отделение на „Оспитал клинико“ и после го пускат да си ходи.

 

         Къде ли отиват мъртвите пръсти на пианистите?, пита се той с горчивина. И веднага след това на глас:
         – Как така ме боли пръстът, който вече нямам, а, майко?
         – Ако постоиш малко мирно, ще ти обясня – отговаря тя, докато отрязва бинта на превръзката, като държи ножиците с лявата ръка. – Божичко, погледни тук. Как така си оставил да се инфектира, какво си направил?
         – Аз – нищо.
         – Я виж как изглежда. Не те ли е боляло?
         – Ами, сега като казваш… Може и да имам малко температура.
         – Хайде, пак същото! Човек би помислил, че искаш да имаш температура.
         – Виж, ужасно ме боли нокътят. Защо ме боли нокътят, след като вече нямам нокът?
         – И погледни това шалче, цялото изпоцапано с кръв. За боклука.
         – Не може ли да направим превръзката през врата с някоя кърпа за глава вместо шалче? Някоя от онези толкова хубави твои кърпи.
         Ръката е топка от окървавени марли и майка му често сменя превръзките, защото раната гноясва, но нейният напрегнат работен ден в старческия дом не ù позволява да се грижи за всичко вкъщи, така че обикновено оставя обяда приготвен, варен ориз и сладки картофи или омлет с лук или зелен фасул, и момчето яде само, слушайки музика по радиото или с отворен роман до чинията. Свършил е Шагренова кожа и е започнал Глад. Вечер той чака майка си, за да вечерят заедно, понякога, докато я чака, бели картофи или сладки картофи или пък чисти бакла или грах, а тя го мъмри, защото може да му се инфектира раната. Минала е една седмица от злополуката в ателието и петнайсет дена, откакто бригадата плъхоубийци замина да прочиства складове край река Оняр, в Херона, така каза майка му, имало много работа в района и баща му щял да се забави.
         От време на време несъществуващият вече пръст го боли, та две не вижда. Особено нокътят, където и да се намира той сега. Загубата на показалеца го остави в едно постоянно състояние на вцепенение и меланхолия, към което често се прибавя тревогата от очакването на онова, което животът може да му поднесе по-нататък. Той смята, че този отрязан пръст намалява твърде съществено възможностите му за работа в ателието; нещо повече, той започва да се убеждава, че в живота му е настъпил решителен обрат. Какво професионално бъдеще може да има за тази ръка след осакатяването ù? Как ще се справят четири пръста с триончето при някой фин и сложен ажур на обици с емайл и камъни например? Никога вече няма да може да хване, както трябва, пилата или клещите, а може и да не е в състояние да държи пинцетите или дори четката за боракс. Пили и стружки, клещи, свредел, наковалня, калъп, поялник, трионче, резец, стяги – думи, които дотогава бяха за него акредитивни писма на занаята, вече не търсеха неговото внимание и все по-често замираха неподвижни в занаятчийската памет, покривайки се със същата ръжда, която прояждаше прекъснатите релси между старите улични павета.
         Освен това, другото болезнено последствие от злополуката, за него много по-важно от всичко, свързано с работата – да вижда мислено дясната си ръка как обхожда клавиатурата на пианото като жалък осакатен паяк, куц и отблъскващ, ръката, която помни първите ноти и тактове, упражненията за пет пръста и началото на някои прости пиеси, научени с толкова усилие, като „На Елиза“ или „Валс на вълните“. Дооо-ре-ми-сол-дооо, си-до-ре-до-си-до-ми-сол-сиии… Той все се надяваше, че ще може някой ден да възобнови прекъснатите си уроци по солфеж и пиано, и сега, независимо от случилото се, с едва девет пръста и въпреки всичко той щеше да запази тази надежда. По никой начин не смяташе да се откаже от акордите и бързите гами за две ръце на старата жълтеникава клавиатура на маестро Емери – следи от запалени цигари на най-ниските клавиши, птичи писъци на най-високите – пианист, свирил с популярни оркестри, който създаваше любов към класическата музика с часовете си по солфеж два пъти седмично за дванайсет песети на месец в мръсната, сумрачна столова на апартаментче на улица „Трес Сеньорас“. Нещо му подсказва, че старият маестро, с лъскавата си плешивина и със сивите си очи като чертички зад очилата с метални рамки, с носа си като клюн на чайка на небръснатото лице, със спокойните си ръце с прозрачна, напръскана от старост кожа, и с острия си профил върху черния фон на пианото и домашната беднотия се е изпарил от живота му само временно. Той трябваше да се прости с пръста, погълнат от валцовъчната машина, но не и с петолинието, нито с клавиатурата, които смяташе да си върне един ден заедно с уроците. А междувременно къде ли се озовават мъртвите пръсти на пианистите? Това записва той със ситни букви в тайната си тетрадка с черни корици.
         Връзката му с музиката винаги е била интуитивна и съвсем не е избирателна. Той тананика с еднакво уважение и удоволствие както мелодия на Коул Портър или филмова музика, която му е харесала – знае наизуст трескавата тема от Дилижансът, или Багдадският крадец, или валса от Джезабел – така и няколко такта от соната на Моцарт. Мисли за партитурите, които има вкъщи, и за мечтите, до вчера влагани в тях, и чака по-добри времена. Случаят пожела жертваният пръст да е показалецът, капризният пръст на съдбата, онзи същият, който натисна спусъка в дядовата градина пет години по-рано, отговорният за ре в упражненията за пет пръста, по които той така тъгува. Времето не му позволи да научи кой знае колко много, бяха едва десет месеца, по един час в понеделник и четвъртък, когато той галеше клавишите и четеше на глас музика в такт три четвърти, но малкото, което научи, той смята за съкровище, за рядка привилегия. „Вдигни глава, не гледай толкова в клавиатурата, все още се носи из въздуха опушеният глас на учителя. Музиката не е в клавишите, музиката е в паметта на пръстите и на сърцето“.
         Паметта на пръстите. Не би могъл да го обясни, но би се заклел, че пред тази измъчена клавиатура с петна от никотин той бе научил някои уроци за пътя в живота. Не че господин Емери го е поучавал за каквото и да било – освен един път, когато той се подигра на свой съученик, когото превъзхождаше, и преподавателят му каза, че щом е добър по пиано, това изисква и да е по-добър като човек, но в начина, по който успокоява ръцете му, принуждавайки го да ги остави кротко върху клавиатурата, отпуснати и покорни, но внимателни, едва докосващи с върха на пръстите изкорубената слонова кост и черния лак на бемолите, без да му позволява да ги натиска, преди да е изпял партитурата изцяло и наизуст, той бе доловил школа, която отива отвъд елементарните уроци по солфеж и пиано, определен начин на възприемане и разбиране на всичко, което се случва с него, и си спомня, че точно в тази джунгла от танцуващи по петолинието и в главата му ноти един ден той долови изведнъж аромата на нова и странна дисциплина, която беше твърде готов да прегърне в бъдеще. Така съвсем прости навици като вдигането на ръка при започване на тактуването, улавяйки нотите във въздуха, все едно са танцуващи в тъмното светлинни пеперуди, и навикът на успокоените и очакващи ръце върху клавиатурата, призоваващи чудото на хармоничния акорд, се превръщаха тайнствено, ден след ден, в малки нравствени правила. След повтаряните и бързи гами, след края на часа, учителят оставяше ученика да затвори пианото, и всеки път, когато той с все още пламнали ръце внимателно сваляше тежкия капак върху клавиатурата и в последния момент го пускаше, дълбините на старото пиано го награждаваха с плътен отзвук, който беше като приятелски знак и обещание за бъдеще. Сякаш през тези щастливи дни музиката бе единствената основа, с която се изплиташе животът, и в петте черти на петолинието бе закодирана красотата, която светът пазеше за него. В това така несигурно юношество наизустяването на партитура става нещо повече от упражнение за развиване на музикално ухо; защото, макар той тогава да не можеше да го знае, и духът, и ритъмът, свили гнездо на петолинието, щяха да проникнат също в кръвта и да превърнат в паметно прочитането на някои книги от любимите му автори.
         И сега всичко е свършено ли?, пита се той. Нима пианистът с девет пръста е осъден да бъде панаирджийски феномен? А може би дори и това не бива да се очаква, след като вкъщи все така няма пари за нови уроци – ако предположим, че някой ден господин Емери се съгласи да вземе пак ученика с девет пръста – още по-малко за пиано под наем, да не говорим за купуване. Ще видим дали ще може по-нататък, му бе казала майка му, като му отне (прекъсна) уроците. Всяко зло има край, сине, а засега, като толкова ти харесва музиката, защо не се развличаш с хармоничка?
         Точно с тези думи го изтърси, Гори2.
         Как да не се изядеш?
         Не съди майка си.
         Тя не ми е майка.
         Никога не казвай това, нещастнико!
         След като тогава ми препоръча хармоника, какво ли ще ме посъветва сега? Да опитам с някоя свирка ли?
         Врабчето е вътре в мивката и го гледа изкосо с мъртвото си око, без да престава да кълве насекоми, които излизат от сифона, така обича Ринго да го вижда на всякакво място и по всяко време – хищно, бъбриво и отмъстително, кълве най-безсрамно всичко, което докопа. През това време, седнал на табуретка пред умивалника и загледан в образа си, той оставя да му свалят превръзката без никакво оплакване. Червени йодни звезди напръскват белия фаянс на мивката и в крайна сметка прогонват сивушкото.
         – Какво си шепнеш? – казва майка му, изправена до него с безопасна игла в устата. – Вдигни ръка. После ще ти измия косата, защото хич не е за гледане.
         – Защото няма как да мина под душа.
         – Разбира се, че има как, като държиш ръката си встрани.
         – Може да падна.
         – Може да спреш да говориш глупости.
         Тя е изхвърлила мръсния бинт в кофа под умивалника. Притиска с марля жълтеникавите места с гной около шева на чукана, срязва един шев и промива раната с кислородна вода, обаче нито за миг не изважда безопасната от устата си. Все повече заприличва на баба, мисли си той, загледан в безопасната. Олицетворение на непрестанното шетане из къщи, баба Текла, каквото и да прави – дали мете, или шие, или чисти бакла, винаги държи в устата си безопасна игла.
         – Заболя ли те? Единият шев беше инфектиран.
         – Не ме заболя – лъже той. – Всъщност ме боли нокътят. Защо така ми досажда? Как може да ме боли нокътят, след като вече го няма?
         – Нали знаеш, боли ни за това, което нямаме. Ти винаги си вярвал в призраци, пък и си говориш с тях, нали? Е, тогава не виждам на какво се учудваш. Нокътят те боли, защото вече го нямаш.
         – Ама понякога много ме боли. Също и това рамо.
         – Вярвам ти, синко.
         Тя оглежда подпухналите стави и слага още йод на шевовете. Момчето сбърчва нос при вида на тази морава ръка с толкова жалък вид, сякаш първо са я смазали, а после надули като балон, и наблюдава деликатното пърхане на зачервените ръце на майка си около изгубения пръст.
         – Откога си леворъка, майко?
         – Откакто съм родена, предполагам. Стой мирно.
         – Джак Изкормвача и свети Павел също са били леворъки.
         – Не е кой знае каква утеха, наистина – усмихва се тя, потърсва лицето на момчето, отразено в огледалото и добавя: – Но на баща ти ще му е забавно да го научи.
         Матаратас прекарва сега доста време вън от дома и той изобщо няма желание да пита кога ще се върне. До скоро беше в района на Панадес с чичо Луис и бригадата плъхоубийци – изпълнявали много поръчки в магазини и складове и даже в някои ферми, както каза майка му, имало нашествие от къртици по нивите и той подозира, че това не са официално разрешени поръчки, т.е. услуги на частни лица встрани от установената му работа и поради това сигурно по-доходни. Знае също така, че Матаратас работи често сам и за своя сметка. Започнал е да мисли за това, опасявайки се и той не знае все още от какво, и две нощи подред сънува един и същи сън: облечен като магьосника Фу-Чинг, баща му пуска в цилиндър все още димящ пистолет и веднага изважда оттам мъртъв плъх със зелена пяна по устата… Във всеки случай не очак­ва, нито желае майка му да изясни неговите опасения, защото долавя, че по някакъв начин, и той не би могъл да каже по каква причина, разговор за това ще я разплаче. Очаква да чуе и нея как казва някой ден: „Няма да ме видиш да плача никога вече, нито за това, нито за нищо“.
         – Семейство Биоска си имат пиано вкъщи. Те са добри съседи, нали, майко?
         – Ами да.
         – Мислиш ли, че ще ме оставят да свиря гами по малко всеки ден, ако ти ги помолиш?
         – Не. Забрави ли, че горката Росита е много болна? Ти сега – казва майка му, като слага чиста марля върху чуканчето – трябва да внимаваш повече с тази ръка. Остави я на спокойствие, изчакай поне раната да се затвори…
         – Недей да искаш това – умолява я той. – Трябва да продължа с упражненията. Хубаво е да поддържам форма, макар и само на маса, като нямам пиано. А бихме могли и да купим клавиатура, не са много скъпи, каза ми го господин Емери.
         Тя поклаща глава раздразнена.
         – Не те разбирам. Ще ми обясниш ли защо винаги си носиш тетрадките по солфеж, където и да идеш? – тя търси подходящи думи и по-мек тон, за да добави: – Защо продължаваш да учиш тези партитури, сине? Наистина ли мислиш, че някой ден ще можеш да свириш на пиано с тази ръка?
         – Ама, разбира се! Ще бъда пианист с девет пръста. Какво от това?

 

 

 

---

 

 

1 Хоакин Косумб – автор на популярна школа по пиано за начинаещи. – Б.пр. [горе]
2 От gorrión (исп.) – врабче. – Б.пр. [горе]

 

 

 

 

 

Хуан Марсе
КАЛИГРАФИЯ НА МЕЧТИТЕ
Превод от испански: Мария Пачкова
Издателство „Авангард принт“
Библиотека „Проза XXI“
Книгата се издава с подкрепата на програма „Творческа Европа“ на Европейския съюз.

 

 

Публикацията е предоставена от Издателство „Авангард Принт“.

Електронна публикация на 04. април 2016 г.
Публикация в кн. „Калиграфия на мечтите“, Хуан Марсе, пр. Мария Пачкова, Изд. „Авангард Принт“, Русе, 2016 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]