Машадо де Асис

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

КОЛЕДНАТА ЛИТУРГИЯ*

 

Машадо де Асис

 

Превод от португалски: Вера Киркова-Жекова

 

Корица на книгата

          Жоаким Мария Машадо де Асис е роден на 21-ви юни 1839 г. в Рио де Жанейро. Пише романи, хроники, разкази, новели. Изявява се като поет, драматург и литературен критик. Смятан е за един от най-важните и изразителни писатели в историята на бразилската литература. Обширното му творчество е обект на изследване в различни страни по света. Счита се за едно от големите имена в световната литература.
         Машадо де Асис е мулат със скромен произход. В живота си неведнъж се сблъсква с расовите предразсъдъци. Не разполага с много възможности да учи редовно. Той е самоук и с жаден за културата дух. Веднага успява да се наложи в бразилските интелектуални среди като гений на литературното творчество.
         Още съвсем млад започва да работи като печатар. По-късно сътрудничи в изданията Глобо, Крузейро, Естасао, Газета де Нотисиас и други. Въпреки че се посвещава и на поезията, голямото му наследство е в романите и разказите, в които с ирония и стилистичен финес проницателно и задълбочено анализира лабиринтите на човешката душа.
         Машадо де Асис е основател на Бразилската академия по литература, известна под името „Дом Машадо де Асис”. През 1896 г. произнася реч при откриването, а през 1897 г. става пожизнен председател на институцията.
         Умира на 29-ти септември 1908 г. в Козме Вельо – квартал на Рио де Жанейро.

      ОСНОВНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ:

       

      Поезия:

       

      Какавиди (1864);
      Нощни пеперуди (1870);
      По американски (1875);
      Събрани стихове (1901).

       

      Романи:

       

      Възкръсване (1872);
      Ръката и ръкавицата (1874);
      Елена (1876);
      Яя Гарсия (1878);
      Посмъртните спомени на Брас Кубас (1881);
      Кинкас Борба (1891);
      Дон Казмуро (1899);
      Езау Жако (1908).

       

      Разкази:

       

      Разкази от Рио де Жанейро (1870);
      Среднощни истории (1873);
      Откъснати страници (1882);
      Истории без дата (1884);
      Разни истории (1896);
      Събрани страници (1899);
      Реликви от стария дом (1906).

       

      Театър:
      Жените си падат по глупаци (1861).

       

 

         Така и не успях да разбера добре разговора, който водих с една жена преди много години. Тогава бях на седемнайсет, а тя – на трийсет. Случи се в коледната нощ. Бяхме се уговорили с един съсед да отидем заедно на коледната литургия и понеже предпочетох да не си лягам, му обещах да го събудя в полунощ.
         Домът, където живеех, беше на нотариуса Менезес. Неговият първи брак беше с моя братовчедка. Втората му жена, Консейсао, и нейната майка ме приеха добре, когато няколко месеца по-рано пристигнах от Мангаратиба в Рио де Жанейро, за да изкарам курса за влизане в университета. Пристигнах в онзи дом с дъсчен под с моите книги, с малко връзки и неопитен в разходките. Семейството не беше голямо – нотариусът, жена му, тъщата и две слугини. Семейство със стари традиции. В десет часа вечерта всички се прибираха по стаите си, в десет и половина – къщата вече спеше. Никога не бях ходил на театър и като слушах Менезес да казва, че ще ходи на театър, неведнъж го молих да ме вземе със себе си. В тези случаи тъщата правеше гримаси, а слугините се смееха тайничко. Той не отговаряше. Обличаше се, излизаше и се връщаше чак на следващата сутрин. Едва по-късно узнах, че думата „театър” е просто евфемизъм. Менезес поддържаше любовни отношения с една разведена жена и веднъж седмично не спеше в дома си. Консейсао отначало страдаше заради любовницата, но накрая се примири, свикна и дори започна да смята, че това е съвсем нормално.
         Милата Консейсао! Наричаха я „светицата” и тя оправдаваше прозвището си – с такава лекота понасяше своя самозабравил се съпруг. Наистина беше кротка и в характера й нямаше крайности – нито страдаше дълбоко, нито се радваше прекалено много. По отношение на това, за което говоря, би могла да е и мохамеданка. Би приела и харем, без да прояви външно каквото и да било. Господ да ми прости, ако греша. При нея всичко беше неизразително и пасивно. Дори лицето й беше някак средно – нито хубаво, нито грозно. Беше от хората, за които казваме, че са симпатични. Не говореше лошо за никого и прощаваше всичко. Не умееше да мрази, възможно е и да не умееше да обича.
         В онази коледна нощ нотариусът отиде на театър. Беше през 1861 или 1862 година. Аз трябваше да се върна в Мангаратиба за ваканцията, но се задържах до Коледа, за да присъствам на „коледната литургия в столицата”. Членовете на семейството се прибраха по стаите си в обичайния час, а аз останах в предния салон, облечен и приготвен. Оттам щях да мина през коридора до входа и щях да изляза, без да събудя никого. За вратата имаше три ключа. Единият беше у нотариуса, аз щях да взема със себе си втория, а третият трябваше да остане в къщата.
         - Но господин Ногейра, какво ще правите толкова време? – ме попита майката на Консейсао.
         - Ще чета, дона Инасия.
         Бях си взел един роман – „Тримата мускетари”. Мисля, че беше стар превод на „Жорнал ду Комерсио”. Седнах на масата в средата на салона и под светлината на една керосинова лампа, докато цялата къща спеше, аз отново яхнах слабия кон на Д’Артанян и се впуснах в приключения. Не след дълго бях изцяло опиянен от Дюма. Минутите летяха, обратно на онова, което се случва, когато чакаме. Чух как удари единайсет часа, но не обърнах внимание, просто така. Същевременно някакъв съвсем слаб шум, който идваше отвътре, ме сепна от четенето. Бяха стъпки в коридора, който водеше от гостната към трапезарията. Вдигнах глава. Веднага след това на вратата се появи силуетът на Консейсао.
         - Още ли не сте отишли? – попита тя.
         - Не, струва ми се, че още няма полунощ.
         - Какво търпение!
         Консейсао влезе в салона, като влачеше пантофките си. Беше облечена в бял халат, едва-едва прихванат на талията. Тъй като беше слаба, имаше някакво романтично излъчване, без да носи отпечатъка на глупостите от моята приключенска книга. Затворих романа. Тя седна на стола срещу мен, близо до канапето. Понеже я попитах дали, вдигайки шум, неволно не съм я събудил, тя бързо отвърна:
         - Не! Как! Събудих се, просто защото се събудих.
         Вгледах се в нея, тъй като отговорът й ме усъмни. Очите й не бяха на човек, който току-що се е събудил. Изглеждаше така, сякаш изобщо не е заспивала. Но аз не обърнах много внимание на наблюдението, което можеше да е от значение за нечия друга душа, без да допусна, че навярно не спи тъкмо заради мен и лъже, за да не ме притесни или пък да ми стане неприятно. Споменах, че беше добра, много добра.
         - Вече сигурно почти е време.
         - Какво търпение имате! Стоите буден, а съседът спи! И освен това чакате сам! Не се ли боите от душите от отвъдния свят? Стори ми се, че се стреснахте, когато ме видяхте.
         - Когато чух стъпки, се изненадах, но вие веднага се появихте.
         - Какво четете? Не, не ми казвайте, вече знам – това е романът за мускетарите.
         - Точно така, много е хубав.
         - Обичате ли романи?
         - Да.
         - Чели ли сте „Морениня”?
         - На Маседо ли? Имам го в Мангаратиба.
         - Аз много обичам романи, но чета малко – не ми остава време. А вие кои романи сте чели?
         Започнах да изреждам някои заглавия. Консейсао ме слушаше с облегната назад глава. Гледаше ме през полупритворените си клепачи, без да сваля очи от мен. От време на време прекарваше език през устните си, за да ги навлажни. Когато престанах да говоря, не каза нищо, останахме така няколко секунди. Веднага след това я видях да изправя глава, да сплита пръсти и да полага брадичката си върху тях. Лактите й бяха подпрени на подлакътниците на креслото. Зае тази поза, без да отделя от мен големите си умни очи.
         „Навярно съм я отегчил”, помислих.
         И добавих на висок глас:
         - Дона Консейсао, мисля, че е време да...
         - Не, не, още е рано. Ей сега видях часовника. Единайсет и половина е. Имате време. Ако пропуснете нощта, после успявате ли да спите през деня?
         - Да, вече съм го правил.
         - Аз не. Когато не спя през нощта, на другия ден не успявам да мигна. И половин час да е, но трябва да дремна. Ама пък и вече съм взела да остарявам.
         - Да остарявате ли, дона Консейсао? Моля ви.
         Толкова пламенни бяха думите ми, че я накараха да се усмихне. Обикновено жестовете й бяха бавни и вършеше всичко много спокойно. Този път обаче, стана бързо, отиде до другия край на салона и направи няколко крачки между прозореца към улицата и кабинета на мъжа си. Така както беше, откровено казано, неглиже, създаваше у мен особено впечатление. Въпреки че беше слаба, в походката й имаше някакво полюшване, сякаш й бе трудно да носи тялото си. Това никога не ми се беше струвало толкова необикновено, както в онази нощ. На няколко пъти спираше, като оглеждаше част от завесата или преместваше този или онзи предмет върху бюфета. Най-накрая застана срещу мен. Делеше ни единствено масата. Доста стеснен се оказа кръгът от идеи, който имаше. Отново се изненада, че съм буден, а аз й повторих онова, което вече й беше известно – че никога не съм присъствал на коледна литургия в столицата и не бих искал да я изпусна.
         - Същата е като в провинцията. Всички литургии си приличат.
         - Убеден съм, че е така. Но тук сигурно е по-тържествена, а и трябва да има повече хора. Страстната седмица в столицата е по-хубава, да не говорим за Сао Жоао, за Санто Антонио...
         Малко по малко се беше привела. Опря лакти върху мрамора на масата и подпря лице в отворените си длани. Понеже ръкавите й не бяха закопчани, се свлякоха и аз видях половината от ръцете й. Бяха много бели и не толкова слаби, колкото можеше да се очаква. Гледката не беше нова за мен, но и не беше съвсем обичайна. В онзи миг ми направи много силно впечатление. Вените й бяха толкова сини, че въпреки слабото осветление можех да ги преброя от мястото си. Присъствието на Консейсао ме разбуди още повече от книгата. Продължих да казвам какво мисля за празниците в столицата и в провинцията. Говорех и за други неща – каквото ми дойдеше на ума. Говорех и сменях темите, без да знам защо. Ту скачах от тема на тема, ту се връщах към първоначалната. Смеех се, за да я накарам да се усмихне и да видя как белите й равни зъби просветват. Очите й не бяха черни, но бяха тъмни. Носът й беше тесен и дълъг, малко гърбав. Придаваше на лицето й леко въпросително изражение. Когато повишавах глас, тя ме порицаваше:
         - По-тихо! Мама може да се събуди.
         Не променяше позата, която толкова ми харесваше. Лицата ни бяха съвсем близо едно до друго. И наистина, не беше необходимо да говоря високо, за да бъда чут. И двамата шепнехме, повече аз, понеже говорех повече. Понякога тя ставаше сериозна, много сериозна, а челото й леко се сбръчкваше. Накрая се измори. Промени позата и мястото си. Заобиколи масата и дойде да седне до мен, на канапето. Обърнах се и крадешком успях да зърна носовете на пантофите й. Случи се за миг, докато сядаше. Халатът беше дълъг и веднага ги покри. Консейсао каза тихичко:
         - Мама е далече, но спи много леко. Ако се събуди сега, толкова рано, бедничката, повече няма да заспи.
         - И аз съм така.
         - Какво? – попита тя, накланяйки тялото си, за да чува по-добре.
         Отидох да седна на стола до канапето и повторих. Тя се засмя на съвпадението. И нейният сън бил лек – бяхме трима души, които спят леко.
         - Понякога съм като мама. Ако се събудя, ми е трудно да заспя наново. Въртя се в леглото насам-натам, ставам, паля свещта, разхождам се, отново си лягам и нищо.
         - Това ли се случи и тази вечер?
         - Не, не – прекъсна ме тя.
         Не разбрах добре защо отрича. Може би и тя не разбираше. Хвана двата края на колана си и удари с тях коленете си. По-точно – дясното си коляно, тъй като току-що бе кръстосала крака. После спомена нещо за сънищата и заяви, че е имала кошмар само веднъж, като дете. Пожела да узнае дали аз сънувам кошмари. Така разговорът бавно се поднови, задълго, без да се сещам за часа и литургията. Щом стигнех до края на някой разказ или обяснение, тя измисляше друг въпрос или друга тема и аз отново вземах думата. От време на време ме предупреждаваше:
         - По-тихо, по-тихо...
         Имаше и някои паузи. На два или три пъти ми се стори, че е заспала, но затворените й за миг очи, веднага се отваряха и в тях не се четеше следа от сън или умора, сякаш ги бе притворила, за да вижда по-добре. В единия от тия пъти ми се стори, че забеляза как съм погълнат от нея. Помня, че отново затвори очи, не знам дали бързо или бавно. Някои от случките през въпросната нощ са в паметта ми непълни или объркани. Противореча си, оплитам се. Едно от нещата, които помня съвсем ясно, е, че в даден момент тя, която бе просто симпатична, стана красива, много красива. Стоеше права, със скръстени ръце. Аз, от уважение към нея, понечих да стана, но тя не позволи, сложи ръка върху рамото ми и ме застави да продължа да седя. Мислех, че се кани да каже нещо, но тя потрепери, сякаш потръпна от студ. Обърна се с гръб и седна на стола, където ме беше заварила да чета. Оттам погледна към огледалото над канапето и заговори за двете гравюри на стената:
         - Тия картини вече са овехтели. Помолих Шикиньо да купи нови.
         Шикиньо беше съпругът й. А картините бяха показателни за основните занимания на този човек. Едната представляваше „Клеопатра”. Не мога да си спомня точно другата, но бяха жени. И двете простееха, но тогава не ми се струваха грозни.
         - Хубави са – казах аз.
         - Хубави са, но имат петна. Освен това, честно казано, бих предпочела ликовете на две светици. Тези подхождат повече на ергенска квартира или бръснарница.
         - Бръснарница ли? Но вие никога не сте влизали в бръснарница.
         - Да, но предполагам, че клиентите, докато чакат, си говорят за жени и флиртове. Логично е собственикът да се опитва да зарадва очите им с разни хубавици. Но смятам, че са неподходящи за дома на семейни хора. Така си мисля аз, въпреки че през ума ми минават толкова странни неща. Както и да е, не обичам картини. Аз имам Девата на непорочното зачатие, на която съм кръстена. Много е красива, но е скулптура и не може да се постави на стената, а и не бих искала. Държа я в иконостаса си.
         Споменаването на иконостаса ме върна към мисълта за литургията. Сетих се, че вече може да е станало късно и понечих да й го кажа. Струва ми се, че дори се опитах да отворя уста, но веднага я затворих, за да чуя какво ми говори – толкова мило, толкова ласкаво и толкова кротко, че внасяше леност в душата ми и ме караше да забравя и за литургията, и за църквата. Разказваше за благочестивите си години на момиче и девойка. Веднага след това минаваше на анекдоти от баловете, случки по време на разходка, спомени от Пакета, смесваше всичко, почти без прекъсване. Когато се измори от миналото, започна да говори за настоящето, за дома, за трудностите в семейния живот, за които й бяха казали, че са много, преди да се омъжи, но всъщност не били нищо особено. Не спомена, но аз знаех, че се е омъжила на двайсет и седем години.
         Вече не се местеше от място на място, както в началото, и почти не променяше позата си. Очите й не бяха големи и издължени и гледаше напосоки към стените.
         - Трябва да сменим тапетите в салона – каза след малко, сякаш говореше на себе си.
         Съгласих се, колкото да кажа нещо и за да изляза от онова подобие на магнетичен сън или каквото там беше, което парализираше езика и сетивата ми. Исках и в същото време не исках да сложа край на разговора. Полагах усилие да отклоня погледа си от очите й. Правех го от уважение, но мисълта, че може да го изтълкува като отегчение, при положение че не е така, ме караше отново да гледам към Консейсао. Разговорът започна да замира. На улицата цареше абсолютна тишина.
         За известно време – не мога да кажа точно колко – останахме в пълно мълчание. Единствено от кабинета се чуваше тихият шум от гризането на мишка, който ме измъкна от унеса. Прииска ми се да направя някакъв коментар, но не намерих начин. Консейсао сякаш бълнуваше. Внезапно чух как някой потропа на прозореца. После един глас извика: „Коледната литургия! Коледната литургия!”
         - Ето го вашия приятел – каза тя и стана. – Интересно. Трябваше вие да го събудите, а ето че той идва да събуди вас. Хайде, вървете. Време е. Сбогом.
         - Време ли е? – попитах.
         - Разбира се.
         - Коледната литургия! – повториха отвън и отново потропаха.
         - Вървете, хайде, не карайте да ви чакат. Вината е моя. До утре.
         И със същото полюшване на тялото Консейсао се отправи към коридора, като стъпваше тихичко. Излязох на улицата и видях съседа, който ме чакаше. Оттам отидохме в църквата. По време на литургията фигурата на Консейсао неведнъж се изпречи между мен и свещеника – нека това остане за сметка на моите седемнайсет години. На следващата сутрин разказах за литургията и за хората в църквата, но не успях да заинтригувам Консейсао. През деня тя си беше както винаги – естествена и благочестива. С нищо не напомняше за разговора от изминалата нощ. За Нова година се върнах в Мангаратиба. Когато през март си дойдох в Рио де Жанейро, се оказа, че нотариусът е починал от апоплектичен удар. Консейсао живееше в Енженьо Ново, но аз не отидох да я навестя, нито пък я срещнах повече. По-късно чух, че се е омъжила за помощника на мъжа си.

 

 

 

 

 

---

 

 

*Из „РАЗКАЗИ ОТ ГРАСИЛИАНО РАМОС И МАШАДО ДЕ АСИС“ (Посолство на Бразилия, ИК „Огледало“)

 

 

Подбор, въведение и представяне:

 

Пауло Америко Вейга Воловски (Бивш посланик на Федеративна република Бразилия в България)

 

 

Превела от португалски:

 

Вера Киркова-Жекова

 

 

Произведението е публикувано с помощта и любезното съдействие на
МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА БРАЗИЛИЯ

Електронна публикация на 23. ноември 2015 г.
Публикация в кн. „Разкази от Грасилиано Рамос и Машадо де Асис“, пр. Вера Киркова-Жекова, Посолство на Бразилия, ИК „Огледало“, С., 2015 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]