Сънувах, че съм се превърнал в кон,
че тичам щастлив из влажните поля.
Да, знаех, че съм станал кон и не исках
да се събудя вече.

Докато бягах така щастлив -
се страхувах от болезненото събуждане
и се опитвах да свикна с мисълта,
че всичко е сън и че всичко ще мине.

И докато привиквах с тази мисъл -
някакъв райски дух,
надълбоко скрит в мен, извика:
„Ти си кон и ще останеш такъв,
никога няма да се събудиш!“

Но аз знаех, че той ме мрази -
като всеки дух който ненавижда реалността,
и се стреснах от неговите думи.

Все пак не ми се вярваше,
че тази случка е истинска
и пожелах да се събудя поне за миг,
за да се уверя че съм жив че съществувам.

Но в стаята ми - моите вещи
вече се бяха разделили надве.
Едните говореха, че трябвало да избягат,
защото поетът се бил превърнал в кон,
а другите твърдяха, че е невинен,
и че все някой ден щял да се върне!

А пък аз - като чух диалога им недостоен,
се засрамих от себе си
и от желанието си да тичам
из полетата влажни.

И звиках: „Гадни предатели,
аз съм тук и съм жив!
Аз не съм кон!
Аз съм най-смиреният от всички смъртни!“

А минувачите се обръщаха
и развеселени си казваха:
„Я, вижте, кон, който можел да говори!...“

върни се | съдържание | продължи