Ана Мерино

поезия

Литературен клуб - 20 години! | съдържание на антологията | страницата на авторката

 

ОБВЪРЗВАНЕТО НА ЗАВРЪЩАНЕТО

 

Ана Мерино

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

І

 

Правим пътувания с пръст върху картата
и всяка линия се преобразява
в звуци на бъдеще,
в часове на гара на неразгадаем език,
където гласът не казва нищо
и само очите указват енигмата.

 

Онзи, който пътува
с всички части на тялото си,
подчинява твърдо всеки кът, който открива,
за да умре, считайки го свой.

 

Като разцъфнал бадемов клон,
който се изтръгва просто така,
някои правят пътуванията така,
за да ги поставят във ваза с вода.

 

Други никога не се решават
нито на това пътуване, нито на никое,
не се решават на нищо,
за да не остареят,
да не отворят уста после,
за да разказват какво не са и какво видяха.
Тези пътници са като лудите мечтатели:
накрая, когато говорят, хвърлят пяна
и в нещастието си запазват за себе си всяка тайна.

 

После са тези, които пътуват с очи от прозорци
и остават неподвижни,
поради което винаги изпускат влаковете или самолетите
и не познават часовете или четат стари вестници,
или просто не четат.
Тях ги разпознавам из чакалните
като се сблъскам с изоставените им куфари
и видя отдалече вглъбените им лица,
докато събирам смачкани дрехи
и пожълтели книжа, и моля за хиляди извинения,
с надеждата да се върнат към живота.

 

Научавам при пътуванията,
че сънищата не се изпаряват,
защото придремвам и балансирам душата,
за да се събудя в различни места
като омагьосана или осъдена да броди
из градове с крехко пулсиране.

 

Днес бих изкачила несъществуващи хълмове,
за да видя хоризонта от гръдта на земята
и бих слязла със затворени очи.
Но тук няма голи височини
и небето не ми се побира в устата;
имам само син цвят между пръстите,
беззвучна надежда в думите
и обвързването на завръщането.

 

 

ІІ

 

Днес денят е къс и не е зима,
и краката ми не са студени,
и никой не ме шпионира.

 

В този град има една корабостроителница,
където полират набръчканите лица
на сухата дървесина.
Познавам си улиците и миризмите им
и се давя в дъжда,
и разсъмвам късно.

 

Днес денят е дълъг и не е лято,
и кожата ми не се изпотява,
и нищо не ме слепи.

 

Разпознават ме гъските
с торбата ми с мухлясал хляб, пресичаща парка,
виждат ме отдалече и махат с крила,
наобикалят крачките ми и аз разпределям
тъжни трохи на всяка.

 

Когато се върна вкъщи,
ще сънувам, че продължавам да търся кораб,
за да живея в него
и че баща ми ще почисти прозорците
с топла вода и вестникарска хартия,
и че майка ми ще знае тайните
на ръждясалите вилици
и ще блестят сребърни на масата.

 

Ще бъде топло и дължината на дните
не ще измервам с разходките,
ще трябва да я почувствам интуитивно в тунелите,
по стъпалата, в носталгията
и в писмата, които получавам
от далечни страни, от нови континенти,
от острови или замъци;

 

и чайките няма да бъдат
накацали по леда,
нито ще се пързалям по онова бяло огледало,
по онези зъби, тракащи от студ.

 

Когато се върна вкъщи
ще прегърна моите приятели,
тези, които си отиват и тези, които идват,
и може би никога няма да спя спокойна,
защото в часовниците
ще е минала една година.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 12. април 2008 г.
Публикация в кн. „Четвърт век испанска поезия 1980-2005 (антология).“, София, Проксима-РП, С., 2008
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]