Милош Форман, Ян Новак

кино

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторите | азбучен каталог

 

Любовта на русокосата*

 

Милош Форман, Ян Новак

 

Превод от чешки: Мина Койнова

 

         От всички мои филми „Любовта на русокосата“ е единственият, в който животът вдъхновяваше изкуството, а то от своя страна вдъхновяваше живота, макар че минаха години, преди процесът да се развие напълно и цикълът да се затвори.
         Късно една съботна вечер в края на петдесетте години, след като първият ми брак се бе разпаднал, срещнах едно момиче в центъра на Прага. Беше хубаво. Мъкнеше малко, вехто куфарче. Не бързаше за никъде, не се стремеше да привлича внимание и със сигурност не бе проститутка. Беше се изгубила, но, изглежда, нямаше кой знае колко против този факт. Любопитен бях да узная нещо повече за нея.
         Мисля си, че винаги съм готов да се трогна, когато видя млад човек с куфар, който търси поне един близък в непознатия гра. Заговорих я и се опитах да я отведа със себе си. Тя дойде в стаята ми и ми разказа историята си. Беше родом от Вансдорф, текстилен център в Северна Чехия. В тази промишленост работят повече жени, така че съотношението между жените и мъжете в нейния град било почти десет към едно и тамошните момичета много се тревожели как ще си намерят мъж. Страхували се, че така и ще си останат неомъжени.
         Момичето с вехтия куфар се запознало с някакъв вече оплешивяващ инженер от Прага, дошъл във Вансдорф по работа. Казал й, че е ерген. Завел я на бар и непрекъснато й повтарял, че трябва непременно да дойде при него в Прага. Искал да й покаже града, да й предложи един приятен престой в столицата. Правили любов. Накрая й дал адреса си.
         След две седмици тя наистина дошла в Прага, за да го види. Почти не познавала града. Същата тази събота, в която се бяхме срещнали, тя цял ден издирвала дома му, за да разбере накрая, че в Прага изобщо не съществува подобен адрес. Прекарала вечерта по улиците, разглеждайки забележителностите. Разговаряхме цяла нощ. В пет сутринта я закарах на гарата, откъдето тя взе влак за Вансдорф. Нейният образ остана задълго в ума ми. Историята й по някаква причина ме развълнува. Ни в клин, ни в ръкав, от време на време внезапно се сещах за нея и тя продължаваше да ме занимава. Накрая попитах Попоушек и Иван дали смятат, че от тази история може да излезе сценарий.
         - Може би, но има нужда от още нещо - отвърна Иван.
         - От какво?
         - От билярдна маса.
         По това време ние играехме страстно билярд и ни се струваше, че можем да привърнем в сценарий и най-мъглявата идея, стига наблизо да има маса за билярд. Комунистите считаха билярда за „буржоазно забавление“, така че в страната нямаше много качествени билярдни маси, но една от тях - и то прекрасна, се намираше в замъка Добржиш, и ниенаписахме сценария там. Нарекохме го „Lasky jedne plavovlasky“ - „Любовта на русокосата“.
         Заснехме филма в малкия градец Зруч на Сазава, където имаше обувни фабрики. Там също работеха предимно жени, които изпитваха същия недостиг от пениси, както и момичетата във Вансдорф. Всички местни жители тутакси прекрасно разбраха идеята на фолма ни, а освен това в градчето имаше и прилична маса за билярд.
         Във филма се разказва как на един добродушен директор на фабрика му дожалява за неговите самотни работнички и той се залавя да убеди военните да настанят гарнизон в града. Пълният с жени град изпада в трескаво, цвъртящо от радост оживление, когато настъпва великият ден - но от военната влакова композиция слиза само една одърпана група оплешивяващи и с бирени коремчета запасняци. На танцовата забава, уредена за „добре дошли“ на войниците от гарнизона, русокосата героиня на филма се влюбва в младия пианист. Той не е голям виртуоз, но пък е момче пражанче и дава адреса си на момичето. След две седмици русокосата се появява в неговия апартамент в Прага, но заварва там само родителите му. Не познава никого другиго в града и те в края на краищата я прибират да спи върху кушетката на сина им в кухнята. Младежът се настанява за през нощта в семейната спалня на родителите си. Ситуацията е неудържима. Старичкият му баща иска да се наспи, а младежът прави всичко възможно, за да го изхвърлят и да отиде при момичето на кушетката. Главният художествен ръководител обаче е майка му, а тя не желае да търпи подобни мръсни инициативи. Не и в нейния дом! Разочарованата блондинка се връща в родното фабрично общежитие и си измисля чудесна история за любящия си годеник в ПРага - годеник, за какъвто мечтаят всички истанали самотни момичета от нейната стая.
         Не съм и помислял за друг изпълнител на ролята на пианиста, освен Владимир Пухолт. Този забележителен актьор, който притежаваше огромна артистична интуиция, изобщо нямаше доверие в таланта си. Мисля, че това се дължеше на неговия рационален подход към света, но, както и да е, той дори не можеше да види, а камо ли да оцени резултата от актьорската си игра.
         Само за няколко години Пухолт се превърнав една от най-големите филмови звезди в Чехословакия, но изведнъж, съвсем неочаквано, през 1967 г. избяга в Англия. Без пари и без да знае езика, той все пак успял да започне наново живота си там: познаваше се с Линдзи Андерсън. Андерсън го приютил в собствения си дом, където Пухолт живял две години. Звездата на чешкото кино миел витрини през деня, за да се издържа, а вечер посещавал курсове по английски. За четири години в Англия той успял да завърши гимназия, после записал медицина, а на петата година, вече като доктор Пухолт, заминал за Канада с момичето си, което срещнал в Англия.
         Сега доктор Пухолт притежава процъфтяваща лекарска практика като педиатър в Отава. Може да види резултатите от труда си налице всеки ден и е щастлив. От време на време вечеряме заедно, затова зная, че никога не си спомня носталгично за миналото. Не таи ни най-малко съжаление за предишния си живот, макар че много хора в Чехословакия още не могат да разберат как е могъл да захвърли славата, обожанието на публиката - неща, за които други са готови човек да убият. Причините, поради които Пухолт взел това решение, са много прости: от дете той искал да стане лекар. Три пъти кандидатствал в медицинския факултет на Карловия университет и три пъти го отхвърляли заради „буржоазния му произход“ (бащата на Пухолт бил адвокат преди идването на комунистическия режим). Според самия Пухолт кариерата му в киното била само случайно отклонение по пътя на истинското му призвание.
         Тогава, в „Любовта на русокосата“, изгряващата кинозвезда Пухолт играеше прелъстителя на моята бивша балдъза, Хана Брейхова, която изпълняваше ролята на русото момиче с куфарчето. Друг чудесен актьор, Лада Меншик, изпълни ролята на един от запасняците. Снимахме непрофесионални актьори във всички останали роли, между тях бяха Иван Кхейл и Иржи Хруби, които навремето участваха с мене в „Балада в дрипи“.
         Докато снимах „Любовта на русокосата“, открих, че комбинацията от професионални и непрофесионални актьори всъщност помага при работата и с двете групи изпълнители - но непременно трябва да има професионалисти, които да приемат предизвикателството на необучената, естествена игра на непрофесионалните актьори. Трябва да си наистина голям актьор, за да се влееш органично в сцена, където останалите изпълнители играят просто себе си. Един по-слаб актьор, който не е в състояние да се вживее изцяло в създадената от самия него ситуация, защото е възприел някакво преднамерено поведение и не успява да реагира непринудено на случващото се в момента, губи страшно много от контраста с непрофесионалиста, който винаги е или много истински, или много скован. Обратно, когато професионалният актьор представя своето премислено предварително изпълнение, липсата на спонтанност в поведението му действа организиращо на натуршчика, защото нагласеното в сцената го отделя от нея. Така непрофесионалните актьори карат професионалистите да се стремят към неподправеност и реализъм в изпълнението, а истинските актьори придават на сцената ритъма и формата, която натуршчиците не са в състояние да почувстват. Непрофесионалният изпълнител е до такава степен погълнат от ситуацията, в която съществува, че не може да я погледне отстрани, да я възприеме като ритмично цяло, със своя пунктуация и по-широка драматургична цел. Непрофесионалистите обикновено напълно се задоволяват, повтаряйки все едно и също, затова актьорът може да ги изтегли през драматургичния свод на сцената и да обрисува емоционалните контури на игровата ситуация.
         Актьорският състав на „Любовта на русокосата“ представляваше съвършен баланс между професионални и непрофесионални изпълнители и аз си спомням тези няколко месеца в Зруч като един от най-слънчевите периоди в кинематографичната ми работа. Имахме достатъчно време. Играехме билярд. Заливахме се от смях, докато гледахме как Пухолт се боричка с „родителите си“ в тясното брачно легло. Завършихме филма точно по график и точно в рамките на бюджета.
         Най-хубавото измежду момичетата от Зруч, които се снимаха във филма, се влюби в един техник от снимачния екип. Не беше навършила и двайсет години, беше игрива, добросърдечна и руса. Красивият техник бе пропуснал да й каже, че има жена и дете в ПРага и двамата изкараха бурна любовна история по време на снимките. Завистливите момичета от фабриката почнаха да я наричат „кинозвездата“. Тя нямаше нищо против. Нали вече играеше във филм, освен това беше много хубава, гаджето й работеше в „Барандов“ - представата за кинокариера вече бе престанала да й изглежда само илюзорна, маниакално-величествена мечта.
         Свършихме снимките и техникът се върна в Прага. Казал на момичето, че първо трябва да намери жилище, в което да се настанят. Тя трябвало да остане в Зруч и да чака той да й се обади. Тя чакала. Разбира се, разказала на момичетата в общежитието за обещанията на приятеля си. Те започнали да се надсмиват над „кинозвездата“. За да защити любимия си, тя си измисляла разни подробности и твърдяла, че той ще я отведе всеки момент. Лъжата ставала все по-трудна и по-трудна за поддържане.
         Един ден й писнало. Опаковала багажа си и съобщила на съквартирантките си в общежитието, че най-после той се е обадил. Бил приготвил вече любовното гнездо. Купил й пръстен. Направо копнеел за мига, когато най-после ще бъдат заедно. В Прага тя открила, че любимият изобщо не я иска. Нямал намерение да напуска семейството си - това, което изпитала, като че било взето направо от нашия филм.
         Продължението на историята с момичето от Зруч обаче можеше да послужи за друг, много по-тъжен филм. Тя не можела да понесе мисълта, че трябва да се върне в родния град, всичко друго било за предпочитане пред подигравките, които я очаквали в старото общежитие: „О, „кинозвездата“, току-що те търсиха от Холивуд! Ей ти, „кинозвездата“, годеникът ти те чака долу, довел е и бижутер, затова си извади пръста от носа!“
         В Прага нямала при кого да отиде, но нали била хубава, решила да си изкарва хляба с красотата си. Започнала да работи по баровете в хотелите „Алцрон“ и „Ялта“ и получавала заплащане в твърда валута. Очаквала да обявят някакви кинопроби, след които да я вземат пак в киното.
         Една вечер, когато „Любовта на русокосата“ вече беше минало и работех върху нов проект, трябваше да се срещна с един западен журналист в хотел „Алцрон“ и там се сблъсках с момичето. Почерпих я едно питие. Тя беше поласкана и щастлива, че я виждат с някого от киното. Това я издигаше в очите на другите момичета. Беше интересно да я слушам как разказва за своя нов свят, затова се отбивах понякога и разговарях с нея.
         По това време най-големият сутеньор в Прага беше правителството. Всички проститутки трябваше да докладват за клиентите си на Държавна сигурност, която после използваше тази информация да шантажира чужденците, представляващи някакъв интерес за ведомството. Момичето от Зруч не искало да донася за партньорите си. Не й даподала подобна игра, затова я арестували и я задържали за няколко седмици, после я върнали отново на работа в бара, след това пак я прибрали. За проститутките това бе животът.
         След два-три престоя в ареста момичето от Зруч подписало декларация пред Държавна сигурност, но изобщо нямало намерение да изпълнява своята част от сделката. Не печелела за сутеньора. Така че попаднала отново в затвора. Обвинението не било свързано с проституция, защото според твърдението на комунистическата партия в Чехословакия при социализма проституция не съществуваше. Проститутките от „Алцрон“, които не проявяваха достатъчно респект към сутеньора си - Държавна сигурност, - ги съдеха като „социални паразити“ или с други думи, хора, които не работят постоянна работа.
         Момичето от Зруч решило да се пребори със системата и си намерило работа. Заради печата. Ако работиш, в графата „занятие“ на гражданския ти паспорт поставяха печат и вече нямаше опасност да попаднеш в затвора. Замисълът се оказал успешен, но изпълнението било убийствено. Момичето нямаше образование, така че не могло да намери прилична работа. Миело подовете в една болница. Смяната му продължавала от четири сутринта до обяд. Отивало си вкъщи, спяло четири или пет часа, разкрасявало се и се отправяло към бара, където да очарова някой западен турист. Възхищавах се на характера му. То извършваше истинско самоубийство само за да не стане доносник на властите.
         Една вечер пак се отбих в „Алцрон“, но русокосата от Зруч я нямаше. Останалите нощни пеперуди ми казаха, че пак е в ареста. Властта определяше правилата и пак властта можеше да ги нарушава, така че Държавна сигурност отново бе намерила нещо, за което да я обвини.
         Месеци не се видяхме. Когато се срещнахме, тя беше по-щастлива отвсякога. Забелязах, че си крие ръцете от мен. Хванах я за лакътя и тя неохотно ми показа дълбокия, страшен белег, който прорязваше китката й.
         - Не знаех какво друго да направя - рече тя.
         Този път я затворили в следсвеното отделение, където режимът бил много по-строг от този в обикновения затвор. Килията й била съвсем малка и през високото прозорче с решетки се виждала тънка ивица небе. Нямало с какво да се занимава. Единствените книги, които й давали, били съчениенията на Маркс и Ленин. Накрая й попаднал някакъв роман от деветнайсти век, в който се разказвало за селския живот, но за момичето от Зруч нямало значение. Тя не прочела книгата. Само разглеждала илюстрациите. „Бяха толкова красиви, че ахвах винаги, щом разтворех страниците на някоя картинка“ - каза ми тя. Особено й харесала единствената илюстрация, на която не били нарисувани никакви хора. Изобразявала поляна, която се спускала полегато към бистро езеро. На хълма се издигали няколко дървета, пеели птички, греело слънце. Самите цветове били толкова прекрасни и на нея й се струвало, че никога не е виждала нещо по-красиво. В сивата килия дори ивицата небе през повечето време била жълтеникава от смога над града.
         Момичето от Зруч съзерцавало с часове пасторалната картина в книгата, докато накрая решило, че не иска да живее повече. Но не било толкова лесно да извършиш самоубийство в затвора.
         - Въпреки всичко ги изиграх! - гордо ми заяви тя.
         Казала на надзирателката, че е актриса и трябва да полага грижи за кожата си. Ако не й разрешат да използва козметичната си чантичка, ще й провалят кариерата. За нейна изненада надзирателката се съгласила и всеки ден пристигала в килията с козметичните приспособения. Но не оставяла русокосата сама. През цялото време наблюдавала как момичето се грижи за кожата си - същата кожа, която искало направо да смъкне от лицето си.
         Един следобед момичето успяло да откърти малкото огледало от пудриерата и да го скрие в дрехите си. Надзирателката заключила вратата на килията и си отишла. Затворничката изчакала нощта, счупила огледалцето и разтворила книгата. Гледала зелената, сочна ливада и яркото, топло слънце, докато врязвала парчето стъкло в китките си.
         - Толкова ме болеше! Болката беше направо непоносима, но се молех да не припадна, за да не ме намери някой и да ме спасят. Затова продължавах да режа - обясни ми тя.
         Кръвта бликнала от двете й китки и главата й започнала да се замайва, затова потопила двете си ръце във вонящата, зацапана с нечистотии клозетна чиния в ъгъла на килията.
         - Не исках да рискувам. Исках тази ужасна мръсотия да ме довърши. Ако не успеех да умра от загуба на кръв, то със сигурност инфекцията щеше да ме доубие.
         Паднала в несвяст, както стояла с кървящи, потопени в клозета ръце. Дошла на себе си в болницата.
         Още мечтаеше да се снима във филми, но вече бе почнала да се съмнява в себе си. Не съжаляваше обаче за нищо.
         - Не можеш да си представиш колко красива беше онази картина! - възкликта тя.
         През 1968 г. за кратко отвориха чешките граници и момичето от Зруч изчезна безследно от хотелските барове. Нощните пеперуди ми съобщиха, че емигрирала в Австралия. Австралия се намираше точно в срещуположната на Зруч точка от земното кълбо. Казваха, че там имало недостиг от жени, особено сред чешките емигранти.
         Години по-късно тя започна да ми се обажда по телефона в Ню Йорк. Обикновено беше пияна. Имала дъщеря, много талантливо момиче, което учело актьорско майсторство. Искаше да я видя. Дъщерята трябваше да изпълни всичко онова, което майката беше пропуснала. Никога не й затворих телефона. Момичето от Зруч не беше вече момиче и по гласа й усещах колко груба и твърда я бе направил животът, но не можех да забравя каква беше тя, когато я открихме, застанала до конвейра в обувния завод, и я поканихме да се снима в „Любовта на русокосата“. Тогава приличаше на разцъфнала череша.

 

 

 

 

 

---

 

 

* Откъс от автобиографичната книга на Милош Форман „Повратна точка“ (съавтор е журналистът Ян Новак), пр. Мина Койнова, Изд. „Анубис“, 1995 г. В нея Милош Форман разказва за филмите си както от Новата чешка вълна от 60-те „Черен Петър“, „Любовта на русокосата“, „Балът на пожарникарите“, „Прослушване“, така и за първите филми, които прави в Америка - „Полет над кукувиче гнездо“, „Амадеус“, „Коса“, „Рагтайм“, „Опасни връзки“ и др. [горе]

 

 

 

Електронна публикация на 15. септември 2018 г.
Публикация в кн. „Повратна точка“, Милош Форман, Ян Новак, пр. Мина Койнова, Изд. „Анубис“, 1995 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]