Анри дьо Монтерлан

есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература

 

СМЪРТТА НА КАТОН ИЛИ АПОЛОГИЯ НА САМОУБИЙСТВОТО

 

Анри дьо Монтерлан

 

Бележка и превод от френски: Стефан Теодоров

 

 

         През септември 1972, в деня на есенното равноденствие, се самоуби Анри дьо Монтерлан, като предварително се бе снабдил с пистолет, остър бръснач и малко цианкалий. Мотивите? Отвращението му от посредствеността на съвременния свят, с който не можеше да се примири. Той често изразяваше своето отвращение - плод на което е и този текст от февруари 1969, издаден в сборника "Третият цезар" на "Галимар", Париж, 1970. В последното си писмо до един приятел, Монтерлан писа: "Аз, който не съм вярващ, мога да се опра единствено на вярващите".

 

         ОТ ТРИ ИЛИ ЧЕТИРИ ВЕКА, от Ренесанса до началото на нашето столетие, смъртта на Катон е нещо като сладкиш във френската идеология. Наполеон искал, при това неведнъж, да му четат написаното от Плутарх за смъртта на този достоен мъж, за да не се самоубие самият той.
         Но кой е бил този Катон, когото културните французи и днес считат за... гръцки философ? А той съвсем не е бил грък, а римски политик от края на Републиката - повече или по-малко обладан от доктрината на стоицизма. Аз няма сега да резюмирам неговия живот - не е толкова интересен. Ще споделя единствено, че е бил от десния център - смел и винаги готов да закриля и поучава другите. Подробностите от живота му се губят в историята на Републиката. За този момент аз написах пиесата "Гражданската война".
         Като гледа надясно, гледа наляво, поглежда нагоре и надолу и вижда само "ужасни неща"... Той избира лагера на Помпей, защото приема, че е "най-малко ужасен". На онези, които го упрекват, че е мълчалив, отвръща: "Ще говоря само когато имам какво да кажа". За лагера на Помпей той има какво да каже: ще критикува, ще предрича катастрофата, ще вярва в каузата, която го защитава, но не и в хората, които я поддържат, а още по-малко в успеха й. "Не вярваше в случайността", пише за него Плутарх. Като е прав за себе си, но прав е и Помпей и това го отчайва. Отдавна е решил, че ще умре, в случай че Цезар победи... Отначало е бил малко притеснен от някои класически аргументи против акта на самоубийството:

 

         1/ Да не го вземат за неудачник в живота.
         2/ Да не озадачи близките си.
         3/ Удоволствието, което ще достави на "приятелите си".
         4/ Днес мнозина се самоубиват. Ще кажат, че е имитирал някого.

 

         Преодолял тези предразсъдъци, той следва римското правило, че не е чак толкова хубаво да умреш от естествена смърт. Префектът Спендиус твърди, че за римляните вече всичко е загубено и няма смисъл да им се дават уроци - никой няма да ги разбере. Затова е по-добре да не изясняваш мотивите за самоубийството си. Дали ги приемаме от природата, дали от нас, самите, тайната и лъжата охраняват портите на Смъртта. Самият Спендиус се самоубива под предлог, че е болен от неизлечима болест, а всъщност го прави, защото не може да се примири, че родината му е в безнадеждно положение. А Катон иска да бъде големият пример. Готов е да умре заради свободата. "Вярвам единствено в мъчениците, които отиват на смърт". Спендиус се самоубива от отчаяние, докато Катон го прави от вяра...

 

         ПОМПЕЙ Е ПОБЕДЕН ВЪВ ФАРСАЛА, побягва и е убит в Египет. Катон - тогава е на 44 години - събира остатъците от Помпеевата армия и стига чак до Тунис. Заедно с Метелус Сципион, тъст на Помпей, победен при Тапсус, той се барикадира в Утика, на север от Картаген, и чака войските на Цезар...
         Катон умира при тягостни обстоятелства, в чужд, населен от финикийци град, а те са известни със своята нечестност. Съветът на Тристата мъже е сформиран от римляни - предимно търговци, хора непостоянни във възгледите си, дори непочтени. Офицерите на Помпей, които сега са под неговото командване се боричкат помежду си и направо му пречат. Но благородният Катон ги гледа снизходително...
         Той вече е решил да умре - пази се от римските сенатори, които са с него. Трябва да осигури необходимите провизии за града. Обикаля пристанището, наблюдава корабите, контролира товарите. В ситуацията, в която е Катон, един съвременнен човек би избрал експатриацията. Но тогавашният - доста ограничен /не само в размерите си/ - цивилизован свят не го позволява. С изключение може би на няколко града от Гърция и Анатолия / Мала Азия/...Там, все пак, Катон би намерил убежище. Но той не иска да мисли за подобно решение. Ще се прослави чрез самоубийството си. Няма да се реши да избяга. Разбира се, той не помисля, че и двата начина са вид дезертьорство. Да, ще остане доста разочарован, ако му попречат да се самоубие.
         Като всеки добър римлянин вечеря с много приятели. Разговаря на философски теми /по римската мода, която е всъщност гръцка!/. Но това е по-скоро размяна на софизми и баналности. След време повечето от сътрапезниците му ще бъдат убити или ще се самоубият. Оттеглил се в своята стая, Катон ще чете "Фаедон". Ще търси причината за безсмъртието на душата. Този мъж, доста смел и благороден, няма да може да намери покой и опора в някой друг текст...
         "Фаедон" се счита за един от шедьоврите на човешката мисъл от античността. Смъртта на Сократ всъщност е красива смърт. Щастливи са онези, които умират без угризения и хленч в свещената самота, в която си отиват животните или войниците.
         Като повиква робите си, като им нарежда да му донесат меча, който неговият син е скрил. Но слугите се бавят. Първият от тях най-сетне влиза в стаята и получава юмрук от господаря си - от носа му потича кръв. Сцената е неприятна, но доста римска...
         Скарва се със сина и приятелите, които се опитват да го разубедят... Накрая му връщат меча. Той го разглежда внимателно. После взема "Фаедон", чете малко от него и заспива. Чуват го как похърква.
         Към полунощ изпраща един роб до пристанището, за да се убеди, че там всичко е наред. Робът се връща и докладва, че има беря. Изпраща го отново, за да види дали някой има нужда от помощ. Обикновено сме внимателни към онези, които ще умрат. А и умиращият е внимателен към онези, които ще го надживеят. За него след миг вече няма да съществува никой, но той, Катон, се интересува от хората... Когато "птичките започват да пеят", заспива за няколко мига. Робът се завръща, за да съобщи, че на пристанището всичко е в ред. Тогава Катон се опитва да се прободе в корема с меча. Пада с шум. Хората от къщата се затичват да му помогнат. Още е жив. Лекарят му дава първа помощ. Слугите и робите си оттеглят. Тогава Катон отваря раната, изважда вътрешностите си/!/ и умира.
         Зората пуква. Тази сутрин птичките не пеят...
         След шест години неговата дъщеря Парция, съпругата на Брут /когато Брут е победен при Филипи/, ще са самоубие, поглъщайки горещи въглени...
         Ако в Утика беше под командването на някой генерал, и ако Катон трябваше да изпълнява заповедите му, той сигурно щеше да се откаже от мисълта за смъртта. Той е бил /преди всичко човек на дълга.../
         Самоубийството ни предлага бягство от живота, но не може да ни спаси от посмъртната карикатура, от подигравката, от неуважението... Понякога хората са толкова жестоки...
         Вярващите не бива да оставят послание след самоубийство - то винаги може да се изопачи.

 

         ПОЧИТАМ САМОУБИЙСТВОТО още от трийсетгодишна възраст. Хората се самоубиват от страх за бъдещето, когато ги заплашва болест, банкрут или старост. Самоубиват се и от уважание към живота, когато собственият им живот започва да губи достойнството или смисъла си. А кое е по-важно: животът или достойнството? Хората се самоубиват без обяснения. Понякога без определен мотив - това е право, изконно право на всеки от нас: да се откажем от света в мига, когато сами пожелаем.
         След като си видял добре света, не ти остава нищо друго освен самоубийството или вярата в Бога. Да, но за разлика от нас, християните, римляните са нямали Бога...

 

 

Електронна публикация на 21. юли 2006 г.

г1998-2006 г. Литературен клуб. Всички права запазени!