Мархрит де Моор

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | преводна художествена литература

 

Патетични вариации

 

Мархрит де Моор

 

Превод от нидерландски: Нина Сиракова

 

 

         Още с влизането той съобщи:
         - Баща ми не разучи домашното.
         - А, така ли? - каза Маря много учудена.
         Той дойде направо при нея. Някои деца гледат картините и мебелите, искат да знаят в какъв свят се намират, но Едо не беше като тях.
         Той остави нотите си върху единия край на пианото и седна. Маря се наведе и пусна лампата над поставката за ноти. През ноември понякога още в четири часа се стъмва. Лицето на момчето стана изведнъж много бледо, ръкавът на роклята й - огнено червен.
         Той я погледна бързо. Видя, разбира се, че тя е изненадана.
         - Хайде, започвай - подкани го тя.
         Искаше да избегне думите му. ``Истории от ниската земя``, холандски разкази
         Той сви вежди и сложи пръсти на клавишите. Силни, като за дванайсетгодишно момче.
         Техниката бе винаги на първо място. Повечето от децата й изпитваха удоволствие от нея. Не бяха нужни нито школи, нито ноти, нито да се мисли. Малките ръце бяха твърде самодоволни. Те удряха терцерни пасажи по цялата клавиатура, теглеха безкрайни хроматични линии, искаха разлятите акорди да са по-продължителни. Китките им се извиваха много лесно, ако трябваше да мушнат палеца си отдолу.
         Едо не бе вземал дълго уроци. Преди половин година една жена с лъскави накити го бе довела при нея. Не беше майка му. Докато момчето веднага бе тръгнало към пианото, тя беше я дръпнала настрана. Как мразеше само тези поверителни сведения, които в такива случаи се шепнеха.
         "Това, което трябва да знаете, е следното. Детето е мъчно. През нощта сънува кошмари, а през деня в училище е невъзможен. Държи се агресивно. Учителите му едва се справят с него. Оказва лошо влияние на съучениците си. Не е странно като се има предвид, че го възпитава само баща му - неуравновесен, непохватен човек, който освен това често не е вкъщи. Само не давайте да се разбере, че съм ви казала това."
         "Я изчезвай - си бе помислила тя. - Какво иска да каже това дете за живота си сигурно ще стане ясно."
         Тя се сепна. Той я гледаше, чакайки нейното одобрение.
         - Много добре, Едо - каза тя. - Сега квинтите.
         Той пак започна да свири. Тя се отпусна на стола. Съвсем против обичая си не слушаше. Учудването й бе преминало в неспокойствие. Какво ли се бе случило?
         Досега баща му разучаваше всичко. Маря бе свикнала да дава много за домашна, особено ако детето беше толкова талантливо. За да улесни бащата, тя бе прибавила допълнително указания за пръстореда и как да се свири - легато или не. Бе написала с молив между петолинията музикалните си внушения. Бе избрала прекрасни творби.
         Беше се прочула като учителка по пиано, макар че тя самата нищо не знаеше за това. Тя просто констатира, че в това бивше рибарско село необикновено много се свири на пиано.
         Беше дошла тук преди пет години. Бе предвидила, че ще е такава самота и скука. Не обичаше курортното селище, където някаква разяждаща светлина осветяваше улиците, не обичаше къщата си, която с още няколко къщи се намираше горе, на върха на една каменна стълба срещу водоразпределителната кула. В градините жълтугата и розата, растяща в дюните, бяха обърнати в една посока, навътре към сушата. Прозорците бяха матови. Сол и влага, винаги примижавай, когато си горе - във вятъра има пясък. Но по една или друга причина изглеждаше, че всичко това подхожда на решението, което бе взела - трябваше да сложи край на любовта и на ужасното щастие.
         Сега, когато очите й следяха движенията на момчето по клавиатурата, а ръцете в скута й леко дращеха едновременно с него, изглеждаше като че ли нещо в нея бе затъпяло: спомняше си наистина, че ставаше дума за натрапчива мисъл, за една тъжна потребност от свобода, но точната причина бе забравила.Топлото живо чувство.
         Цялото онова лято впрочем и целият октомври бяха много избледнели. Трябваше да каже за това, което бе решила, два пъти. Нито един от двамата не можеше да го разбере - нито съпругът, нито любовникът. А вероятно беше и нелепо. Не бе нормално. И с двамата се разбираше, и с единия, и с другия бяха единодушни за едни неща, а за други си имаха уговорки. Бяха проведени разговори на закуската и през нощта под топлите завивки. За работата, за здравето, понякога за желанията и за самотата.
         Тя докосна раменете и лактите му:
         - Тези шарнири трябва винаги да бъдат разхлабени. Движението ти, напрежението, всичко, което си, трябва да може да минава през тях на път към друго, много по-важно място.
         Едо кимна, че разбира и започна да свири гамата в ре бемол.
         - Какво казваш?
         Октомврийска вечер в града, където бе живяла през целия си живот. Ротердам. Мъжът й, който върви до нея. Първото застудяване. Тъй като преди известно време бе взела вече своето решение, беше го казала просто така, без всякаква причина. През прозореца на един снекбар пада бледа светлина върху лицето му, нежната симпатична уста изведнъж става неузнаваема - разсърдено изкривена.
         - Искам да съм сама.
         И любовникът реагира най-напред гневно, след това натъжен и накрая - обезпокоен. Нещо се бе провалило. Какво бе направило тялото му не така както трябва?
         - Малката сюита - отговори Едо на въпроса й какво щяха да свирят сега. Той постави нотите на Дебюси на поставката и премести столчето си така, че да има достатъчно място за нейното.
         От лятото искаше да свирят само творби за четири ръце. Затова му бе дала Капле, Стравински, Регер. Имаше достатъчно такива творби, за нея нямаше значение. Нейните деца можеха да свирят каквото искат.

 

         Те обичаха да идват при нея. Не завиждаше на майките, които чакат край оградата на училището в дванайсет часа. Тя върви край площадката и наблюдава как се блъскат и дърпат децата. Как се дразнят. Ужасно крещят. Облечени в тъмносини ватирани якета, майките чакат децата си. Същите деца, които след обед идват при нея на урок.
         Те бяха талантливи, нейните деца, и всички имаха по нещо особено. Маря не се учудваше. Имаше едно момиче - Юдит, което на всеки урок плачеше. Три години, всеки понеделник следобед, плачеше. Когато Маря я поглеждаше и питаше учудена какво има, тя се сърдеше. Със зачервени юмруци избърсваше сополите от лицето си. Когато дойде да се сбогува, Маря попита:
         - Какво ще правиш сега след зрелостния изпит?
         - Ще отида в Англия да се грижа за малки деца.
         - Защо?
         Момичето повдигна рамене.
         - Мисля, че е интересно.
         То можеше да изсвири Клавирна пиеса - опус 33а на Шонберг наизуст. Имаше едно момче - Ник, което месеци наред искаше да свири само на черните клавиши. Без да каже нито дума започваше да удря по тях. Сега свиреше Новелети на Шуман. Имаше най-мекото, най-топлото туше, което Маря бе чувала. Все още беше мълчалив.
         Едо и учителката му свиреха. Брояха тихо и точно преди да започнат, кимаха с глава и се поклащаха с андантиното в 6/8 такт. Маря с рипсовокадифените си бедра, Едо - със слабите си рамене, върху които бе навлечен червен пуловер. Понякога той бъркаше и свършваше с една октава по-ниско. Пръстите им се оплитаха. Тогава Маря грабваше ръката му за миг и я преместваше по-високо на пианото, без да прекъсва свиренето. В блестящото черно на капака свиреха други четири ръце с тях, много по-плавно и по-умело.
         - Ти си от музикално семейство, нали? - бе го попитала в началото Маря. Неговото старание я изненада. Когато му даваше няколко малки творби за домашна, на следващата седмица той не само бе научил всичко от школата, но донасяше и разни други свои неща - прелюд на Бах, Моцартова соната - най-често много трудни за него.
         - Баща ми свири всяка вечер.
         Тогава за пръв път му беше дала нещо за четири ръце. Капле - Куп малки неща.
         - Лявата партия е доста трудна.
         Така започна всичко.
         Баща му казал, че му е трудно и от негово име Едо я помоли за известни указания. Как да фразира. И дали този пръсторед не беше много неудобен. Баща му харесвал най-много втората творба, била прекрасна, но предлагаше друго темпо и най-вече, най-вече да няма забавяне накрая. Какво мисли тя - дали да не разучат Шуберт или Форе?
         Малко по малко Маря започна да разбира, че тези съобщения бяха надслов на нещо друго. На живота на този мъж. В началото тя се съпротивляваше на тази интимност. Много нежелателно. Но постепенно, промъквайки се, фигурата му започна да се очертава и той започна за присъства доста настойчиво с всичките си навици. Тя разбра, че той, както и тя, живее в затвореното пространство на живота си, че вечер облича след работа кафява хавлия, мърморейки и говорейки на себе си, приготвя вечерята, а след това свири на пиано. Нощем хъркал. "Ужасно силно" - каза Едо.
         - Прекрасна, прекрасна музика - каза тя, кимайки тихо.
         Свали очилата си за четене и разтри очи, които изведнъж пак гледаха учудено. Размишлявайки, всъщност като че ли извън себе си, тя прибави:
         - Но може да се чуе, че тази седмица си свирил сам.
         Сега изпадна в лошо настроение. Бе му дала възможност да я затрупа с информация. Освен това беше неуместно. А да не говорим за нейното поглъщащо внимание. Забеляза, че той започна да приказва малко задъхвайки се. Защо я гледаше така настойчиво. Не би трябвало да слуша. Слушаше внимателно.
         Бащата бе работил извънредно. С унизителна престилка против праха, с крака между угарки и парченца метал, бе резпределял вниманието си между машините и уморените, но необходими шеги на другите работници, беше изял закуската си, изпил кафето си, без захар и мляко, бе пушил и много късно през нощта се бе върнал с колата в спящото село. Тя видя пред себе си лошо осветените провинциални пътища и насрещните коли, изкачащи от мъглата, на чиито шофьори човек не можеше да има доверие, че ще спазват правилата за движение. Две ръце на волана, силни, черно окосмени, лесно можеше да му ги припише. Но както често бе забелязала - той за съжаление оставаше без лице. И как звучи гласът му не можеше да си представи.
         Засрамена и ядосана, тя искаше да прекъсне бърборенето на момчето. Махна неопределено с ръка.
         - Да, да. Тихо сега.
         Не прозвуча много убедително. Беше безпомощна пред това дете.
         - Хайде - тя посегна към нотите и обърна една страница. - Започни тази седмица с втората част. Но внимавай, не бързай много. Трудна е.
         По привичка очите й прегледаха втората партия. Промени тук-там нещо в пръстореда, за да е по-удобно за бащата. Някои пасажи сама опита, пламенно, много живо, вдигайки високо ръце при паузите. Как щеше той да го изсвири, питаше се тя.
         Затвори нотите и ги даде на Едо - "Работи старателно". Не можеше да обясни защо при това размени съучастнически поглед с него. Двамата споделяха една тайна. Бързо отклони поглед от него. Стаята беше много тъмна, нечовешка, зад прозорците настъпваше ноемврийската привечер. Странно разстроена, тя стана и запали всички лампи. Стъклата на прозорците веднага отразиха светлината, матово ярка, като огън от подземното царство.
         - Хайде - каза тя бодро. - Нека преди да си тръгнеш да посвирим още малко Брамс.
         Едо я погледна с ентусиазъм. Тържествуващо. Беше абсолютно сигурна - това дете я манипулираше умишлено.

 

          Маря върви по плажа. Отлив е, морето е далеч. През целия ден беше полумрак. Ноември. Ретината й улавя образ без контури, пейзаж, който се състои от безкрайно количество танцуващи точици. Стар черно-бял запис с много шум. И звукът е нищожен. Достигаше изкривен, на пристъпи.
         Духаше вятър. От време на време край нея минаваха тъмни фигури, здраво крачейки. Хвърляха й бързи разбиращи погледи. Едни и същи въображаеми удоволствия. Дали тези хора отиваха някъде другаде, а не към познатите им полирани дъбови входни врати?
         Маря не обича морето. Плаши се, когато обувките й опрат до изхвърлените маслиненозелени топки или загадъчните мъртви или живи пихтиести животни. Осветлението по булеварда й навява тъжни мисли. Вървейки по равното, Маря гледа към града. Защитена крепост, изпълнена с топлина, пълна с приятни анонимни удобства.
         Няколко пъти месечно отиваше с колата до Ротердам. Добре бе уредила всичко. Защото, разбира се, бързо бе разбрала, че тялото й е още много младо. Гладката й кожа нощем. Все още много годна. Чувствата на един стар приятел от студентските години се оказаха още неизбледнели. Като че ли годините са изчезнали, бе отбелязал той. Този стеснителен човек, от когото не можеше да се опасява, че ще й създава усложнения и с когото скоро щеше да отиде на чудесен поход в Ардените, даваше на Маря достатъчно основание да инспектира от време на време бельото си и да вземе парфюмирана вана. Тоалетката й е в ред - ножички, пинсети, флакони. Бе размислила и решила, че този мъж ще е последният. В мислите си го нарича опашкар.
         На пътеката в дюните вятърът утихна. Изведнъж й стана топло. На скамейката на булеварда седеше като омагьосана гарга един от бракуваните стари мъже в селото. Едно оглушително "Здрасти" достигна до нея, когато минаваше край него. Тя разтвори яката на палтото си.

 

         - В колко часа трябва да си легнеш?
         Погледна го над очилата си с разтворената радиопрограма в скута.
         Трябваше да изпълни още една задача, която пазеше обикновено за последните минути на урока.
         - В осем и петнайсет - отговори той. В гласа му прозвуча лека обида.
         С малко преповдигнати рамене, с това учтиво негово нетърпение (би предпочел да издрънка още един път с много по-бързо темпо "Ми-а-он") той чакаше докато острият й молив посочи нещо.
         - Това - каза тя. - Добре. Какво ще кажеш за това - Симфонични танци на Рахманинов, утре вечер, по германското радио. Ще свърши в осем и двайсет и пет. Десет минути по-късно, ще ти разреши ли?
         Тя му даде програмата и той започна да записва предаването в тетрадката за домашната работа. Пишеше удивително неумело, с напрегнато лице, наведено съвсем близо до хартията.
         - Другия път ще ми кажеш какво е впечатлението ти - поръча му тя.
         Гледаше разсеяно как той нахлузи един твърд жълт дъждобран в средата на стаята и така дръпна връзките на качулката, че лицето му стана малко и кръгло. С разперени ръце изчезна в дъжда.
         Маря обичаше да дава такъв вид домашна работа. Нейните деца много скоро можеха да чуват разликата между Бах, Бетовен и Дебюси. Беше много лесно. Както никога нямаше да вземат зайците за лисици, така също нямаше да сбъркат Четирите годишни времена с Бранденбургския концерт. Или струнен квартет на Хайдн с ранна творба на Бетовен. Те имаха ясни предпочитания. Повечето искаха да чуят Хафнер-симфонията в изпълнение на Оркестъра на ХVІІІ в.1. Можеше и с Харнонкур,но едно от нейните малки ученичета - осиновено от Шри Ланка момиченце - държеше много на един стар запис с изпълнение на Берлинската филхармония. Всичките й деца можеха да чуят дали Хоровиц свири Крейслериана или Рихтер. Според Маря това бе една добра идея. Това разпределение от звуци щеше да продължава да ги съпровожда като сянка, макар че повечето от тях с течение на времето щяха да престанат да вземат уроци по пиано, защото щяха да са много заети с истинския живот. Никога нямаше да се освободят от тях.
         - Е? - попита тя, поглеждайки.
         С голям труд бе успяла да разчете полегатия почерк. Симфонични танци.
         Този следобед слънцето проникваше дълбоко в стаята. Ниско оранжево есенно слънце. Маря притвори за малко очи.
         - Баща ми ги хареса - отговори Едо.
         - Баща ти! - извика тя и в гласа й се прокрадна вълнение.
         Изглежда момчето не забелязваше объркването й. Без да мига, то каза:
         - Той пита дали и вие ще слушате тази вечер Равел?
         Тя присви очи.
         - Равел - повтори тя. А след това попита - Какво от него?
         - Валсовете - започна то. - Благородни и...
         - Благородни и сантиментални валсове - потвърди тя, леко кимайки с глава, като че бе мислила за това.
         - В колко часа?
         - В десет по Хилверсъм 42.
         Сега слънцето грееше направо в очите й. Една медна кана на пианото отразяваше светлината и й отправяше от неочакван ъгъл втори, още по-ярък сноп светлина. Заслепена, Маря опипваше, търсейки падналия на пода молив. Време и място, помисли си тя. Определяше се среща. Някой очаква, че аз няма да откажа.
         Прозвучаха няколко ноти. Опитан бе мимоходом акорд. Едо намираше, че тишината е траяла достатъчно дълго, но Маря бе съвсем завладяна от тези мисли. Беше време да разбере как изглеждаше този мъж. Искаше да види лицето му.
         Въздишайки с труд (като че ли тялото й беше старо и тежко), тя стана и заобиколи пианото. С известно любопитство Едо я проследи с очи.
         Сега слънчевата светлина падаше върху него. Тя оглеждаше открито чертите на детското лице. Дали беше възможно да добие представа от този остър нос, малко зачервен от духането, и от тези умилително заоблени бузи за едно друго по-старо лице?
         - Той на тебе ли прилича? - попита тя без заобикалки. Едо кимна утвърдително. С ентусиазъм. Невинно.
         - Да. Всички казват така.
         Когато си тръгна, тя се качи горе. Прозорците на спалнята бяха отворени и стаята бе изпълнена с влажен солен въздух. Опирайки се с корема си до умивалника, тя се погледна в огледалото. Умореният безразсъден поглед от по-рано. Лицето й. Как щеше да изглежда то в очите на другите? Боже мой, какво ли щеше да разкаже Едо за нея?
         Въодушевена тя вдигна телефона и се обади на човека в града, на опашкаря. Утре вечер щяла да бъде в Ротердам - каза тя. Изпитвала необходимост да го види. Той се зарадва, но изтълкува леката истерия в гласа й погрешно. Предложи й да дойде веднага.
         - Не - каза Маря, отправяйки блуждаещия си поглед към прозореца. - Не тази вечер. Откъм морето нахлува студена мъгла.
         От този момент нещо се промени. Маря не разбра защо, но започна да изпитва удоволствие от създалата се връзка. Седем дни беше свръхмного време. Случваше се нощем в леглото да потъва в спомени и мечти, въртящи се около един мъж, когото никога не бе виждала, но който незабележимо все пак съществуваше до голяма степен от приключенията й, от това, което несъмнено беше и което бе решено тържествено и подписано от разсеяната жена Маря. Изведнъж дойде на себе си, предполагайки, че вероятно умът й не е бил на място. Била е луда всъщност - колко е необходимо да може веднага пак да стъпи с крака на земята - и затова сметна, че е желателно от време на време да дава на това талантливо дете по някой урок между другото.
         Защото бяха започнали да си пишат. Невидимият мъж бе добил един силен телесен аспект допълнително - неговия необработен почерк.
         "...искам да Ви препоръчам настоящата неделя (зачеркнато), идущата, да слушате прякото предаване на Стравински" - разгада Маря с голям труд в тетрадката на Едо.
         - Ела в сряда в два и петнайсет - каза му тя следващата седмица. - Тогава имам още един час за теб. И записа в тетрадката му: "Прекрасно наистина. Но случайно тази вечер ще предават същата творба по белгийското радио. Архивен запис, дирижира той самият. Интересно ми е какво ще кажеш за това изпълнение."
         Бяха започнали да се обръщат един към друг на "ти". Тонът им бе станал по-доверителен.
         "Съгласен съм с теб - пишеше той. - Кашлянето на ужасно настиналата зала не пречеше да се чуе. Блестящо. Да, два свята, които се противопоставят един на друг!"
         И Маря, изчервена до уши, сумтейки леко, премести стола си до този на Едо и сложи върховете на пръстите си върху белите клавиши.
          Понякога излиянията им бяха доста кратки. Нищо повече от кодове. Но по същия начин като в тайнствените съобщения във вестниците в рубриката Обяви, които могат да се разшифроват само от посветените (Вие имате предимството, че можете да се съмнявате. Аз не мога вече. Третата Дама) - така, мислеше Маря, напълно се разбират и те с него.
         "Италиански стил - твърдеше той например. - Фалшиво. Неправилно", на което Маря отговаряше кратко, но със закръглени пламенно уголемени букви. "Лулу"! Би Би Си! Четвъртък!"

 

          Веднъж Едо не дойде на урок. Маря седя петнайсет минути с отпуснати безсилно ръце - имаше винаги толкова много да се прави освен пианото. След това започна да търси причината. Не можеше да бъде, не беше възможно.
         Въпреки пронизващия вятър стоеше горе на каменната стълба, устремила поглед надолу. Отдавна вече беше декември и късно следобед беше тъмно като в рог. Нищо не се виждаше освен жалките клатещи се насам-натам светлинки на елхата пред църквата, безсърдечно засенчвани от силния халоген на една улична лампа.
         Без да е видяла нищо, връщайки се обратно, забеляза ослепително белите гърди в найлонова риза на съседа отсреща, който окачваше коледна звезда на прозореца. До него стоеше жена му опната, протегнала ръка, вероятно с още няколко гвоздея.
         До задната врата почувства, че кракът й леко се подхлъзна. Миризма на развалено се разнесе наоколо - сутринта беше изнесла чувала с боклука вън. Един ден по-рано. След това вятърът грабна вратата и трябваше да дърпа силно, за да може да я затвори. Полата й се изду чудновато около тялото. Може би в този момент се простуди.
         Вечерта иззвъня телефонът. Мъжки глас съобщи кой е: бащата на Едо.
         Маря бе съвсем слисана. Тя обичаше да говори по телефона - съобразена с времето игра на криеница - и се обаждаше дълго и откровено на разни далечни познати и дори на хора, с които никога не се бе срещала. Много точно можеше да си представи как някой маха с ръце, как се опва лицето му, какви фантастични драсканици се появяват на някой стар плик от банката.
         Този телефонен разговор обаче вървеше трудно. Най-напред самият амстердамски акцент, разбира се, на нея - от Испанския полдер3, не можеше особено да й хареса. Освен това този човек беше стеснителен, съвсем не бе бърборко, и както често се случваше - и тя изведнъж не можеше да намери думи.
         Настана сковаваща тишина.
         - Той не дойде следобед на урок - каза все пак накрая тя.
         - Беше болен - прозвуча рязко.
         - Какво му е?
         Той трябваше да помисли. Накрая измърмори няколко симптома - настинал, кашля, боли го главата.
         - Той е изключително талантлив - каза тя.
         Гласът й прозвуча смешно и надуто. Съвсем не искаше да излезе така.
         От другата страна той се засмя нерешително. Поласкан вероятно. Родителите винаги мислят, че децата им приличат на тях.
         След това Маря остави тишината да продължи, спокойно, в нужното темпо, защото започна да разбира, че това бе напълно автоматичен разговор, така че тези дълги секунди от само себе си се запълниха. С какво? С неизразим живот. С дребните неща, които двамата поотделно бяха чули и видели - сварените яйца, намокрените вестници, прелелите вани, платените погрешка два пъти сметки, новините, кофичките с кисело мляко, престояли много дълго в хладилника, животинската миризма на непрани чаршафи, - които сега спокойно започваха да се смесват.
         Когато според нея измина достатъчно време, тя каза:
         - Интересно е да му се преподава - и затвори.
         Оставаше й една цяла вечер. Какво да прави? Ходи с боси крака, стъпвайки тежко из стаята. Размишлява с широко отворени светлосиви очи. Зад челото й, там където е разумът, бе заседнала една запечатана, навяваща страх, трудна задача. Бързайки към огледалото, зачервена от уплахата, проумя накрая. Че е обяснение в любов.

 

         Не бе съобразила, че скоро след това започваше ваканцията. Изведнъж децата й престанаха да идват. Подсмърчайки унило - ужасно се беше простудила - подреждаше купищата ноти на пианото. На колене пред библиотеката прелисти прелюдиите на Скрябин и пак ги остави на мястото им. Прахът, който се вдигна от ронливите страници, я накара да кихне няколко пъти допълнително.
         Селото изглеждаше болнаво. Както витрините на магазините, така и прозорците на къщите бяха напръскани наполовина с бяло, зелени и червени украси закриваха вратите, в салона на пощата трудно можеше да се премине заради елхата.
         Населението беше някак притихнало, като че ли правеше нещо скришом. Мъкнеха продукти край къщите. Когато Маря срещаше някое от децата си, то я поздравяваше срамежливо, а понякога минаваше край нея без поздрав.
         Двата коледни дни прекара с опашкаря. Вечеряха в скъп ресторант и въпреки чудесното шабли Маря през цялото време се чувстваше съвсем трезвена. Знаейки, че тя използва ваканциите да поддържа на ниво техниката си, той се осведоми дали свири с удоволствие.
         Тя отклони поглед от дебелите риби в аквариума. Сега още сребристи, а след малко - тъмнозлатни.
         - С голямо удоволствие.
         Невъзможни бяха тези половин партии. Музика за четири ръце. Четири. Можеше, разбира се, да опиташ да тананикаш липсващата половина. Или да я свириш с уста. Можеш да правиш жалки опити да възстановиш оригиналната творба напълно.
         Една ръка погали нейната от рамото надолу. Тя погледна спокойното лице зад пламъчетата на свещите: "Тогава ще тръгнем от Седемте сестри и ще вървим до Дитхлинг, това са шест, кажи го седем дни" - и сложи върховете на пръстите си върху бялата покривка.
         - Да накарам ли масата да танцува?
         Защото това бе много по-просто, отколкото да извикаш един все още жив фантом.
         Палмите. Келнерите, които поставят вилици и ножове. Приближават се дискретно. Пощальони на любовта. При облечения в черен или сив фин плат лакът оставят сметката. Донасянето на любовното писмо. Маря бе облякла сатенена рокля, синя, дълбоко изрязана. Жените си спомнят за минали времена, мъжете мислят занапред. По-късно.
         Тя избърса потта от шията си, кимна: "да, с удоволствие", и погледна как наливат виното.
         Направо трагично беше следното: те свиреха една и съща партия.
         Маря има температура.

 

          Видя ги да вървят по Главната улица, Едо и баща му.
         Завиха зад ъгъла до рибарския магазин - затворен. Беше неделя. Те се разхождаха по посока към нея. Едо държеше нещо в ръката си, което искаше да покаже на баща си. Високият като дърво мъж трябваше да се наведе доста напред.
         Маря бе лежала няколко дни в леглото, объркана и болна. Сутринта беше станала и сега изглеждаше като че ли изведнъж можеше да вижда по-ясно, отколкото преди това. Защото дори отдалеч различи едно лице, което напомняше за равнините на Монголия, Кюрдистан, на Източен Гронинген4 може би. Много широки скули. Очите - скрити под изпъкващи напред вежди. Много непознато. Нещо в начина, по който той ритна някакво препятствие пред краката си, празна кутия от картон или метал, съвсем не й се понрави.
         Едо я откри и без да се замисля, като светкавица прекоси улицата.
         Усмихвайки се внимателно застанаха един срещу друг.
         Трябваше, разбира се, да се каже нещо. Бащата започна за уроците. Бил много доволен. Маря му благодари.
         Бе вперила поглед в него - никога не бе така просто пак да улови с пръстената луличка излезлия малък сапунен мехур и да го напълни по-нататък. По-блестящ, по-голям. С какво? С въздух. С част от вселената. Тогава нещо в носа й я подразни и я накара бързо да отвори чантичката си и да разрови всичко там. Точно навреме намери носната си кърпа. Пардон. С мокро от сълзи лице, с кърпа на устата, изведнъж я обхвана един странен вид досада - прозяваше й се, клепачите й натежаха. Пълна липса на интерес към настоящия инцидент. Беше променила мнението си. Кога точно, не можеше вече да се установи. Между тях нямаше нищо. Бяха чужди, които в неделя, принудени от една тиха улица, се бяха спрели да поприказват.
         Тя издуха носа си.
         - Но би било много добре - продължи мъжът, който спокойно беше изчакал, - ако му дадете нещо друго за домашна, не само творби за четири ръце.
         Очите й блуждаеха встрани. И на Едо не му беше вече интересно. Преситено, с привичен поглед, който имат децата по това време на годината, той се бе втренчил в една витрина с тъжни, неискани от никого играчки.
         Тя кимна:
         - Да, съгласна съм.
         - Той, трябва да се обърне внимание, почти забрави нотите на ключа фа.
         Маря успя да успокои бащата.
         - Аз съм избрала вече нещо ново за него. Соната от Моцарт.
         Това беше всичко. Времето бе изтекло. Подадоха си ръка и си тръгнаха. Маря почувства, че раменете й се отпускат. Нещо в кръвта й подсказа, че окончателно е превъзмогнала грипа.
         В това село всички пътища стигат до морето. Вървиш срещу вятъра упоен, самотен и изведнъж се оказваш на булеварда. Остра горчива миризма. Безцветни вълнисти склонове с прокрадващ се вход към свободното пространство. Дълбоко в себе си Маря изпитваше неприязън към всичко това. С буйно извиващи се кичури коса пред лицето тя стигна до дървената настилка на пътеката в дюните.
         Закопча палтото си до шията.
         "Здрасти" - прозвуча силно зад нея.

 

 

 

 

---

 

1 Основан през 1981 г. от Франс Брюхен, в който участват музиканти от 16 страни - бел. прев. [горе]
2 Класическата програма на холандското радио - бел. прев. [горе]
3 Квартал на Ротердам. Има се предвид обстоятелството, че между Амстердам и Ротердам в много отношения има съперничество. - бел. прев. [горе]
4 Нидерландска провинция на североизточния край на страната - бел. прев. [горе]

 

 

 

Публикацията е предоставена от издателство „Адрона“.

Електронна публикация на 15. юни 2007 г.
Публикация в сб. „Истории от ниската земя“, съст. и пр. Нина Сиракова, Изд. „Адрона“, С., 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]