„Манифико ретторе“ (великолепният ректор), така италианците наричат доайена на италианската литературна критика Карло Бо. Роден през 1911 г. в Сестри Леванте, той завършва университета в „благословена Флоренция“, където слуша и лекциите на Еудженио Монтале в артистичното кафене „Сан Марко“. Дебютира в списанието „Фронспис“ на Джовани Папини като поет и критик, един от първите, които отварят вратите на италианската литература към духа на Европа. През 1938 става преподавател в университета на град Урбино, а от 1948 до днес (!) е несменяемият му ректор.
       След войната Карло Бо е сред малцината италиански литератори немарксисти, които имат действителен принос към критиката и хуманитаристиката в тази страна. Неговите изследвания върху поетиката на италианския и европейския авангард и сюрреализма /особено интересна е „Равносметката на сюрреализма“, 1940/ го утвърдиха сред първите личности на следвоенната италианска култура. (О. Ст.)

       - Уважеми господин ректор Карло Бо, вие сте от онова поколение в италианската литература, което наричаме „златно“. Интелектуалното си възпитание сте получили във Флоренция. Какво бихте споделили за този град?
       - Флоренция е столицата на италианската култура и естествено на италианската интелигенция. Имах шанса да бъда там през един великолепен период за нашата литература. Запознах се с изключителни личности: Джузепе Унгарети, Еудженио Монтали, Джовани Папини, Алдо Палацески. Имах лични контакти с тях. Между двете войни Флоренция преживява истински разцвет. Първият момент - 1913 - беше белязан от авангарда, а вторият - от годините 1934-1940. Беше велико време за нашата култура - време на търсения, новости, открития. Първият момент беше манифестиран чрез списание „La voce“ (Глас) на Прецолини и „Lucertola“ (Гущер) на Софичи и Папини. Вторият - преди всичко критически се свързва с Монтале. Най-интересната част от италианската литература всъщност мина през Флоренция, по- точно през масичките на кафенетата на двата площада „Сан Марко“ и „Виторио“. До Поджоли, Марио Луци и Паронки седяха Томазо Ланадолфи, Контини и Гато - всички млади, които между 1935-1940 създадоха модерната италианска литература.
       - С какво се отличаваше климатът на Флоренция и защо младите ходеха там?
       - Който искаше да прави добра литература, беше убеден, че трябва да живее в този град. Мусолини искаше да отдели Италия от Европа с помощта на своята идеология, но ние се борехме срещу тази идеолоия предимно с перото си - превеждахме, страшно много превеждахме. Превеждахме големите френски, испански и английски автори. Лично аз направих доста преводи от тези три големи литератури.
       Ще подчертая, че преводът е истинско изкуство - подобно на музикалната интерпретация. Имаш пред себе си един текст (както музикантите нотите) и трябва да го интерпретираш, да го пресътвориш на своя роден език. Толкова е примамливо и благородно. Мисля, че преводачите са много по-културни, по-скромни и по- благородни от писателите. От повечето писатели... Та тъкмо този интерес към Европа, към европейския идеал и отрицанието на политическата конюнктура бяха в основата на моята упорита работа тогава.
       - А какво се случи с италианските писатели след войната?
       - Ако през 40-те години нашата поезия се развиваше с бурни темпове, то след войната цялата ни литература преживя период на стагнация. Вниманието ни беше насочено към американската. Последва периодът на неориализма. Между 1950-1960 се появи нов вид критика. Имаше и известно внимание на марксизма.
       - Как бихте обяснили това влияние в Западна Европа?
       - О, това има много обяснения, но най-простото е, че тази идеология беше против фашизма. За съжаление църквата също изгуби своето влияние, а това създаде добра почва за марксизма. А комунизмът доста прилича на религията - той ни обещава, че всяко слово може да се материализира, да се превърне в тяло. Освен това мнозина западни интелектуалци в Италия, Франция и Германия бяха против Америка и затова решиха да прегърнат идеите на комунизма.
       - Но американците не направиха концлагери като руснаците и не преследваха интелигенцията както беше в нашите погазени от червения ботуш страни...
       - Западният свят не подозираше какво става отвъд „желязната завеса“. Едва след като Никита Хрушчов разобличи сталинизма, ние започнахме да научаваме малко по малко истините за комунизма и СССР. Но по това време левите списания и левите интелектуалци бяха на особена почит. Останалите ги считахме за реакционери! Колко глупави и наивни сме били!
       - Това беше нещо като „идеологическа тирания“, така ли?
       - Точно така! Идеологическа тирания. У нас, в Италия, също имаше цензура. Който не приемаше комунистическата идеология и я отричаше, просто не можеше да бъде приет в литературния и обществения живот. Особено в Италия, но също и във Франция...
       - Вие сте представител на католическата култура в Европа. Какво според вас е вярата за един интелектуалец?
       - Вярата за мен не е догма, а доверие, търсене на автентичност, искреност. Вярата е преди всичко форма на свобода.
       - Каква е според вас ролята на интелектуалеца в обществото? Каква би трябвало да бъде неговата позиция?
       - Интелектуалецът би трябвало не толкова да протестира и да апострофира, както твърдят някои, а дза помага на обществото в търсене на истината и справедливостта. Може би тогава политическите класи и правителствата, които водят нашия обществен живот, ще се обърнат към тях с необходимото уважение. Защото сред интелектуалците има и немалко дилетанти, които подбиват авторитета ни, доверието към италианската интелигенция. Искам да припомня, че думите са свещени пи притежвата силата да спасят културата, духа. За съжаление през последните петдесет години много италианци стъпкаха с краката си това безценно съкровище на духа - Думата.
       - А дали изкуството все пак ще може някой ден да промени човешката природа?
       - Мисля, че изкуството няма за задача да променя или подобрява човешката природа. То няма нито социална, нито политическа функция: изкуството носи или поема единствено морална отговорност.

Вестник „Романиа литерара“, Букурещ