Владимир Набоков

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

ОРИГИНАЛЪТ НА ЛАУРА

 

(Умирането е забавно)*

 

Владимир Набоков

 

Превод от английски: Людмил Люцканов

 

Корица на книгата

 

         Гл. първа

 

         Съпругът й също бил нещо като писател, по нейните думи. Говори се, че дебелите мъже бият жените си, а той определено изглеждал освирепял, когато я сварил да прелиства с палец книжата му. Престорил се, че наужким тръсва едно мраморно преспапие и чупи тази слаба ръчичка (показва ръчичката с трескав жест). Всъщност тя търсела някакво глупаво делово писмо – и ни най-малко не се опитвала да разчете мистериозния му ръкопис. О, не, това не било прозаическо произведение, което човек надрасква набързо, за пари, разбира се; а завещание на побъркан невролог, един вид Злъчен опус, както в онзи филм. Струвало му било, и все още му струвало, блъскане години наред, ала тази работа се пазела, естествено, в пълна тайна. Тя добави, че ако изобщо е споменала за това, то е защото била пияна. Поиска да я отведат вкъщи или по-добре на някое тихо място с чисто легло и румсървис. Носеше рокля без презрамки и пантофи от черно кадифе. Голите извивки на ходилата й бяха бели като младите й рамена. Партито, изглежда, се беше изродило до множество сериозни погледи, вторачени в нея с противно съжаление от всеки ъгъл, всяка възглавничка и пепелник, и дори от хълмовете в пролетната нощ, рамкирани от отворената двукрила врата на терасата. Г-жа Кар, нейната домакиня, повтори колко било жалко, че Филип не могъл да дойде или по-скоро, че Флора не успяла да го придума да дойде! Ще го довлека следващия път, каза Флора, тършувайки навсякъде около мястото си за малката безформена дамска чанта, едно сляпо черно кученце. Ето я, извика анонимно момиче и бързо приклекна.
         Племенникът на г-жа Кар, Антъни Кар, и неговата съпруга Уини, твърде щедри съпружески двойки, които истински копнеят да предоставят апартамента си на някой приятел, на всеки приятел, когато на тях и на кучето им той случайно не е необходим. Флора мигом съзря чуждите кремове в банята и отворената кутия „Пиршеството на Фидо”** до непокритото сирене в претъпкания хладилник. Кратка поредица поръчения (предназначени за управителя и приходящата чистачка) свършваше с: „Обади се на леля Емили Кар”, нещо, което очевидно вече беше сторено, за прискърбие на небето и смях на пъкъла. Двойното легло бе оправено, ала спалното бельо не беше сменено. С комична придирчивост Флора разстла коженото си палто върху него, после се съблече и легна.
         Къде беше проклетата пътна чанта, която по-рано качиха? В килера във вестибюла. Нима трябваше всичко да бъде разровено, за да бъдат намерени чифт пантофи от марокен, ембрионално свити в торбичка с цип? Укрити под несесера с принадлежности за бръснене. Всички пешкири в банята, били те розови или зелени, бяха от плътна, влажна наглед, гъбеста материя.
         Нека да изберем най-малките. На връщане десният пантоф се изхлузи и трябваше да бъде отделен от благодарната пета с пръст вместо с обувалка.
         О, побързай, тихо каза тя.
         Това първо нейно отстъпление беше малко ненадейно, ако не съвсем обезсилващо. Една пауза за бегли милувки, прикрито смущение, престорена веселост, преднамерена разсеяност. Тя бе екстравагантно слаба. Ребрата й се брояха. Видимите изпъкналости на хълбоците рамкираха хлътналия стомах, толкова плосък, че да опровергае представата за „корем”. Изящната й костна структура незабавно се вмъкна в един роман – стана всъщност тайната структура на този роман, заздрави и множество стихотворения. Гърдите на тази двайсет и четири годишна нетърпелива красавица бяха като купички и изглеждаха дванайсетина години по-млади от нея, с тези бледи леко криви зърна и твърда форма.
         Гримираните й клепачи бяха спуснати. Една сълза без особено значение украси като перла твърдата й скула. Никой не можеше да каже какво става в тази малка главица. Вълни от желание се надигаха там, един нов любовник получи припадък, хигиенни съмнения бяха породени и пропъдени, презрение към всекиго, освен към самата нея заявяваше с избиване на руменина постоянното си наличие, ето го, извика, как й беше името, и бързо приклекна. Скъпа моя, душко моя (веждите се повдигнаха, очите се отвориха и отново се затвориха, тя не срещаше често руснаци, върху това трябваше да се помисли).
         Маска на лицето й, намазване на страните й, обсипване на корема й с целувки – всичко беше съвсем приемливо, стига да оставаха сухи.
         Крехкото й, податливо тяло, когато биваше преобърнато с ръка, разкриваше нови чудеса – подвижните лопатки на дете, което къпят във вана, извивката на гръбнака на балерина, тясното седалище на съмнително неустоимо очарование (най-мръсният блъф на природата, както казва Пол де Г, докато наблюдава как един мрачен възрастен испанец наблюдава къпещи се момчета).
         Единствено чрез отъждествяваното й с ненаписана, полунаписана, пренаписана мъчна книга човек можеше да се надява да изрази най-сетне онова, което съвременните описания на сексуалните отношения толкова рядко засягат, защото е новородено и така разпространено, в смисъла на примитивните организми на изкуството в противовес на персоналното осъществяване на великите английски поети, занимаващи се с някоя вечер в провинцията, къс небе, отразено в река, носталгия от далечни звуци – все неща, напълно извън обсега на Омир и Хораций. Читателите биват насочени към тази книга – на най-високата лавица, много лошо осветена – но вече съществуваща, както магията съществува, и смъртта, и както ще съществува отсега нататък гримасата, която тя направи машинално, докато използваше онзи пешкир да забърше бедрата си след обещаното оттегляне.

 

 

 

---

 

* Откъс от романа „Оригиналът на Лаура (Умирането е забавно)“, последният ръкопис на Владимир Набоков, под редакцията на Дмитрий Набоков, пр. Людмил Люцканов, ред. на българския текст Мария Коева, Изд. „Фама“, С., 2010 г.

 

** Вид храна за домашни любимци. (бел. прев.)

 

 

 

Книгата излезе на български език с марката на издателство „Фама“ и може да бъде закупена в книжарници „Хеликон“ и в „Български книжици“!

 

 

Електронна публикация на 06. април 2011 г.
Публикация в кн. „Оригиналът на Лаура“, Владимир Набоков, пр. Людмил Люцканов, ред. Мария Коева, Изд. „Фама“, 2010 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]