В. С. Найпол

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нобелисти

 

Из „Завой на реката“

 

В. С. Найпол

 

Превела от английски: Надежда Розова

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

 

         Светът е такъв, какъвто е – в него нямат място хората, които не са нищо, които допускат да не бъдат нищо.
         Назрудин, от когото купих на безценица магазина, не очакваше да ми бъде лесно, след като поема нещата. Страната, подобно на други държави в Африка, преживяваше трудности след независимостта. Градът във вътрешността, на завоя на реката, бе почти напълно замрял и Назрудин ме предупреди, че ще се наложи да започна от нулата. Пристигнах от крайбрежието с пежото си. Днес в Африка не се предприемат такива пътувания – от източния бряг право към вътрешността. По пътя има твърде много места, които са недостъпни или прекалено кървави. А дори по онова време, когато пътищата бяха повече или по-малко отворени, пътуването ми отне цяла седмица.
         Не само заради пясъчните навеи, калта и тесните, лъкатушни и надупчени пътища в планината, а и заради всичко случващо се по граничните постове, заради цялото дърлене в горите пред дървени колиби, над които се вееха странни знамена. Налагаше се да убеждавам мъже с оръжие да пропускат мен и пежото ми, а после отново се озовавах насред безкрайната дива пустош. И пак трябваше да увещавам някого още понастойчиво, да се разделя с още няколко банкноти и да раздам още няколко консерви с храна, за да измъкна себе си – и пежото – от местата, в които бях увещавал да ни допуснат.
         Понякога досадното натякване отнемаше по половин ден. Човекът горе отправяше някакво нелепо искане – две или три хиляди долара. Аз отказвах. Онзи се шмугваше в колибата си, все едно няма какво повече да каже, аз оставах да се навъртам отпред, защото нямах какво друго да сторя. После, след час-два, влизах в колибата или пък той излизаше и се договаряхме за двеста-триста долара. Точно както го описа Назрудин, когато го разпитах за визите и коя валута е за предпочитане.
         – Влизането не е толкова трудно. Излизането е проблем. Това е лична битка – всеки сам намира пътя си.
         Навлизах все по-навътре в Африка – саваната, пустинята, катеренето по скалистите планини, езерата, дъждовните следобеди, калта, а после, отвъд – влажната страна на планините, гъсталаците от папрат и горите с горили... И колкото по-навътре навлизах, толкова почесто си казвах: това е чиста лудост. Тръгнал съм не накъдето трябва. Не е възможно в края на всичко това да ме очаква нов живот.
         Обаче продължавах да шофирам. Всеки ден беше истинско постижение и след всяко постижение ми ставаше по-трудно да се върна. Пък и не можех да избия от главата си мисълта какво са преживявали навремето робите. Минавали са по същия път, но разбира се, пеша и в обратната посока – от сърцевината на континента към източното крайбрежие. Колкото повече се отдалечавали от центъра и от територията на племето си, толкова по-вероятно ставало да се отделят от керваните и да хукнат обратно към дома, толкова повече ги озадачавали и странните африканци, които срещали, докато накрая, на брега вече нищо не ги притеснявало и нямали търпение да се качат на борда на корабите и да отплават към сигурен пристан отвъд океана. Досущ като роб далеч от дома и аз нямах търпение просто да пристигна. Колкото повече се множаха затрудненията по пътя, толкова по-разпалено желаех да продължа напред и да започна новия си живот.
         След пристигането си установих, че Назрудин не ме е излъгал. Мястото имаше своите проблеми – повече от половината град на завоя на реката беше разрушен. Европейските предградия край бързеите бяха опожарени и руините бяха обрасли с храсталаци, градините не се различаваха от улиците. Деловата и търговската част близо до пристаните и митницата бяха оцелели, някои жилищни сгради в центъра също. Почти нищо друго обаче не беше останало. Дори африканските citès бяха обитаеми само в покрайнините си и тънеха в разруха навсякъде другаде, а много от ниските кутийчести бетонни къщи в светлосиньо или бледозелено бяха изоставени под кафяв или зеленикав покров от бързорасли и нетрайни тропически лиани.
         Магазинът на Назрудин се намираше на пазарния площад, в търговската част на града. Вонеше на плъхове и беше пълен с изпражнения, но беше невредим. Бях купил и стоката на Назрудин, ала от нея нямаше и следа. И добрата воля бях купил, но беше безполезна, защото повечето африканци се бяха върнали в дивата пустош, на сигурно място в селата си, закътани край труднодостъпни потоци. След тревогата дали изобщо ще пристигна се оказах без много работа. Обаче не бях сам. Имаше и други търговци, и други чужденци, някои от които бяха останали тук по време на размириците. Чаках заедно с тях. Мястото издържа. Хората започнаха да се връщат, дворовете на citè се напълниха. Появи се нужда от стоки, които ние предлагахме. И постепенно търговията отново се раздвижи.

 

 

         * * *

 

 

         Забет бе сред първите ми редовни клиентки. Беше marchande – не продаваше на пазара, а на дребно. Принадлежеше към рибарската общност, нещо като мъничко племе, и всеки месец идваше от селото си в града, за да взема стоката си на едро.
         От мен купуваше моливи и тетрадки, бръснарски ножчета, спринцовки, алуминиеви чинии и легени. Това бяха част от простите нещица, които рибарите на Забет имаха нужда да получават от външния свят, и търговийката си вървеше гладко. Не бяха неща от първа необходимост, не бяха и луксозни стоки, просто улесняваха живота на обикновените хора. Местните притежаваха многобройни умения, можеха преспокойно да си се оправят и сами. Щавеха кожи, тъчаха платна, ковяха желязо, дълбаеха големи дънери и ги превръщаха в лодки, а от по-малките правеха хаванчета. Представете си каква благодат е емайлираният леген за хора, нуждаещи се от голям съд, който няма да омърси храната или водата и не тече.
         Забет знаеше точно от какво се нуждаят хората от селото й и колко могат или са склонни да платят, за да го получат. Търговците по крайбрежието (включително собственият ми баща) твърдяха – особено когато се утешаваха след някоя неизгодна покупка, – че всяко нещо накрая си намира купувач. Тук не беше така. Хората се интересуваха от нови неща – например от спринцовки, което ме изненада – и дори от модерни предмети; обаче вкусовете им се определяха от първите образци на тези предмети, с които бяха имали досег. Доверяваха се на конкретен модел, на конкретна търговска марка. Безполезно беше да опитвам да „продам“ нещо ново на Забет, просто се придържах към познатите стоки. Което правеше търговията скучна, но пък избягвах усложненията. И помагаше на Забет да се превърне в пряма и добра търговка, каквато наистина беше, колкото и да е необичайно за африканка.
         Беше неграмотна. Пазеше в главата си сложния списък с покупките и помнеше какво е платила за разни неща при предишните си посещения в магазина. Никога не молеше да пазарува на кредит – не й допадаше. Плащаше в брой, като вадеше парите от тоалетен несесер, който носеше в града със себе си. Всеки търговец знаеше за тоалетния несесер на Забет. Не че нямаше доверие в банките, тя просто не разбираше какво се прави там.
         Казвах й на смесения крайречен език, който използвахме:
         – Бет, някой ден ще ти откраднат несесера. Не е безопасно да пътуваш така с пари в брой.
         – В деня, когато се случи това, гос’ин Салим, ще разбера, че е настъпил моментът да си остана у дома.
         Странно разсъждение, но тя си беше странна жена.
         „Гос’ин“ беше съкратено от „господин“ – използваше го не само Забет, а и много други. Бях господин, защото бях чужденец, човек от далечния бряг, който говори на английски. Казваха ми „господин“ и за да ме различават от другите чужденци, местни жители, които наричаха „мосю“. Разбира се, това беше, преди да дойде Важната клечка и да ни направи всичките citoyens и citoyennes. Което за известно време не беше зле, докато лъжата, в която до един ни принуждаваше да живеем, не направи хората объркани и уплашени. Щом си намериха по-силен фетиш от неговия, те решиха да сложат край на всичко и отново да се върнат към началото.
         Селото на Забет се намираше на няма и сто километра, но беше отдалечено от пътя – по-точно от пътеката – на няколко километра навътре от реката. Стигаше се трудно и по суша, и по вода, а пътуването отнемаше два дни. По суша през дъждовния сезон понякога отиваха дори три дни. Отначало Забет идваше по суша, по пътеките стигаше до главния път заедно със своите помощнички и там чакаше да мине някой микробус, камион или автобус. Когато отново пуснаха параходите, Забет винаги пътуваше по реката, но и така не й беше много по-лесно.
         Тайните канали от селата бяха плитки, осеяни с капани и жужаха от насекоми. По тези канали Забет и нейните помощнички управляваха с пръти и често просто избутваха малките си лодки от издълбани дънери към главната река. Там, недалеч от брега, те чакаха парахода в своите натоварени със стока лодки – найвече храна, която да продават на пътниците в парахода и в теглената от него баржа. Храната се състоеше предимно от риба или маймунско месо, прясно или boucanè – опушено по характерния за страната начин, с дебела черна коричка. Имаше и по някоя пушена змия или малък пушен крокодил с почти неузнаваемо почерняло тяло. Под овъглената коричка обаче се криеше бяло или светлорозово месо.
         Появеше ли се параходът, следван от пътническата баржа, Забет и нейните помощнички закарваха с гребла или с пръти лодките си до средата на реката и заемаха позиция край плавателния канал, носейки се по течението. Параходът минаваше, самоделните лодки се поклащаха във водната диря и после настъпваше критичният момент, когато баржата приближаваше лодките. Забет и нейните жени мятаха въжета на ниската стоманена палуба на баржата, където винаги се намираха достатъчно ръце да ги уловят и да ги завържат някъде. Сетне лодките, които дотогава се бяха носили по течението и се бяха блъскали в баржата, поемаха в противоположната посока, а хората на баржата започваха да хвърлят късове хартия или плат върху рибата или маймуната, която искаха да купят.
         Привързването на самоделни лодки към движещ се параход или баржа е позната практика по реките, но е опасно начинание. След почти всеки курс на парахода се разнасяше новината за обърната лодка някъде по дългия хиляда и петстотин километра маршрут и за удавени хора. Обаче рискът си струваше. А след това, без никакви трудности Забет продаваше стоката си, теглена по реката чак до града, и отвързваше лодките си до руините от катедралата, малко преди пристаните, за да избегне властите, които все искаха някакви такси. Какво пътуване само! Толкова трудности и опасности, за да продава най-обикновени селски нещица и да откара други стоки обратно на хората в селото си.
         Ден-два преди пристигането на парахода се сформираше пазар и бивак на откритото място пред портата на пристана. Забет стана част от този бивак, когато се намираше в града. В дъждовно време тя спеше на верандата на някоя бакалница или кръчма, а по-късно започна да се подслонява в африкански пансион. Отпърво обаче нямаше подобни места. Когато се появяваше в магазина, видът й с нищо не издаваше колко трудно е пътувала или колко нощи е прекарала на открито. Беше облечена официално, увита в памучна роба в африкански стил, чиито гънки и набори подчертаваха големия й задник. Носеше тюрбан, характерен за областите надолу по реката, и мъкнеше тоалетния си несесер, пълен с измачканите банкноти от съселяните й или от пътниците на параходите и баржите. Пазаруваше, плащаше и няколко часа преди параходът отново да отплава, тя и помощничките й – слабички, ниски, наглед плешиви и облечени с парцаливи работни дрехи – пристигаха да откарат стоката.
         Пътуването надолу по течението беше по-бързо. Обаче беше не по-безопасно и бе съпроводено със същото привързване и отвързване на лодките и баржата. По онова време параходът отплаваше от селото в четири следобед, затова Забет и момичетата й пристигаха посред нощ там, където трябваше да се отделят от парахода. Забет се стараеше да не издава къде е подстъпът към селото й. Отвързваше се от парахода и чакаше да се скрият от поглед неговите светлини и светлините на баржата. После тя и жените й поемаха обратно, тласкайки лодките с коловете, или се понасяха към тайния си канал и среднощните си напъни да избутват лодките под увисналите клони на дърветата.
         Среднощното прибиране у дома! Не се озовавах често на реката по тъмно. Никога не ми е харесвало. Нямах усещането, че владея положението. В тъмнината край реката или в гората човек може да бъде сигурен само в онова, което вижда, а дори в лунна вечер не се вижда много. Издадеш ли шум – например топнеш ли веслото във водата – чуваш себе си, все едно е някой друг. Реката и гората присъстват много по-въздействащо от теб самия. Човек се чувства незащитен, натрапник.
         Денем – макар цветовете да бяха много бледи и призрачни, а маранята на моменти да напомняше похладен климат – човек можеше да си представи как градът се възстановява и разраства. Представяш си как изкореняват гората, как строят пътища през блата и потоци. Представяш си как земята става част от настоящето: така описа нещата по-късно Важната клечка, като визия за „промишлен парк“ по протежението на реката, разпрострял се на повече от триста километра. (Обаче всъщност не говореше сериозно, просто му се искаше да се покаже като невиждано голям вълшебник.) Денем обаче човек би повярвал в този блян за бъдещето. Би могъл да си представиш как земята бива благоустроена, как става подходяща за хора като теб самия, точно както малко преди независимостта бяха благоустоили неголеми участъци – днес вече в развалини.
         Ако си на реката обаче, нощем беше съвсем различно. Усещаш как земята те връща към нещо много познато, към нещо, което някога си знаел, но си забравил или си пренебрегнал, ала то винаги си е съществувало. Усещаш как земята те връща към онова, което е било преди сто години, към онова, което открай време си е там.

 

 

 

 

---

 

 

 

Романът предстои да излезе на български език на 22-ти юни 2018 г. с марката на Издателство „Колибри“ и ще може да бъде закупен с отстъпка на www.colibri.bg!

 

 

Издателство ``Колибри``!

 

 

Електронна публикация на 10. юни 2018 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]