Радуан Насар

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | преводна художествена литература

 

ЯЛОВАТА*

 

Радуан Насар

 

Превод от португалски: Вера Киркова-Жекова

 

Корица на книгата

         Радуан Насар е феномен още с появата си – идва и после се опитва да изчезне от сцената на бразилската литература. Роден е през 1935 г. в град Пиндорама. Живее “на село”. Но живее там като отказ да се впише в метрополията с нейните светски маниери и митове (учи и завършва Право и Философия в университета в Сао Пауло). Докато е в Сао Пауло пуска, като бомби, своите два романа: „Древен земеделски труд“ (1975) и „Чаша гняв“ (1978). Веднага биват възприети от публиката и критиците като необикновени, каквито наистина са. След това Радуан се отказва от писането и се връща към провинциалния живот. Едва през 1997 г. решава, или е бил убеден от някого, да събере четири стари разказа, плюс още един от 1996 г. (чието име става заглавие на сборника) в малката книжка „Момиче на път“ (откъдето е и разказът „Яловата“). После отново прибира перото си. Стилът на Радуан Насар е толкова убедителен, че сякаш езикът е този, който изгражда творбата. Тя е резултат от смесването на средиземноморското наследство и големите гръцки трагедии с бразилския сценарий. Това не е изненадващо, имайки предвид, че самият Радуан (дори по име) е “средиземноморски” бразилец, от Изтока. В „Древен земеделски труд“ разказва интимен епизод от живота на семейство арабски имигранти във вътрешността на Бразилия, описва техните нрави и строги обичаи. На пръв поглед книгата би минала за постмодерен продукт, който отразява „ценностите на общността“. Обаче, сама по себе си, творбата е акт на язвително отхвърляне на традициите, обрисувани в тъмни цветове. И докато „Древен земеделски труд“ е, по думите на покойния критик Алсеу Аморозо Лима, „мрачна драма с рязък тон, лишен от многословност и показност, за вечната битка между свободата и традициите“, то от „Чаша гняв“ хвърчат „парчета“ като „снаряди“, според Йорг Дрюс, от „Франкфуртер Рундшау“. Езикът е „от първия до последния ред наситен, неприличен и похотлив“. Заглавието на статията на германския критик, откъдето са извадени определенията, най-добре представя в резюме мощта на Радуан Насар в почти всички негови творби – „Силата срещу преобладаващата вялост“. Тук поместеният разказ е малък пример на тази мощ.

 

 

 

         1. Започвам оттам – да ти кажа, че нямам нищо против да манипулирам, както и нямам нищо против да бъда манипулиран; да бъдеш инструмент на волята на трети лица е условие за съществуване, никой не може да се измъкне от това и смятам, че когато нещата се случват така, то те се случват по единствения възможен начин (липсата на благоразумие не идва от мен, а от живота). Но те предупреждавам, Паула: отсега нататък, повече не разчитай да бъда оръдие в ръцете ти.
         2. Ти ми даде много неща, обсипа ме с внимание (дори прекали), направи ми подаръци, отдаде ми тялото си без задръжки, опита се да ме завлечеш на места, на които така и не отидох, а ако не беше яростната ми съпротива, даже и познатите си щеше да поделиш с мен. Не искам да обсъждам мотивите за твоята щедрост, ще се огранича с учтива благодарност, като все пак, поемам всякакъв риск и отказвам да те направя кредитора, който може да дойде да си събира дължимото: „нямаш право да постъпваш така“. Да постъпвам така или иначе, си е моя работа и не ти дължа обяснения.
         3. Даже не бе необходимо да давам обет за скромно съществование. Преди доста време, обаче, аз направих обет за незнание, а днес, когато съм на прага на четиридесетте, правя и своя обет за целомъдрие. Права си, Паула: дори не съм консервативен, аз съм просто един невежа. А ти вземи и го остави на мира тоя невежа, в края на краищата той никога не се е опитвал да бъде пристрастен към новите идеи.
         4. И понеже заговорих за увлечението по модни схващания, трябва също да ти кажа, че нямам нищо против твоята борба за отстояване на редицата права, с които си се нагърбила: въпросът за феминизма, другият за разводите, онзи за аборта, всички тия въпроси, дето „помитат глупаците от пътя си“. А когато казвам, че нямам нищо против, разбери ме добре, Паула, искам просто да кажа, че нямам нищо общо с това. Искаш ли да знаеш още нещо? Намирам за забавно как младите като теб вдигат толкова шум. Младите, които толкова говорят за свобода. Трябва да умеем да се вслушваме във воплите на младежта – общо взето, вие протестирате заради липсата на силна власт, но аз, който нямам какво да налагам, разбери това, Паула, категорично не искам да ти давам тон в живота.
         5. Без да подозираш за твоето временно превъзходство, неведнъж ми хвърляше в лицето онова презрително „дъртак“. Никога не съм го споменавал, но сега ще ти кажа: повдига ми се от младостта, повдига ми се от твоята младост, трябва ли да разкривя устата си в гримаса, за да ти покажа ясно за какво говоря? Съвсем спокойно правя тези признания, хладнокръвно, повярвай ми, Паула, не ревнувам. Онази твоя френетична приятелка е много права, като казва, че “не ме бива да се кефя на готините хора”. Точно така, неспособен съм, не обичам „готините хора“, въобще не обичам хората, за да огранича предпочитанията си.
         6. Понякога ти ме караше да допускам, че любовта в наши дни, по пример на добрия вкус от едни други времена, е най-добре поделеното нещо на света. Впрочем, единствено при някакъв идеален случай на споделяне на увлечението би могло да се обясни досадното прехласване, в което всички изпадат само при споменаването на това чувство. Леко притеснен от факта, че ще поразмътя тази иначе бистра вода, отдавна искам да ти кажа: хайде да не е безспорно, но до гуша ми е дошло от твоята лекомислена прослава на любовта.
         7. Също така ми е писнало и от ясните ти и точни идеи по отношение на куп други неща. Само за да бъда в противовес на твоя трезв поглед, ще призная тук моето объркване. Но от това не си прави заключение за какъвто и да било намек за уравновесеност, още по-малко пък ако изневерявам на някаква предполагаема вяра в „реда“. В крайна сметка, далече остана времето, когато аз самият бях убеден в ширещия се “световен ред” (който едни поставяха в началото на историята, а други, като теб, в края), докато днес, поглеждайки през прозореца, освен от невъздържаното оригване, се стряскам и от този измислен свят, който не губи манията си да се преструва, че не е рухнал.
         8. Ти можеш да продължаваш да говориш от името на разума, Паула, въпреки че дори невежата, който (ирония!) реди тези мисли, знае, че разумът е много по-скромен от някои рационалисти. Ти може да продължаваш да примъкваш пясък, камъни и купища арматурно желязо, Паула, въпреки че всяко дете знае, че градиш твоята постройка върху хлъзгав терен.
         9. Помисли поне веднъж, Паула, за странното си увлечение по тоя „стар неграмотник“, за виолетовите спазми на твоята плът, помисли за твоята обсебеност по моето тяло, а после, на етажерката, където грижливо си сортирала по критерии всичките си схващания, намери някое местенце и за тази твоя страст, отхвърлена в живота.
         10. Знаеш ли, Паула, ти, която винаги внимателно следеше и за най-малкото оплитане на езика ми, както и за най-незначителното движение на палеца ми, преобразявайки това мое кътче в ателието на художник, ежедневно подобряващ един щрих с друг, очертавайки, без да съм те молил, моя контур, показвайки ми накрая профила на един моралист (така и не узнах дали това е обидно, или похвално), допусна да ти се изплъзне главната линия, която би придала характер на твоята скица. Говоря за една груба черта, превърнала се после в хомот, който, макар и невидим, е лесно доловим за молива на някои редки портретисти; говоря за неизменно присъстващия, като клеймо, белег върху лицето на големите непукисти.
         11. Не се опитвай повече да ме заразяваш с твоя плам, да ме вкарваш в твоите рамки, да ми налагаш твоите вярвания, убеждения и други прихватливи идеи, които се вихрят из главата ти. Слабо ме интересува, Паула, дали обръщат посоката на движение, дали сменят паветата от настилката или името на моята улица, в крайна сметка стигнах до едно съвършено разбирателство със света: на неговата врява аз отвръщам с мълчание.
         12. В развалината, която представлява този свят, където чувствителността, както и съвестта, не са нищо повече от неподозирано израждане, някои духове биха могли единствено да се чувстват много зле в живота; но аз открих, Паула, избягвайки срещите с хората, открих моето убежище: закоравяло сърце – у зрели мъже.
         13. Не ми се обаждай повече, не паркирай колата си пред вратата на моята жилищна кооперация, не пращай трети лица да ми показват, че още съществуваш, нито прави нещата, които са обичайни за теб, понеже прибягвайки до тези номерца, можеш само да ме подразниш. Каквато си приспособима, изпълни още и тази роля – на примирената жена, която веднъж завинаги се маха от пътя ми.
         14. Разбери, Паула: уморих се, много се уморих, Паула, много, ама много, ама много се уморих, Паула. (Твоята нощница, пантофите ти, четката ти за зъби и разни други тоалетни принадлежности оставих долу в един плик, трябва само да пратиш някого да ги вземе от портиера).
         15. Още: „дъртата до нас“, която ти наричаше също „вмирисана мърша“, „торба с кокали“, „стара семка“ и с други цветисти изрази, които словесният ти талант винаги е в състояние да изкове, най-вече когато говориш за смачканите неща в живота, никога не ти казах, Паула, казвам ти го сега: „оная, яловата“ е моята майка, от години живеем в отделни домакинства, макар и едно до друго. Не бъди глупава, Паула, изобщо не те упреквам, винаги съм гледал с безразличие как имитираш „старата вещица, която приготвя отвара, за да трови нашата връзка“. И още нещо ще ти кажа: може би си права, възможно е тя да е прекарвала времето си наблюдавайки моята врата, скрита в сянката на стълбището, възможно е тя да те е гледала „с лоши очи“, възможно е и хитро да те е дебнела от своята дупка, през шпионката на вратата си, всеки път когато излизаш. Но потисни, Паула, този твой апетит: ти, която освен разкрепостена и опитна си също така посветена в окултните науки на съвремието, недей прибързано да топваш пръста си в същината на нещата; не ти поднесох признанието си като някой, който ти сервира масата, не те подканям към множество тълкувания, а и животът ми не се нуждае от такова прахосничество. По-скоро искам да ти напомня какво казваше майка ми, когато засичайки се с нея и само за да „си направиш гаргара“, я питаше хапливо за мен, като ти предлагам да бъдеш точно толкова благоразумна, ако случайно утре твоите приятели се поинтересуват от мен. Може да си спестиш „смешната приповдигнатост на дъртата“, но не пренебрегвай нейната безупречна сдържаност, отговори им, както тя неизменно ти отвръщаше: „не познавам господина“.

 

 

 

 

 

---

 

 

*Из „ОЩЕ БРАЗИЛСКИ РАЗКАЗИ“ (Посолство на Бразилия, ИК „Пет плюс“)

 

 

Подбор, въведение и представяне:

 

Жозе Аугусто Линдгрен Алвес (Бивш посланик на Федеративна република Бразилия в България)

 

 

Превела от португалски:

 

Вера Киркова-Жекова

 

 

Произведението е публикувано с помощта и любезното съдействие на
МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА БРАЗИЛИЯ

Електронна публикация на 09. септември 2015 г.
Публикация в кн. „Още бразилски разкази“, Посолство на Бразилия, Издателство „Пет плюс“, С., 2014 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]