Вече не зная
как да започна една молитва
и съм тук,
коленичила на земята,
уплашена от мълнията
и от всичко,
което бавно умира от мене.
Дъбовете са вече много високи
и съумявам да докосна само
клоните на върбите,
които се отпускат.
Но още остава
следа от замайване,
семенца слънце
някъде в кръвта ми.
Един влажен камък,
дивият мъх,
ръка, която ме привдига,
за да си следвам пътя,
макар да не е тази на ангела,
който преди векове
избяга от градината ми.

върни се | съдържание | продължи