Ана Мария Навалес

поезия

Литературен клуб | преводна художествена литература | страницата на авторката

 

VIII

 

Ана Мария Навалес

 

От испански: Рада Панчовска

 

 

Образът, който водата отразява,
принадлежи на някое далечно огледало
от друг живот.
Не е облак, нито сянка,
с отворена към есента уста,
към ласката, която въздухът от ястребите е изтръгнал.
Едничка дума може да озари нощта
или да падне връз страха на някое дете,
подобно камък в дъното на блатото,
което под луната си мечтае да е птица.
Друга жена сияе в спомена,
има моите очи и моите уста,
но лицето от пръст и лицето от вода
не са едно и също
и някой вдига зидове,
отделя слънцето от това голо тяло
над камшика, който тупка в часовете.
Никой не дочува вика на диво животно,
изгубено в горестта на гората,
когато пътят се превръща в граница
и денят се състарява като дълга и притихнала
зима.
Няма по-чупливо огледало от водата:
невъзможно е това лице да се наложи на моето.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 15. юли 2004 г.
Публикация в сб. "Да пишеш живота", Изд. "Проксима-РП", С., 2001

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]