Пилар Наварете

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | преводна художествена литература

 

ЛИЧЕН ВЪПРОС

 

Пилар Наварете

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

         Бащата на Кафка1 остави ножа върху чинията и после портокала, наполовина обелен. Извади от огърлието на ризата си края на салфетката и я хвърли върху покривката с яростен жест. Този жест можеше да представя преувеличен спектакъл, за да възхвали тривиално неудоволствие, или, напротив, да сдържа по-голямо количество гняв от това, което само по себе си представяше и в такъв случай, да бъде съвсем мъничка демонстрация, потисната, на цяла вселена от враждебности и неудобство.
         Погледна Франц, който, или със сведен поглед, но изправен торс, или вдигащ взор към прозореца на трапезарията и разпращайки го към одимения пейзаж от покриви на Прага, дъвчеше с нещо като каменна апатия, с прекъсвания, отсъстващо, и в ръцете му – отдясно вилицата с последната хапка телешко и отляво парченце хляб, - нямаше никакъв признак на треперене.
         Бащата на Кафка се надигна от стола и, при въпрос на съпругата си защо не е довършил десерта си, отговори сухо „изгубих апетита си” и излезе от стаята, влачейки дълга и сивкава следа от горест, която, като се затвори вратата, удари дюшемето като тежко въже. Спорът, както винаги, се беше опорочил. Началото и краят изцяло абсурдни. Но не представяше никаква новост. Нещо повече, щеше да бъде странно, ако като предизвикаше бащата някоя тема за разговор, успееше да изтръгне от Франц какъвто и да е намек за съучастничество или, напротив, ако каквато и да е следа от спонтанност у Франц би била приета от родителя му любезно, както се приемат несъзнателните и очарователни идеологически фетиши, които всеки младеж е гравирал в своето въображение и пуска през устата си със сензационалистки дух. Словесната връзка между двамата, повече отколкото понятното приближаване на два начина на изразяване, приличаше на движението да се хвърлиш през прозореца.
         По тавана на трапезарията започваше да се образува гъст облак от неконкретни, сгъстени, вкиснали, язвителни порицания. Онзи жлъчен метеорологичен феномен се осъществяваше с такава честота, че можеше да се каже, че съставя част от стара декорация: уплътняваха се бароковите букли на корнизите, задушна атмосфера правеше неприятна последната лъжица сироп, последната хапка торта сахер. Тишината подчертаваше, усилвайки я, шетнята на обслужването зад вратата на офиса.
         Майката, свикнала на трудността да стъпва по стъкла, което бе каквото предполагаше да наблюдава непрестанно противопоставени съпруг и син, се престори, че се усмихва с кисело драматична сладост, и каза: „мина ли ти главоболието?”. Франц отговори, че напълно, и че ще се просне за малко на канапето, поради което молеше да не го безпокоят. Бащата, чувайки от преддверието последните думи, направи лаконична горчива гримаса и каза на себе си: да не безпокоят господина, че после трябва да иде в театъра и ако се случи, по проститутки. Взе си бастуна и шапката, и без да каже дума, излезе от къщи и хвана пътя за фабриката.
         Усещаше тежестта на храната в стомаха като лопата цимент, и една влажна жар, смесица от избухнал гняв и огорчено безсилие, се изкачваше към небцето му. Започваше да преценява, веднъж завинаги, реалната възможност да не търпи Франц в лоното на семейството. Някой ден няма да мога да се удържа, мислеше, и ще го изхвърля от къщи с ритници. Неговото поведение, постоянното му държане, беше като на куче, което иде с подвита опашка и зверски поглед да прибере храната от гаванката, лае, когато го гледат, и изчезва бегом, полууплашено и полузаплашително, с хапката в пастта, да се изгуби по уличките. Колко неблагодарно е бащинството, колко трудно и сложно! Ако ти се случи син идиот, страдаш от идиотството му и че никога няма да успее да се сдобие със състоятелен и сигурен живот. Но, ох, ако ти се случи интелигентен! Ще се превърне в смъртния ти враг, става каквото става, действаш както действаш, твоят интелигентен син ще излее върху тебе една интелигентна враждебност, толкова тежка и ненарушима, че усилията ти да се смекчи няма да успеят да проникнат повече, отколкото четка в черупката на яйце. Ще се държи, интелигентно, по начин, че да не можеш да го презреш изцяло, нито да го обичаш импулсивно, и малко по малко неговата интелигентна форма да изчерпва контактите, ще създава едно натравяне на въздуха, който ще стане невъзможен за дишане. Когато интелигентността му го сметне за подходящо и удобно, ще си тръгне от къщи, оставяйки те затънал в ситуация, която вече няма оправяне, тъй като ще е посял такова объркване в съвестта ти, че го оневиняваш като баща и го проклинаш като личност. И, с времето, ще започнеш да мислиш, че щеше да е по-възнаграждаващо един добродушен тъпак, или просто едно коте, отколкото силно дразнещ, изроден и интелигентен наследник.
         Когато в началото се изяви тази липса на синхрон, бащата на Кафка се питаше с откровено удивление какво ще е направил лошо с онзи син, че беше това, което той не одобряваше. Опитваше се да изброи в разбираема за него терминология причините, които у всеки един можеха да действат като мотори на поведение и количеството на своите пропуски и попадения, да направи обяснителен баланс на онова гърчене. В края на краищата нямаше съзнанието да е дал на своите деца по-малко от онова, което той самият беше получил от баща си, по-скоро обратното, един живот несравнимо по-лесен, една толерантност, която отваряше вратата включително на непристойността – мислеше за прищявките на своя син, винаги с евтини артисти или посредствени интелектуалци, - един постоянен пример на прямота и посветеност на работата, на семейството, на основните ценности на човека. Вярно е, че в самия себе си признаваше трудности да демонстрира някои чувства и че към тази форма на съществуване беше прибавил едно предумишлено дистанциране от Франц, съзнавайки, че да образова едно момче след три момичета носи риска да го направи малко феминизиран. Тези въпроси го правеха да изглежда по-хладен и неотстъпчив то това, което наистина беше. Но бе не по-малко вярно, че който искаше да го разбере, щеше да го разбере, и който проявяваше привързаност, щеше да получи, равностойно, от негова страна. Бе болезнено да констатира, за бащата на Кафка, как от сина си никога не бе получил дори едно ръкостискане, докато портиерът на фабриката, болен от бронхит, беше плакал от благодарност на ревера му в деня, когато той, сваляйки си шапката, я сложи върху неговата глава, за да не го намокри дъждът. Но Франц като да се бе ослепил предварително за възможността от всякаква пресечна точка, както в разума, така и в сърцето. Фактически бе невъзможно да се стигне да най-минималното ниво на взаимно разбиране по пътя на нормално и спокойно общуване.
         Това не беше справедливо, нито разумно. Да не би да му бе отказано учението, което той самият избра? Досаждано ли му би с трудни и несъвместими със следването му и неговите влечения ангажименти? Изискваше ли се от него стриктно спазване на религиозните му задължения? Искаше ли се от него принос към семейните разходи, въпреки че бе вече човек на заплата, която се изразходваше изцяло за пороци? Налагаше ли му се конкретен модел на живот, противопоставяха ли му се да пропилява времето си в увлеченията на дилетант или стремежите на писател и безделен ректор? Беше ли много, впрочем, да се иска да показва минимална загриженост към работите на семейството, известна чувствителност към проблемите, през които преминава занаятът, да се появява със следващата се любезност сред роднини и приятели на родителите си?
         Впрочем да, бе прекалено да се иска. С огромните си уплашени очи, убягващо чело, напрегнатите уши, приличаше на изпаднал в немилост демон, един разорен деспот, засрамен в гордостта си, но присвоил си ореола на мистериозна власт. На лицето му прозираше зараждането на душевно чудовище, вид органична горест, залепнала по вътрешностите му. Между веждите му плуваше сериозна, незаличима бръчка, като удар от харпун, който му е оставил изсечен белега на детрониран.
         Понякога бащата на Кафка бе виждал в него, или бе искал да види, една загатната носталгия по нежност, благоразумно намерение да предизвика симпатия и да измоли извънредни внимания. Но, чистосърдечно, вече не знаеше как да го направи. Тъй като, ако му намекнеше някакъв вид подмилкване, скачаше надменността му и той бягаше, обиден. А ако му говореше като на човек, както би говорил със счетоводителя или с чичо Вайс, Франц щеше да упрекне незабавно предполагаемата му невъзможност да разбере младите – блуждаещи, неориентирани, жертви в края на краищата, според израза му, - неговия авторитаризъм и плам, затворения му застой. Включително, когато Франц се отпускаше в продължение на часове в спалнята със загасена светлина и караше да се мисли, че някакво непознато страдание го изтощаваше, ако баща му се поинтересуваше от състоянието му, Франц отговаряше някак с превъзходство, снизходително, с онази смешна високомерност на младостта, която изглежда се смята съкровищница на цялата мъдрост на света. Така се оказваше патетичен и жалостив.
         Докато човек си блъска главата, обмисляйки как да изведе напред семейството, как да подкрепи търговията, си мислеше бащата на Кафка, твоята мъжка рожба се разхожда нощем из Грабен, Шутцанинзел, Рудолфинум2 и всички театрални и концертни зали на града, като неангажиран франт или безотговорен луд. И после се връща вкъщи прекалено уморен за всичко. Неговите главоболия, трескавите му сънища, безсънията му... Ако посветеше времето си да работи и си лягаше в приличните часове, всички онези болести биха изчезнали. Беди на невъзпитан, луксове на разглезен, си мислеше, докато бавно изминаваше пътя до фабриката. Беше зима.
         Улиците, покривите, бяха потъмнели от устойчива и втрисаща влага. В парка се издигаше статуята, като глождена от леда сянка, с няма и призрачна тъга, и се свеждаха дърветата, мокри. Чу се някаква карета. Копитата на конете идваха като почукване на ненужни мисли, като минерална и симетрична буря на повърхността на живота. Като минаха покрай него, дъхът на катъра го прониза със струя горчивина без лице, без дата, без пори или смекчавания, сурова, вечна. Скоро щеше да завали сняг. Колко рано стъмва.
         Небето бе вледенено от бегла и мощна светлина, нахапваща всичко. В парата на комините покривите се губеха малко... Градът изглеждаше спокоен и обезкървен.
         Докато бащата на Кафка наближаваше към покрайнините, ненаселени сухи, в локви, нощни, започваше да чувства към себе си едно майчинско съчувствие, сякаш животът му бе направил скок от невинното детство към безутешната старост. По средата имаше една линия, която представяше съществуването му на възрастен: усилията да напредне, годежа му, отглеждането на малките деца, усилното посвещаване на работата... Само едно усещане на противна самота, на безплодна умора бе останало като следа от изминатия път между двете крайности. Всичките му спомени, лишени от чувство – нито едно удоволствие, припомнено с радост, нито едно огорчение, припомнено с плам – бяха далече от него през онази вечер: беше сякаш го съзерцаваха хладно от далечна чужда звезда. Сега – съпругата му остаряла, дъщерите му обвързани със съответните си чувства и задължения, синът му Франц в онази галактика от счупени стъкла, - единствената му нагледна, видима причина, за да продължава да живее, бе да извървява пътя до фабриката, сутрин и вечер, да остарява със статуята, с паважа, с комините на настланите с тухли покрайнини. И някой ден да се пъхне в леглото, за да не излезе вече.
         Кой съчувства на човек, който не очаква вече нищо?, си каза. Над крачките му падаше постепенно тишината.
         Междувременно, седнал на канапето, с газена лампа, пламтяща яростно в блясъка, затворен в мебелите, тъмен и самотен, Франц току-що беше поставил заглавието „Метаморфозата”.

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 Франц Кафка (Прага, Австроунгарска република, 1883 - Кирлинг, Първа Австрийски Република, 1924), немскоезичен писател и адвокат от еврейски произход, с австроунгарско гражданство до 1918 г. и чехословашко до смъртта си. Публикувал е малко разкази приживе, неиздадените му ръкописи публикува приятелят му Макс Брод, въпреки заръката на автора да бъдат унищожени. Останалите неунищожени от приятелката на Кафка Дора Диамант, с която живее в Берлин в края на живота си, са конфискувани от Гестапо през 1933 г. и още се издирват. Творчеството му е писано на немски език, с изключение на някои писма до чешката писателка, журналистка и негова преводачка Милена Есенска, писани на чешки. Бащата Херман Кафка (1852-1931) е от селището Осек, Южна Бохемия, с предимно еврейско чешкоговорящо население, а майката Юлия Кафка (1856-1934) е от заможна немскоговоряща фамилия от Подебрад на Елба, така че Франц от малък говори и двата езика, а самостоятелно усвоява и френски. Под влияние на своята възлюбена Дора Диамант проявява накрая известен интерес към изучаването на иврит. Под влияние на властния си баща завършва право и работи като чиновник в застрахователно ведомство до преждевременното си пенсиониране по болест през 1922 г. Писателят противодейства на хроническите си заболявания с вегетарианска диета, редовна гимнастика и честа употреба на непастоьоризирано краве мляко, което може би довежда туберкулозата му. Но ненавистното за бащата чиновничество дава свободно време за писане, заради което Кафка скъсва с дългогодишната си годеница берлинчанката Фелиция Бауер, не оценила ръкописа на новелата Преображението, завършен през 1915 г. Метеморфозата е преведана на испански първо в Буенос Айрес, а в Испания започват преводи на Кафка след франкизма. - Б. пр. [горе]
2 Грабен е една от най-известните улици във Виена, другата улица Шутцнинзел се споменава в Дневниците на Кафка, а Рудолфинум, „Домът на изкуството“, е здание от 19 в. с концертна и изложбена зали в центъра на Прага на днешния площад Ян Палах.. - Б. пр. [горе]

 

 

 

Пилар Наварете, „Личен въпрос“. Ла Фелгера (Астуриас): Дружество за Празненства и Култура Сан Педро, Международна награда за къси разкази „Ла Фелгера“, 1998

Електронна публикация на 13. юли 2015 г.
Публикация в кн. „Антология на съвременния арагонски разказ“, Съст. и превод: Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2014 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]