Ако очите ти със лунен цвят не бяха,
със цвят на ден - на глина, работа и пламък
и ако въздухът не беше твой покорен пленник,
а ти - янтарен наниз от прозрачни дни и нощи

и ако ти самата миг от жълта светлина не беше,
миг, в който по бръшляна бавно се издига есента,
ако не беше хляб, изпичан от луната
в пещта на небосвода, със брашно посипан,

не бих могъл така да те обичам!
Прегръщам в тебе всичко съществуващо край мене:
скалите, времето, дървото на дъжда

и всичко дишащо край мене, за да дишам.
Аз мога всичко да узная без да те напускам:
защото всичко сътворено на земята в теб живее.

Сърце, царице моя на коритото и лука,
тигрице малка на иглата и на копъра,
обичам блясъка на малкото ти царство,
оръжията ти: маслини, вино, восък...

Сама извадила си този чесън от земята,
в ръцете ти е гряла синята й същност,
а сънищата й лежат на нашата трапеза,
маркучът свит е на кълбо като змия.

Подрязваш храст – и мириса на клонки будиш,
посока даваш на сапуна и на пяната,
изкачваш се по лудите ми стълби и въжета,

разчиташ почерка ми по незнаен начин,
на пясъка намираш страниците ми изгубени
и буквите, които твоята уста са търсили.

Повече за книгата: https://www.kragozor.com/?viewID=1&bd_id=299